„Кукувича прежда” от Христо Карастоянов (изд. „Жанет 45″), чието действие се разиграва през 20-те години, но се появява също и Джон Ленън, напомня за „Бесове” на Достоевски: с анархисти и атентати, с кинотеатри и цепелини и с един синтез между повествувателните техники на модерната литература и балканското разказваческо изкуство. Арена на събитията е българската провинция: в столицата животът само се симулира, а в провинцията се изстрадва.
Прочетете откъс от романа при нас.
А Надежда Василиевна Плевицкая непрекъснато получаваше писма да се върне в Русия.[1] Препращаше ѝ ги, където и да се намираше тя, мъж ѝ – командирът на Корниловската дивизия генерал-майор Скоблин – от щаба на Руската армия на барон Петър Николаевич Врангел. Новият строй в Москва я призоваваше по разни пътища; злато и диаманти, комфорт и прочее почит ѝ се предлагаха от емисари и тайни агенти на ЧК, телеграми просто застилаха победоносния ѝ път през цяла Европа, но тази достойна жена предпочиташе изгнанието, а заедно с него и неустрашимостта и волността на руската песен, нежели диадемите на Чичерин. Както прочее предпочиташе свободата и Саша Вертинский – казваше тя, – изгонен от Румъния и заседнал в Полша. Беше се установила задълго в България[2], а Чичерин – и бездруго затънал до шия във водовъртеж от свирепи конференции, ноти, враждебни преписки и въобще неописуем дипломатически батак, който сам забъркваше и после сам разнищваше – изглежда, разбра, че няма да стане работата, и се отказа да настоява повече. Махна с ръка и наместо да ѝ пише повече
писма, през лятото на двайсет и трета той изневиделица отправи нота до българското правителство. С тая нота държеше правителството отговорно за засилилите се гонения срещу активистите на легалния съюз „Возвращение на Родину“[3]. Той заяви също така, че ако не се освободят арестуваните, то Съюзът на съветските републики ще се види принуден да вземе същите мерки и спрямо стотиците българи в Русия. И Фритьоф Нансен мълчаливо го подкрепи. И нито думичка нямаше в нотата му за Надежда Василиевна. Дори самата Надежда Василиевна научи за нотата на Чичерин от българските вестници и тъй разбра, че в нея пише само и единствено за мерзавците от СОВНАРОД[4], а за нея не. И тя твърде се огорчи, но продължи да изнася концертите си из тая негостоприемна България, в която гледаха накриво бялата емиграция. Понеже обаче се боеше от отмъщението на всесветския болшевизъм и от неговите агенти в СОВНАРОД, задето е съпруга на бял генерал, пътуваше винаги придружена от една безмилостна шайка волни казаци. Денем казаците въртяха виртуозно шашките, правеха демонстрации на прочутата казашка езда и се караха с вестникарите, че ги наричат джигити, а вечерта я охраняваха, додето пее в одимените салони на офицерските събрания и в омирисаните на катран, театрална пудра и кюмюр читалища, получаваше адреси от ридаещата след песните ѝ публика. Самата тя се обливаше в обречени сълзи, разказвайки как именно е лишена насилствено от родина и как от тогава насам отказва на Чичерин да се върне в опустошената от болшевишката революция и от една братоубийствена гражданска война православна руска земя, та да се постави с изкуството си в услуга на сатанинския режим на Ленин, Леон Троцки и Чичерин. Накрая казаците разгонваха безпардонно почитателите ѝ с букетите и адресите, пиеха с едно нестихващо смайване пред изобилието в българските кръчми и си продаваха късите пушки за един хляб. А неколцината руски дворяни – другари на мъжа ѝ, на които той бе поверил жена си да я придружават в тия пътувания – я отвеждаха в поредния хотел и там тя винаги вечеряше сама, докато другарите на мъж ѝ се напиваха на съседните маси.[5]
Тъй и на девети август, след участието си в онова градинско увеселение, почетено и от министъра, Надежда Василиевна пя още веднъж в К. – два пъти: един концерт заради повишения интерес на публиката, и втори, вече в своя полза. Пак получи адреси, пак разказа как я примамва злият Чичерин, а донските казаци разпъдиха нетърпеливо учениците от смесеното педагогическо училище и другите почитатели. И всичко беше като друг път, но сега стана така, че додето вечеряше най-накрая в червения ресторант на „Нова Америка“, при нея на масата тежко седна Ной Марков.
