„Приказки за времето. Истории за жени“ от Людмила Нинова (изд.“AMG Publishing„) се опитва да излезе от канона и представите на традиционната литература. Тази пъстрота е предопределена от нейната цел – да разкрие полета на женската душа, на тази неизбродена необятност, на нейните мечтания и съмнения, на страха от Самотата и нейното изцеление – Любовта.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Отговор на един въпрос
Когато две пчели танцуват
върху гърба на хлъзгавата круша,
а вятърът със гръм нахлува
и някой иска да те гушне.
Когато шипката се изчервява
от мислите за есента,
а те са диви и порочни –
не ги е търсила нарочно.
Това е също любовта.
Когато скубе си косите
глухарчето от дневните си грижи.
А някой гали някой друг.
И облаците със перчеми рижи
прегръщат залеза напук.
Тогава всичко губи цвят.
Когато някой някого обича.
Притихва този щурав свят
в очите на едно момиче.
Това е моята представа за любовта.
Написала съм този стих преди години. Помествам го сега, за да отговоря на един въпрос. Важен и не мой.
Може ли да опазим Любовта? Всеки ден и миг да я поливаме с внимание и нежност, неуморно. Да я накараме да цъфти като красиво, ароматно и вълшебно цвете?
Можем!
Когато замълчим и притихнем пред танца на пчелите.
Когато не се страхуваме от връхлитането на вятъра. Нека бушува, той затова е вятър. Нека затваря с тропот вратите на хорските думи и ни остави да се обичаме.
Когато порочните мисли на шипката не ни плашат. Няма нищо порочно в протегнатите към есента клони. Има любов.
Природата също може да обича и ние черпим от тази любов силата, която ни трябва, за да запазим нашата.
И на глухарчето не му е лесно.
Оставете ги облаците и залезите. Това е тема за поетите. За една друга любов, там горе, под зоркия поглед на този, който вижда всичко. Той да му мисли.
Много исках да отговоря на този въпрос.
Затова използвам метафорите на стиха.
Разбира се, че можем да запазим любовта. Само да не я пипаме с мръсни и груби пръсти, само да ѝ даваме пространство, за да разтвори крилете си. Само да си позволим нещо толкова мъничко – да обичаме.
И да се вслушваме в тънкия гласец на природата, за да не губим нишката.
…
Когато баба се ожени
Бях малка, да съм била десетгодишна, когато баба се ожени.
Минаваше шейсетте.
Тогава за първи път научих за любовта. Видях нейните измерения.
Нашето поколение порастваше по-късно за тези неща.
Играехме на народна топка и се заглеждахме по момчетата, но толкова. Влагахме малко повече вълнение, когато някой ни оскубеше или удареше по-силно с топката – това беше.
У дома бях свикнала да виждам нашите как се обичат. Това са детските измерения на любовта – да се целунат на празник пред всички, баща ми да купи цветя, да заведе мама на кино и ресторант.
А майка ми беше хубава, много хубава! Умееше да се облича, имаше финес. В гардероба си пазеше официални тоалети, дори чифт черни ръкавици до над лакътя, за по-специални случаи. Често носеше рокли с презрамки. Татко имаше служебни ангажименти, които изискваха мама да го придружава на вечерни събития. Винаги когато беше командирован зад граница, ѝ носеше ръкавици и фино бельо.
Толкова знаех за обичта в семейството.
За любовта научих от баба.
В онези години, някъде в началото на седемдесетте, в един провинциален град, имаше едно изострено общество, непримиримо и гневно, когато ставаше дума за легло. Дори и когато си го купуваше.
Легло беше някак мръсна дума, имаше друг подтекст.
Тогава баба се ожени.
Сватба не е имало. Но въпреки това се разнесе едно жужене около нея като рояк пчели, загубил кошера.
Баба отиде да живее при новия ми дядо, а аз бързо пораснах.
Истинския си дядо помня слабо. Баба остана вдовица рано. Когато поотраснах, ми разказваше, че е обичала друг, но насила я оженили за дядо ми.
С баба се разбирахме само с поглед.
Когато отиде при новия дядо, ми липсваше много.
След години, напускайки този свят, тя се раздели с мен с думите:
Да запомниш три неща:
Ще стъпваш гордо по земята, другите да чуват твоите стъпки.
Ще ходиш с достойнство и вдигната глава. Това ще плаши враговете ти.
За мъже да не се ядосваш. Мъже на този свят много. Ако не върви, ти слагаш точката!
Тези думи, изречени преди четири десетилетия, и днес дори звучат повече от дръзко.
Баба заживя с дядото, който носеше странното име Пене.
Беше възпитан и скромен човек. Пенсиониран железничар.
Живееха с неговия син и снаха, а после се родиха и две внучета, които баба отгледа с любов.
И двете семейства приеха решението им за брак и в отношенията се настани спокойствието.
Живееха в същия град, недалеч от нас.
Обичах да ходя при баба. Понякога я заварвах още в леглото и ми правеха впечатление новите ѝ нощници и старанието да изглежда добре.
Дядото отиваше сутрин за вестник, а ние си бъбрехме по женски.
Баба се промени. Започна да различава Бийтълс по радиоточката. Понякога ми става много смешно, когато твърдят, че по време на соца Бийтълс били забранени. Глупости. Баба ги слушаше по радиоточката.
Съвсем изгубих ума и дума, когато тя започна да следи мачовете от английската лига. Пак по радиоточката и от вестника, който дядото купуваше.
Това го направи заради него, той следеше английския футбол. Спомням си, че беше от „Астън Вила“.
Баба беше обикновена жена.
Казваше се Раила, но ѝ викаха Рилка.
Ако имах дъщеря, щях да я кръстя на нея.
Тя ме научи на простичките неща за жената.
Че любовта идва понякога късно.
Че не е важно какво мислят хората за теб.
Че мъжът няма нужда да бъде глезен. Има нужда да бъде обичан.
Че времето е много, много кратко, но никога не трябва да бързаш. Каквото е речено, то ще бъде.
В един зимен ден дядо Пене отишъл сутринта за вестник. Подхлъзнал се, паднал, закарали го в болницата.
Първо се свързали с майка ми. Тя отишла веднага в болницата. Ридаела, когато се чули с баща ми, както се случва само за близък човек.
Перитонит. Закъснели са. Не го отворили навреме, няколко часа чакал отвън, на пейката пред лекарския кабинет, да му дойде редът.
Дядо Пене си отиде.
Една красива и мъдра любов се стопи със зимния сняг.
Баба се върна у дома.
Аз бях пораснала.
И баба отново облече бархетните си нощници.
