„Танцът на реалността“ от Алехандро Ходоровски (изд. „Колибри“, преводач: Десислава Антова) не е традиционно животоописание, а метафора и символ на приключението живот, изпълнено с вечно дирене и стремеж да бъдат преодолени границите на разума и тялото със силата на духа и на едно неистово въображение. За да добием сетива за онзи магически „танц на реалността“, който разкрива фантастични възможности и отваря неочаквани пътища, и да се слеем с неговия ритъм.
Прочетете откъс от сюреалистичната творба на митичния Ходоровски при нас.
Първата ми среща с магията и лудостта, преплетени с изкуство, датира от детството. Бях на 5–6 години, когато при нас дойде да работи като прислужница Кристина. С детските си очи я възприемах като старица, а всъщност бе 40-годишна – само дето въздухът, пропит със сол, с дъх на море и със селитрен прах от пустинята, беше прорязал дълбоки бръчки по челото и страните ѝ. Носеше кафяви дрехи, като одеждите на монахиня кармелитка.
Косата ѝ, опъната и прибрана в кок на тила, приличаше на каска. Чиста, мълчалива, учтива, с едри, ала чувствителни ръце, тя бе тази, която ми даде ласките, които майка ми си спести, разтриваше краката ми, когато имах треска, обличаше ме всяка сутрин за училище, приготвяше любимите ми сладкиши, пълни с тъмно карамелено дулсе де лече. Колко обичах Кристина! Майка ми беше силно болезнена емоционална потребност, бях свързан с нейното отсъствие, но Кристина, със своята простичка скромност, бе балсам за нараненото ми сърце. Веднъж баща ми, виждайки ме в обятията на обичната ми прислужница, ми заяви с доволна цинична усмивка пред нея, сякаш беше глуха: „Само на мен би ми хрумнало да дам работа на една луда“. Тези думи се забиха като бръснач в душата ми. Пламнах, борейки се да сдържа сълзите си.
Хайме сви рамене с презрително изражение и излезе. Кристина ме залюля в ръцете си, докато не заспах. Сигурно е било три през нощта, когато се събудих в леглото. Дочух шумното хъркане на баща ми и подобното на жален стон дишане на майка ми.
С пресъхнала уста и изгладнял (бяха ме сложили да спя, без да ми дадат да вечерям), станах, за да потърся вода и някой плод. Стаите бяха тъмни, само от кухнята идваше слаба светлина от пламъка на свещ. Отначало Кристина сякаш не разбра, че съм влязъл. Странно концентрирана, седнала на малко столче пред празната маса, тя движеше деликатно и прецизно ръцете си във въздуха. Като че извайваше нещо, създаваше форми, приглаждаше невидима материя, обхождаше отново и отново с пръсти въображаеми повърхности. Измина много време, може би около час. Аз стоях там омагьосан, вцепенен, наблюдаващ нещо, дето не бях в състояние да проумея и не съответстваше на нищо, което знаех. Гладен, жаден и уморен, не можах да се сдържа повече: „Какво правиш, Кристина?“. Тя бавно извърна глава и без да спира да милва въздуха, гледайки ме с изцъклени очи, ми рече припряно: „Виждаш ли я? Вече я привършвам. Когато Бог отнесе сина ми, Девата от Кармен ми се яви, за да ми заръча: Направи ми статуя от въздух. Като я завършиш и всички я видят, детето ти ще оживее и ще стане от гроба. Нали я виждаш? Кажи ми!“. Какво можех да ѝ отговоря? Не умеех да лъжа. За първи път имах досег с лудостта, за първи път срещах някой, който действаше целенасочено, без да наблюдава себе си, без да носи социална маска. Ужасeн, почувствах, че се смразявам. Задуха студеният вятър, слизащ нощем от планината. Кристина прегърна тревожно невидимата си статуя. „Не, не я отнасяй, проклетнико!“ Изглеждаше така, сякаш се бори с ураган, а после, ридаейки, захлупи лице върху масата с увиснали празни ръце. След няколко секунди отново стана каквато я познавах. Даде ми чаша вода, обели ми ябълка и ме сложи да легна. Стоя до мен, докато се унесох в сън.