– Госпожа! – каза той замислено и сериозно. – Вие – каза – навярно не знаете, а и откъде ли да знаете, но аз ще ви кажа, че цял К. тича при Ноя ви Марков, за да си купи новопристигналите виенски табло-кревати, от които винаги имам в депозит от всички модели и цветове, та доволни остават и най-изтънчените вкусове.
Обърна се предизвикателно към застиналите, зинали със залци в устите руски дворяни на съседната маса.
– Продавам, разбира се, и на изплащане – им каза.
После пак продължи да говори на вкаменената Плевицкая.
– Ама моля ви се, госпожа! Вие съвсем не внимавате какво ви говоря. Само се оглеждате. Оставете ги тия вашите шашкъни там. Следете ми мисълта и всичко ще разберете. От първи август ми пристигнаха нови и разновидни стоки с определени цени. Всеки, който посети магазина ми, ще остане доволен, защото разполагам с голям избор на артикули, които са всекидневна необходимост. Например бои разни вълнени и памучни, бройници, бахар, вазелин, бадемово масло, гребени, бръсначи, гривнички, глицерин, дъвка, жартиери, звънци велосипедски и звънци къщни, игли най-доброкачествени от английски фабрики, канцеларска книга, каламфир, карфици, кутии за цигари, кълбета, кърпи, копчета, куфари разни видове, пътнишки, адвокатски, авджийски, докторски чанти, кордели, локмаруху[6], ластики, макари, моливи, маши за коса, мастило, ножици, ножчета, нафталин, обеци, маджарски маши за къдрене на коса, детски орехчета, огледала, пулове, пера и перодръжки, прах и паста за зъби, които чистят зъбния камък, пудри и парфюми най-доброкачествени, паланзи, плочи, помпи за велосипед и помпи градински, портмонета дамски и портофейли мъжки, самобръсначки и ножчета, синци, сантиметри, синило, сода, сапуни разни, тарчин, тетрадки, тиранти, тефтерчета, тебешир, фуркети, халва жива, хлопки, цигарета, четки за зъби и дрехи, шапки от най-реномираните фабрики, ширит, яки, чорапи, чадъри мъжки за дъжд и чадъри дамски за слънце, червило!
Пое си дъх и се провикна:
– И прочее, и прочее! Площад „Кобург“ срещу безистеня! Което е впрочем точно отсреща и вие може да го видите магазина ми през таковата на настоящий ресторан,
само че в момента е тъмно и пестим ток.
– Но что это такое! – изписка слабо Надежда Василиевна. – Дикарь! Господа, да что вы стоите?
Ной Марков леко се нервира, тропна по масата с дръжката на бастуна и дворяните рипнаха да викат на помощ донските казаци, а същите вече отдавна пиеха героично отсреща в „България“, където Крикор Дерлемизиян сутрин продаваше евтино щастие и здраве под формата на кисело мляко и руска водка за рекламата на заведението след пет и половина вечерта.
– Още не съм почнал да ви разправям за колониала ми! – повиши глас Ной Марков. – Най-уреденият и най-зареденият колониал в града, тè това е моят колониал…
Зърна как дворяните разтаковат с трясък столовете на „Нова Америка“ и как изфучават през кристалните врати, как хвърчат безподобно по стъмнения площад нататък към „България“-та на арменчето, сетне се обърна и продължи да боботи съдбоносно.
