Динамичната история в „Югославия, моя страна“ от Горан Войнович (изд. „ICU“, преводач: Лилия Мързликар) лавира изкусно между ироничното отстранение и сериозния глас. Владан открива случайно в интернет, че баща му, сърбинът Неделко, когото мисли за мъртъв, всъщност е дезертьор в изгнание, изправен пред Хагския съд. Младежът се впуска в пътешествие през Балканите, което го изправя пред детските му травми и тежките въпроси, свързани с войната и личната отговорност.
Прочетете откъс от романа на Горан Войнович – първият словенски писател, който печели три пъти наградата Крешник за роман на годината.
Когато на сутринта ме събуди телефонът, в първия момент не можах да си спомня къде се намирам. Проучих с поглед обстановката и – съдейки по малкия телевизор на бюрото – реших, че най-вероятно се намирам в хотелска стая. Това означаваше, че снощи, след повече от шестнайсет години, бях нарушил обещанието си и сега съжалявах за това, още повече заради студа, който ме гъделичкаше по стъпалата.
След това протегнах ръка към телефона.
– Къде си?
Беше обаждане от оня свят, понеже разстоянието между нас вече не можеше да се измери в километри. Предната сутрин оставих спящата Надя в света, към който сега имах чувството, че повече не принадлежа. Някъде по пътя преминах някаква невидима граница, стъпих в стария си забравен живот и вече не бях сигурен дали все още съм същият онзи Владан, който Надя искаше да чуе.
– В Горажде.
– Къде?
Не беше готова да зададе най-логичния въпрос – какво, по дяволите, правя в този град, за който нито беше чувала, нито пък беше готова да чуе отговора ми. Отговор, който и аз самият не бях в състояние да изрека. Още вчера знаех, че не мога повече да ѝ разказвам измислени истории, а сега ми беше ясно, че с други не разполагам. Единствената неизмислена история, житейската история на Владан Бороевич, се пръсна на малки парчета и нито един слушател не би могъл да се ориентира в нея. Можех само да замълча.
След няколко секунди мъчителна тишина Надя затвори.
Отнякъде в мен се прокрадна мисълта, че току-що се бях затворил пред нея по същия болезнен начин, по който Душа имаше навик да се затваря пред мен, и си спомних как лежа на онзи мръсен мокет в стая 211 и – докато я чакам да излезе от банята – плача за последен път в живота си. В студената стая на хотел Бехар в Горажде изпитах съвсем осезателно ужаса на самотното единайсетгодишно момче, което бе коварно преследвано от мисълта, че майка му не се интересува повече от него и е останало само сред огромния чужд град. Чувствах, че сега Надя плаче по същия начин, както тогава плачех аз, представях си я как лежи на онзи мръсен под, задъхана и зачервена, с капки пот, насъбрани по веждите, и коси, слепващи се по челото ѝ, а аз изобщо не забелязвам всичко това, понеже я избягвам и се преструвам, че не я виждам.
Когато Душа най-накрая излезе от банята, тя не ме прегърна, понеже вече бях изтрил сълзите си и ги скрих завинаги от нея. По същия начин и аз сега не се обадих на Надя, за да продължим нашия разговор, а чаках на другия край на линията да изтрие сълзите си и да ги скрие от мен.
***
Включих телевизора и докато сменях разсеяно каналите, нещо привлече вниманието ми към ТВ Белина. Може би ме забавляваше фактът, че и Белина си има своя телевизия, може би ме интересуваше каква телевизионна програма предлагат на зрителите си в това градче от сръбската част на Босна и Херцеговина, може би това беше единствената програма, все още неокупирана от фолклорни групи и записи на ромолене от околните бързеи и водопади. Както и да е. Благодарение на цинично-духовитата си съдба имах честта да видя нещо, в чието съществуване нямаше да повярвам, ако не се бях убедил със собствените си очи.
В някакво селце близо до Белина роднини и приятели, а заедно с тях, естествено, и попът, посрещаха с всички почести своя местен герой, който след осем години се завръщаше не откъде да е, а директно от Хага, където го затворили заради военни престъпления, приписани му от злонамерената и покварена международна общност, макар неговите тетки и лелинчовци да се кълнели в своите мъртви майки, че техният скъп Милан и на мравката път прави и е всеизвестен филантроп.
На пръв поглед това беше, или поне на мен тогава ми се струваше така, началото на нов обичай, който без съмнение щеше да допълни традицията на сватбите и погребенията в този малък край. Селяните бяха отрупали масите с всевъзможни лакомства и ги бяха нагиздили с цветя и какво ли още не специално за техния Милан, който по този повод беше подобаващо неприказлив. Журналистът подхождаше с разбиране и след всичко преживяно не го притесняваше с досадни въпроси, за да може той да се наслади, колкото се може повече, на топлината и сърдечността на своя дом, по който е копнял през всичките осем години, прекарани в студения холандски затвор.
Колко странно ми беше да гледам тези хора, които нито за миг през всичките тези години не се бяха усъмнили в своя Милан, напълно убедени в заговора на чуждестранния съд. А и онези холандски господа с белите перуки, ако познаваха Милан като нас от дете, и те щяха да знаят, че не е способен да извърши кражба дори на колело, а камо ли военно престъпление – повтаряха един след друг съселяните му, всеки със свои думи. Освен това доброволно се вживяваха в ролята на жертва и простодушно споделяха с мен – най-случайния зрител в историята на ТВ Белина, несправедливо нанесената им болка.