Вторият ми сблъсък с магията бе в Сантяго. Компанията ни от млади поети привличаше мнозина зрели интелектуалци хомосексуалисти. Някои бяха художници, други писатели, трети университетски преподаватели. Притежаваха необикновена култура, говореха по няколко езика, задължително френски, и бяха много щедри. Знаейки, че сме хетеросексуални, се влюбваха в нас платонично, с почтителна ненатрапчивост, и за да се наслаждават на младежкото ни присъствие, често ни канеха в немската кръчма да пийнем бира, да хапнем наденички и да слушаме едно струнно трио, което с акомпанимент на пиано, изпълняван от Пирули, кльощав изнежен субект с ярко изрусена коса, свиреше виенски валсове. Сред тях изпъкваше Чико Молина, петдесетинагодишен, нисък на ръст, с набит торс, тънки крака и миниатюрни стъпала, който ни съблазняваше духовно с енциклопедичните си знания. Бе полиглот, способен да чете дори санскрит, нямаше автор или артист, дето да му споменеш и той да не го познава. Един ден, явно по-пиян от обикновено, сподели с нас, че негов близък приятел милионер, Лора Алдунате, имал магическо огледало, изработено през XIV в. Изглежда, го бил купил в Италия, от Торино, обречен на дявола град.
При извършването на определени тайни ритуали пред него огледалото спирало да възпроизвежда реалността, за да разкрие древни отражения. Молина ни се закле, че лично бил виждал, ясно като на филм, нощна сцена в някаква гора, в която на светлината на пълната луна голи жени целували ануса на козел. Ентусиазирани и заинтригувани, го изнесохме на ръце от немския ресторант и го замъкнахме пред дома на Лора Алдунате, който се намираше съвсем наблизо. Започнахме да крещим, настоявайки да ни отвори, за да видим магическото огледало. Един висок, мъртвешки блед, изтънчен господин открехна прозореца и от втория етаж изсипа пълното си нощно гърне върху главите ни. „Безсрамни пияници, магията не е играчка! Никога няма да зърнете моето огледало! Когато умра, ще го отнеса в гроба, затворено в ковчега ми!“ Молина ни погледна с широка усмивка на маймунското си лице. „Видяхте ли, че е истина? Аз никога не лъжа. Както е казал Неруда, пази боже да съчинявам измишльотини, докато пея!“ По-късно разбрахме, че е патологичен лъжец и мошеник, защото, след като в продължение на месеци слушахме с възхита глави от прекрасния му роман „Плувецът без семейство“ в замяна на безплатни вечери, един от приятелите ни, професор по философия, откри, че това бе превод на творбата на Херман Хесе „Играта на стъклени перли“, която все още не беше издадена на испански. Тогава? Съществуваше ли магическото огледало, или бе лъжа, сътворена с участието на Лора Алдунате? Когато отвори прозореца, гневът му изглеждаше искрен; но все пак Лин изрази съмнение – никой не пълни с урина цяло гърне само за една нощ; трудно бе за вярване, че такъв изтънчен човек ще държи подобно количество жълта течност единствено от колекционерски интерес. Ала в крайна сметка извратеностите са безброй…
Убедеността, с която Чико Молина поддържаше нещо, което разумът не можеше да приеме за вярно, я срещах при почти всеки, който твърдеше, че има контакт с по-висши измерения. Тогава започнах да мисля, че лъжата, извън низвергнатия си статут, притежава и мистична полза. В Битие Яков мами брат си Исав, правейки така, че да му продаде първородството си за къшей хляб и гозба от леща. После се възползва от слепотата на баща си, за да се представи за брат си и да получи неговата благословия. По-късно ми стана ясно, че лъжата – или „свещената измама“, както я нарекох – бе техника, използвана от всички ментори и шамани.