– Значи колониалът отделно! – каза. – Ами техническият ми магазин? Звънци, елементи цинкови, скоби, бутони, велосипедни части, разнообразни вериги, главини велосипедни прости и главини контра, маркучи за вино и маркучи за ракия, мивки фаянсови и мивки чугунени неръждаеми, музикални инструменти и всички принадлежности към тях, грамофони с единична пружина в разни цветове – черен, кафяв, тигров, светложълт и тъмнокафяв, зелен и червен, всички в имитация „крокодил“, грамофони
марка радио-електрик или Клингзор Екстра с двойна пружина, всички с една изящна изработка и политура, както и идеалност в механизма, грамофонски игли стоманени и игли – сапфири, гумени и футболни топки разни големини и за различни спортове…
Надежда Плевицкая реши да припада, а Ной Марков скочи чевръсто и я подхвана ловко през всичките ѝ ламета, моарета и през черните дантели. И викна развълнуван:
– Дорогая моя госпожа! Ами тракторът „Фордзон“? Същият този универсален и пъргав трактор „Фордзон“, който е взел първата награда на стопанското изложение в Кнежа през хилядо деветстотин двайсет и първа! Най-пригоден, най-икономичен и лесно подвижен и изорава по двайсет и пет, по трийсет декара на ден, а на разположение за помощ е винаги механикът ми.
Казаците вече тичаха страшно през площада и викаха победоносно: Наших бьют! – а Ной Марков, грамаден и прекрасен, ревна:
– Госпожа! И всичко това аз го полагам в нозете ви! Какво повече искате, за бога? Най съм богатият тука, магазините ми са най-големите, най-заредените, а не остана ред да ви кажа и за имотите ми, и всичко ще е ваше, само се оженете за мене, госпожа! Проявете едно горещо желание, покажете голямата си славянска душа. Оженете се за мен и престанете да се скитате като циганка с омнибус от село на село по цяла България, да му се невиди и Българията! Госпожа, не се излагайте! Я вас люблю, пък после ще видим.
И тогава казаците връхлетяха в „Нова Америка“ с голите си саби в ръце. Ной Марков се заклещи с крака в масата и предупреди певицата да ги възпре, че да не станело
лошо. Госпожа, викаше, озаптете си говедата, че ще ви еба и руските номера!… Само че тя мълчеше потресена, а казаците през това време грабнаха Ноя Марков, повдигнаха го,
откопчиха го с яростен замах от масата и сред цялата оглушителна врява го отнесоха през бляскащата под електрическите лампи врата навън, за да го бият и да го съсичат със сабите си… Ааа, ревеше Ной Марков, кучета крастави, черкези с черкези, всички сте за убиване, да ви еба майката, тая безподобна змия вътре и тя е за убиване, и защо ли ви търпим още, че не ви наврем на кучето в гъза…
„Господи Боже мой, Господи Боже мой – шепнеше объркано Надежда Василиевна Плевицкая и хапеше батистената кърпичка. – Господи Боже мой!“ – мълвеше, а след това замахна с омраза и зашлеви изневиделица могъщ руски шамар на някой си от благородните другари на мъжа си.
Отвън на площада постовият стражар от първи тукашен полицейски участък видя как казаците ритат и се мъчат да убият уважаемия Ной Марков и как вдъхновено го колят, и веднага свирна за помощ. От участъка наизскачаха с трополене сънените полицейски чинове, следвани от доброволците милиционери. Наоколо вече гърмяха врати и прозорци, запищяха диво някакви жени откъм горните етажи на „Нова Америка“, а Ной Марков виеше и ревеше, че само Чичерин ги оправял, мамицата им белогвардейска; само той ще го тури на майка ви, на всички! – викаше.
Полицаите и милиционерите връхлетяха върху кълбото от казаци, от „България“ също се втурнаха със страшна сила други к.-ски мъже, за да отървават човека и поне да наритат някой казак в бъркотията. Та се започна там на площада мътна и кървава юмручна разправа между едните, другите и третите, напук на полицейския час. Адски псувни цепеха нощта и олелията беше до Бога.
И когато тупурдията и псувните станаха най-оглушителни, на площада долетяха с глух тропот злите конници от проклетата четвърта конна жандармерийска група. Те се врязаха в тълпата, подбраха я от всички страни и започнаха да пердашат с тъпото на шашките си сляпо и безмилостно. Удряха мълчаливо и точно, в това време полицията вече арестуваше наред, без да гледа казак ли е сграбчила и бие, българин ли, и влачеше арестуваните на купища към първи тукашен полицейски участък.
