Едно влизане в съвсем ежедневно пространство отприщва поток на мисълта, в който Г.Х., героинята на „Страстите според Г.Х.“ от Кларис Лиспектор (изд. „Аквариус“, преводач: Иван П. Петров) започва да потъва във водовъртеж от смисли, времена и идентичности. В това пътуване отпадат оковите на личността, житейските обусловености, фалшивите понятия за себе си и другия, позволявайки й да се приближи до своята същност, а може би и до скритата истина на съществуването си. Тя преминава отвъд илюзията на знанието и излиза духовно преобразена, с променено усещане за реалност и ново разбиране за света, почти неподвластни на човешката възможност за изразяване. Лиспектор поставя читателя в позицията на неназован слушател, към когото Г.Х. се обръща, от когото очаква подкрепа, докато му разказва, и когото накрая, довела го до място на откровение, на свой ред подкрепя.
Прочетете откъс от романа при нас.
**************
Накрая, любов моя, се поддадох. И настъпи сега.
Най-накрая беше сега. Беше просто сега. Беше така: в страната беше единайсет часȧ предобед. На повърхността като двор в зеленина, най-нежната повърхност. Зелен, зелен – зелен е този двор. Между мен и зеленото водата на въздуха. Зелената вода на въздуха. Виждам всичко през пълна чаша. Не се чува нищо. В останалата част на къщата се е разпростряла сянката. Повърхността зрее. В Бразилия е единайсет часа предобед. Това е сега. Значи, точно сега. Сега е времето, разпростряло се до пределите си. Единайсетият час няма дълбочина. Единайсетият час е пълен с единайсет ча̀са до ръба на зелената чаша. Времето се поклаща като завързан балон. Въздухът оплоден и запъхтян. Докато в единайсет и половина не прозвучи националният химн и не скъса връзките на балона. И изведнъж всички ние ще стигнем до пладнето. Което ще е зелено както сега.
Внезапно се пробудих от неочаквания зелен оазис, където напълно се бях оттеглила за момент.
Но аз бях в пустинята. И не само на върха на оазиса е сега: в пустинята също е сега, и то напълно. Беше сега. За първи път в живота ми ставаше дума само за сега. Това беше най-голямата жестокост, която някога съм преживявала.
Понеже настоящето няма надежда и настоящето няма бъдеще: именно бъдещето ще стане настояще.
Бях толкова уплашена, че притихнах вътрешно още повече. Защото ми се струваше, че най-накрая ще бъда принудена да чувствам.
Изглежда, че ще трябва да се откажа от всичко, което оставих отвъд портите. Знам, знаех, че ако мина през портите, които винаги са отворени, ще вляза в лоното на природата.
Знаех, че не е грях да влезеш. Но е опасно като умирането. Така, както се умира, без да се знае къде се отива, и това е най-голямата смелост на всяко тяло. Влизането беше грях само защото означаваше, че проклинам живота си, към който после може би нямаше да мога повече да се върна. Може би вече знаех, че отвъд портите нямаше да има разлика между мен и хлебарката. Нито в собствените ми очи, нито в очите на Бог.
Така направих първите си крачки в нищото. Първите си нерешителни крачки към живота, напускайки своя живот. Кракът ми стъпи във въздуха и аз влязох в рая или в ада: в самото ядро.
Прокарах ръка по челото си: с облекчение забелязах, че най-накрая бях започнала да се потя. Допреди малко беше само тази гореща сухота, която ни измъчваше и двете. Сега започвах да се покривам с влага.
Ох, колко съм уморена. Сега ми се иска да прекъсна всичко това и да вмъкна в този труден разказ, за развлечение и отмора, една чудесна история, която чух тези дни: за причината, довела до раздялата на една брачна двойка. О, аз знам толкова много интересни истории. А за да си почина, бих могла да говоря и за трагедията. Познавам трагедии.
Изпотяването ми донесе облекчение. Погледнах нагоре, към тавана. От играта на светлинните снопове таванът се беше заоблил и променил до нещо, което ми напомняше свод. Трептенето на топлината беше като трептенето при изпълнението на оратория. Само слуховата ми част го чуваше. Пеене със затворена уста, глухо вибриращ звук като нещо, което е сподавено и потиснато, амин, амин. Благодарствена песен за убийството на едно същество от друго същество.
Съвършеното убийство: убийството, което е вид взаимоотношение, начин едно същество да съществува друго същество, начин да се виждаме, да бъдем и да се притежаваме, убийство, при което няма нито жертва, нито палач, а връзка чрез взаимна жестокост. Моята първична битка за живота. „Изгубена в изпепеляващия ад на каньон, една жена се бори отчаяно за живота си“.
Изчаквах този глух и сподавен звук да отмине. Но малката стая все повече се разширяваше, беззвучната оратория я разширяваше с трептенията си, които се простираха до пукнатината в тавана. Ораторията не беше молитва: не молеше нищо. Страстите под формата на оратория.
Можете да намерите книгата в Ozone.bg.
