В „Либерата“ (изд. „Лемур“, преводач: Ваня Георгиева) Доменико Дара отново ни увлича в свят, в който на пръв поглед обикновени хора и неща носят истинската мъдрост и повдигат завесата на ежедневието, за да ни разкрият неговото сладко очарование.
Либерата Макри, машинописка и мечтателка, живее с убеждението, че невидимото е истинската мярка за света. Голямата й страст са фотороманите, които колекционира и цени безкрайно, особено когато главният герой е актьорът Франко Гаспари. Самотните й дни в малкото градче в Южна Италия, смущавани единствено от жизнерадостната й приятелка Джудита, се променят, когато среща Лувио, новият работник в сервиза на баща й. За един миг Либерата сякаш се превръща в героиня на някой от нейните фоторомани и сънищата й оживяват. Но може ли истинската любов да достигне съвършенството на разказаните истории? И не е ли магията на невидимото застрашена от разпадане при сблъсъка с реалността?
Прочетете откъс от романа при нас.
*************
Миналото свършва утре
„Приключенията на Жак Дъглас“, месечник за
фоторомани – актуални събития – разни
Година ХI, брой 114, дост. пощ. аб. гр.
III – 70, 84 страници, 300 лири
Либерата беше чела, че всеки си създава своя Господ по собствен образ и подобие.
Значи и при насекомите е така: Господ Богомолка, Господ Червей.
Точно обратното на онова, което проповядваше дон Панталеоне, според когото Господ е този, който е създал хората по свой образ и подобие
Мисълта на Либерата отиваше отвъд човешкия вид, убедена, че всяко живо същество си представяше Господ по свое собствено подобие и отвън, и отвътре. Ето, например Дзангари виждаше Господ Писател, майка ѝ вярваше в Господ Бродиращ, баща ѝ, най-облагодетелстван от всички, си бе създавал Господ Автомонтьор, такъв, който поправя повредените мотори на хората, един наистина справедлив бог, който не избягва и дори предвижда бедите, точно както би желала майка ѝ, а именно заздравява нещата и разрешава проблемите.
Но така и не съумяваше да си представи Господ Нотариус.
– Помислихте ли си относно предложението ми?
Не беше мислила. Още от самото начало не му беше обърнала никакво внимание.
– Нали ви казах, това не е работа за мен. Освен това съм твърде заета да помагам на баща ми с документацията в работилницата.
Капистрано беше разочарован.
– А аз какво ще правя? Поне днес можете ли да останете малко повече?
Либерата преписа на машината всички документи, оставени върху писалището, подреди няколко папки в архива, отговори на няколко телефонни обаждания. Мисълта, че трябва да прави тези неща всяка сутрин до края на живота си, я плашеше. Беше решила да не се захваща с тази работа поради вродената си стеснителност в общуването между хората, а и за да избегне носенето на каквато и да било отговорност; по същата причина беше отказала с твърда решителност и да преподава дактилография и стенография в училището, нещо, което беше удивило всички в градчето.
Докато слизаше по стълбите, се сети за неприятната среща предишния път и веднага забави крачка, за да намали шума от стъпките си, сякаш непознатият беше сянка, която би могла да събуди, трополейки по пода. И явно имаше право, защото, когато стигна до приземния етаж, той беше там.
Либерата се изплаши, но не колкото първия път.
– Какво искате от мен? Баща ми…
– Не се плашете, искам само да говоря с вас.
– Можехте да го направите, когато бяхте у нас.
– Не ми дадохте възможност, вие изчезнахте някъде. А, естествено, не мога да ви спра на улицата пред всички.
– Кажете ми само какво искате!
– Нуждая се от вашата помощ.
Думата „помощ“ и тонът, с който беше изречена, я успокоиха до известна степен.
Мъжът наведе глава и това движение, присъщо на нерешителните, колебаещи се хора, на такива като нея, сякаш понижи нивото на опасност.
– Имам нужда от вас, за да напиша своята книга.
Либерата можеше да си представи всичко, но не и подобно искане. Не скри удивлението си.
– Как така, за да напишете книга?
– Изразих се зле, книгата вече е написана, или по-скоро почти. Имам нужда от вас, за да я препиша.
– Значи ми предлагате работа, така ли?
– Да.
Шумът от отваряща се врата прекъсна мъжа. Тишина. После се чуха стъпките на някой, който слизаше по стълбите. Дзангари я погледна:
– Моля ви, не си тръгвайте.
Отново се скри в сянката.
Първоначалният инстинкт на Либерата ѝ казваше да излезе от сградата, но тя не го направи. Вече не чувстваше страх. Отвори чантата си и се престори, че търси нещо. Жената, която слизаше, я поздрави и излезе. Входната врата остана полуотворена.
Дзангари излезе от невидимия свят.
– Благодаря ви.
Въпреки че отчасти беше убедена в искреността на молбата му, Либерата не знаеше какво да отговори.
– Аз съм доста заета.
– Сигурно.
– Бихте могли да попитате някой друг, не съм единствената машинописка в градчето.
– Да, зная, но вижте, този въпрос е твърде деликатен за мен, наистина деликатен, и аз не мога да се доверя на всеки.
– Но вие не ме познавате.