Как само им завиждах за вярата в невинността на човека, който седеше скромно и притаено в ъгъла на стаята, замезваше в слоумоушън и само от време на време обхождаше с поглед уплашено наоколо, все още в тихо очакване, този официален декор край него да се разсее и да се окаже, че всичко това е било само сън. На пръв поглед този човек наистина не приличаше на военен престъпник, но от хотелската стая в Горажде все пак гласувах по-голямо доверие на прокурорите в Хага, отколкото на възторжените думи на стринка му Йела.
Лека-полека взе да ми става ясно къде съм дошъл да търся баща си. Тук действаха различни закони и хората разсъждаваха по-различно. Тук без съмнение щеше да ми е по-лесно да разбера както Неделко Бороевич, така и Томислав Здравкович, но за съжаление, аз принадлежах към един друг свят, от който гледах с недоверие телевизора и непрекъснато трябваше да се убеждавам, че това, което гледам, е истина и не става дума за някакъв сюрреалистичен скеч.
В този миг за пръв път се усъмних в това, че някога ще успея да разбера напълно какво се е случвало тук и защо. Тези хора, които без срам празнуваха на екрана пред мен завръщането на осъдения военнопрестъпник в родното му село, в неговата кухня, ми бяха безкрайно чужди и след всичко, което току-що бяха споделили с мен, аз се страхувах дори да си помисля какво премълчават пред света и крият от хората.
Без да дочакам края на репортажа, изключих телевизора, тъй като исках да си спестя поантата, която журналистът непременно и с удоволствие щеше да сподели със своите зрители. Отровата ми дойде в повече, а и бездруго ме чакаше напрегнат ден.
***
– А защо го търсиш, момче? А?
Първоначално рецепционистът в хотел Бехар се разтапяше от любезност и ме разпитваше със специален интерес дали все още работи дискотека Турист в Любляна. Измъчваше го носталгия и си личеше, че би заменил на мига началото на двайсет и първи век в Горажде с втората половина на двайсети век в Словения.
– Служих в Любляна, ей! – каза ми.
Ходил също така в Стопотека, но Турист му харесвала повече. Попита ме какво прави сега певицата Аня Рупел и повтори три пъти, че била най-готината жена на Балканите, майко мила! Когато със стаен глас каза, че в ония времена кино Слога и филмите за възрастни, които въртели там, били върхът, ми намигна. Бях убеден, че ако полееше носталгията си с две люти ракии, щях да спя безплатно в хотел Бехар.
Неговото приповдигнато опресняване на спомени ме подведе и го попитах като добър авер дали знае къде мога да намеря Емир Музирович. Но при споменаването на това име рецепционистът изведнъж стана сериозен и – за моя изненада – се вживя в ролята на кофти тип, превърнат от войната в още по-голям шибаняк.
– Чуваш ли какво те питам?
При цялата тази безразборна любов към Словения, Аня Рупел и кино Слога, рецепционистът, несъден бабаит с комплекс за нелечима слаботелесност, си оставаше първокласен представител на породата балканска мижитурка. През приблизително четиресет и петте години на жалкото му съществуване, в които отгоре му сигурно бяха минали поне седем батальона отрепки из вертепите, където той по стечение на обстоятелствата е сервирал коняк Звечево и домашна сливова, най-накрая му се удаваше уникалната възможност да упражни малко върховна власт над смачкания от целодневното шофиране словенец.
– Той беше добър приятел на моя… баща.
Нужно ми беше време, за да назова уместно Неделко Бороевич или Томислав Здравкович, но в присъствието на рецепциониста, който имитираше Стивън Сегал зад тезгяха, не ми остана нищо друго, освен временно да прекръстя Неделко отново на татко.
– А кой е баща ти?
Разбрах въпроса. Сега леко боязливият Сегал на рецепцията на хотел Бехар се интересуваше дали баща ми е някоя луда глава, която като чуе неговото перчене, ще му разкатае фамилията, или пък е някой рахитичен професор по латински, на когото дори и той може да му каже да се омита във вени, във види и във вици.
– Генерал Бороевич.
Мамка му, не разбирах хората, които се надуваха по-бързо от секс кукла, а издишаха още по-бързо и от нея. Знаех, че думата генерал ще го върне в първоначалното му агрегатно състояние и отново ще можем да разговаряме като двама стари приятели по чекия от балкона на кино Слога. И бях прав.
– Е, защо не каза! Какви ли не идват тука, а аз знам, че генерал Музирович не обича всеки да му тропа на вратата. Най-много мрази журналистите и затова малко проверявам. Не е редно всеки да може да ходи при всеки. Не е ли така, Владане?
За мой късмет, настоящият подвид балкански неандерталец не беше кой знае колко предразположен към национализъм и не разпозна в името на генерал Бороевич враждебно настроен елемент. Още по-малко пък видя в този офицер на ЮНА съществена съставна част от машинарията, която някога, най-вероятно съвсем сериозно, опитвала да изравни Горажде със земята. Рецепционистът спадаше към една специална категория шовинисти, които деляха хората без расови, религиозни и национални предразсъдъци само на силни и слаби, уважаваха силните и се бояха от тях, а на слабите се подиграваха, присмиваха им се и ги презираха. А генералът, пък ако ще и сто пъти Бороевич, принадлежеше към света на силните, и в очите на рецепциониста беше на страната на нашите. Вероятно през целия си живот се е опитвал да се присъедини към отбора на силните и затова още в трети клас се беше лепнал като потни гащета към побойника в класа.
Излезе иззад рецепцията и ме повлече към изхода на хотела. Пред вратата сложи едната си ръка на рамото ми, а с другата ме упъти към къщата на Емир Музирович.
– Ще я познаеш. С лилава фасада е.
След това дори ме потупа приятелски по гърба.
– Да поздравиш генерала от мен. Кажи, че го поздравява Салко от Бехар. Той знае.