– Вярно е и точно затова ви наблюдавам, откакто съм дошъл в този град и… не знам… Вие ми вдъхвате доверие. Говорите малко, често сте сама, не ви виждам на обичайните места, където се събират много хора, просто нямате вид на човек, който ще тръгне да разказва историите на другите наляво и надясно. Нито пък би се надсмял над тези истории, колкото и да са чудновати. Освен това, вижте, става въпрос за насекоми, а вие разбирате от насекоми.
Либерата все още не отронваше дума.
– Ако проблемът е в парите, не трябва да се притеснявате, мога да ви платя и предварително.
Парите нямаха нищо общо. Начинът, по който се беше представил, я плашеше, имаше чувството, че не казва истината, че има и нещо друго.
Отгоре отново се чу шум на отваряща се врата. Някой друг слизаше по стълбите.
– Трябва да тръгвам.
– Кажете ми дали приемате.
– Ще си помисля – отговори тя по-скоро от неудобството, което би изпитала, ако я видеха там, отколкото от убеденост.
Мъжът извади от задния джоб на панталоните си една тетрадка.
– Вземете я. Това е началото на моята книга. Ако ви хареса, кой знае, може би… – Либерата я сложи в чантата си.
Веднъж озовала се на открито, отново задиша с пълни дробове. Преди да отиде до будката за вестници, се отби при Джудита.
– Видя ли? Видя ли?
Приятелката ѝ беше извън себе си от щастие.
– Купи ли си последния брой на „Летиция“?
– Тъкмо натам се бях запътила.
– Погледни, погледни!
Вестникът беше отворен на седемдесета страница. В долния край се четеше:
ГОЛЯМО СЪБИТИЕ, ОРГАНИЗИРАНО ОТ „ЛАНЧО“,1
ТЕАТЪР „ЧИЛЕА“, РЕДЖО КАЛАБРИЯ
За пръв път в Калабрия най-известните актьори от
фотороманите на „Ланчо“
ще пристигнат лично за среща със своите читатели.
Либерата погледна приятелката си смаяна.
– Не мога да повярвам.
– Нито пък аз. Представяш ли си? Всички ще дойдат!
Джудита просто не успяваше да сдържа вълнението си.
– Кой знае дали и той… – промълви Либерата.
– Но какво събитие ще бъде без Гаспари? А също и Дани, ще видиш.
Либерата не можеше да повярва, че ще види Франко Гаспари на живо. Мисълта, че ще го зърне дори и отдалече, ѝ се струваше невъзможна. С години му се беше възхищавала от снимките, с години си беше мечтала за мига, в който погледите им щяха да се срещнат, а сега този момент щеше да дойде, сега най-после щеше да го види да се движи, а може би и да се обърне към нея, да притвори очи, да пъхне пръсти в косите си, да ѝ се усмихне.
– Трябва да се организираме.
– Има време.
– Да, но е по-добре да не чакаме последния момент. Днес, като видя Фортунато, ще му кажа. Той ще ни закара.
– Реджо Калабрия не е съвсем близо. Във всеки случай е по-близо от Рим. Греша ли, или бяхме казали, че рано или късно ще отидем там?
Либерата не успяваше да изрази цялата си радост. В нейния начин да изживява хубавите новини винаги имаше една малка сянка, едно тъмно петно, идващо незнайно откъде, което я възпираше; това беше сянката на предчувствието за нещо непредвидено, готово да обърка плановете ѝ. Все пак беше доволна, седмицата не би могла да започне по-добре.
Отиде в стаята си. Имаше желание да се просне в леглото и да помечтае, но преди това трябваше да направи едно нещо.
Изряза от вестника обявата за събитието в Реджо Калабрия и го закачи на библиотеката. После взе фотоапарата и щракна една снимка. Когато хартията изсъхна и образът се появи, написа на бялата линия в долния край на снимката: Аз ще бъда там.
Най-после можеше да се изтегне на леглото и да затвори очи, очи, пълни с изненада, защото в съзнанието ѝ се раждаше история с картинки на онова, което беше изживяла току-що. Представяше си как правеше снимки в едър план, как описва подробности, как пише диалози, предава мисли, дори мълчания. Беше ѝ се сторило, че тя самата е вътре в едно от тези приключения и не искаше да пропусне и най-малката подробност, да усети тръпката, че е Катюша в момента, в който цинизмът на Кен отстъпваше и правеше място на скритата му до момента чувствителност. Изобщо всичко, както си е във всеки фотороман: случайната среща, конфликтът, прекъснатата изповед на най-интересното място от идването на второстепенен персонаж, заради
който развръзката се отлага за следващите страници. Най- вече той, главният герой, който обича моторите също като Франко Гаспари и тя, която никога не се беше качвала на мотор, но ако сега я поканеше отново, в този миг, може би щеше да се съгласи. Може би не всички истории започват по правилния начин и може би сценаристите досега бяха допускали някои малки грешки, а понякога се случва и режисьорите да сбъркат при разпределянето на ролите, предлагайки ни такава, която не ни подхожда, живот, за който не сме създадени, но въпреки това ние трябва да участваме и да бъдем колкото е възможно по-достоверни. Толкова сме добри в адаптацията – една от малкото характеристики, по която си приличаме с насекомите, способността ни за приспособяване, – че накрая забравяме, че просто играем роля и вярваме, че сме наистина такива до момента, в който прожекторите не осветят залата. И тогава имаме две възможности: да продължим играта със съзнанието, че сме само актьори, или да слезем от сцената и да изчезнем завинаги.
1 Lancio (1947 – 2011) – известно италианско издателство за фоторомани и комикси. Бел. ред.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