Арестуваните тая вечер се оказаха двайсет и трима. Само Ноя Марков не арестуваха, ами го пуснаха с досадата на едно старо уважение, изтупаха му палтото, пооправиха го и той се прибра в своята празна и огромна къща да охка, да си налага с какво ли не натъртванията от железните юмруци на казаците и от тъпото на техните зверски саби.
Призори той викна при себе си механика на трактора „Фордзон“ Кольо. Обясни му нещо с потайно и отмъстително шушукане, а момъкът се засмя криво, кимна, после, криейки се зад дувара, отиде, та бръкна крадешком под кочината и изрови от там завита със зебло манлихерова пушка и два джоба патрони дум-дум. Накрая се огледа навъсено нагоре и надолу по замрялата улица и тръгна напреко през лабиринтите от дворове, комшулуци, градини, бахчи и нужници, прецапа изтънялата река и изчезна в неизвестност накъде в сивеещото утро на десети август хиляда деветстотин двайсет и трета година.
[1]
[1]
Господин редакторе, тук съм длъжен да си призная нещо важно. В началото на 80-те не знаех нищо, ама
какво се казва нищо, за Плевицкая. По-късно щях да науча много неща (включително
и че е била агент
на НКВД*), но тогава – не. От всичко, което се появи в перестро- ечния печат на
бившия Съветски съюз, щях да разбера, че Плевицкая никога не е стъпвала в България.
Перфекционистът Андреас Третнер ми го припомни, когато работехме по
неговия превод на „Кукувича прежда“ за немското издание, обаче не
знам как той се справи със случая, понеже не разбирам немски. Но бях мярнал
името ѝ в хрониката на
някой от двата ямболски вестника – „Тунджа“ или „Тракиец“ – и то именно дописка за това, че от Москва са
ѝ пращали официални покани да
си се прибере в Русия. Та ми хрумна да я докарам в градеца К., откъдето сега и
да искам – няма как да я изкарам. А и не искам, разбира се. Благодаря ви за разбирането! – Бележка на историка наивист.
*
Тук НКВД да не го обясняваме какво е, че е срамота, нали?
Относно уважаемата госпожа Плевицкая… Разбира се, че няма да я изкараме, господин историконаивист, нали сме
джентълмени. Нека си пее „из тая негостоприемна България“, нека ни радва! – Бележка на редактора.
[2]
[2]
Ето нà! Установила се, при това задълго… Браво на мен! –
Историкът наивист.
[3]
[3] Тук ще се доверя изцяло на руската википедия. Моля: „Съюз за завръщане в Родината“ – организации, възникнали в САЩ, Франция, България (най-големият Съюз е бил в София) в средите на руските емигранти след издаването на декретите на ВЦИК от 03.11.1921, ВЦК и СНК от 09.06.1924 за амнистиране на участниците в бялото движение. Съюзите са помагали на хиляди бежанци да се завърнат. Първата вълна от завърнали се в Русия през 1921 година наброявала 121 343 души, а общо от 1921 до 1931 година се завърнали 181 432 души. По-нататъшната съдба на завърналите се, с незначителни изключения, е била трагична: бившите офицери и военните чиновници често били разстрелвани веднага след пристигането им, а част от подофицерите и войниците се озовавали в северните лагери, съществували още преди създаването на ГУлаг.“
Хм… Доста мръснишка работа. А как се умилявахме, когато на финала на филма „Бяг“ на съветските режисьори Алов и Наумов героят на Алексей Баталов се качваше на парахода именно за да се върне в родината. – Вашият историк наивист.
[4]
[4] Съкращението на въпросния Съюз за
завръщане в Родината.
[5]
[5]
Пак да кажа: няма нищо вярно в това. Да не ми скочат пък
сега истинските историци. Вярно е май само, че охъртавелите от глад казаци
емигранти са си продавали пушките. Пише го във вестниците, значи е вярно. – Историк наивистът.
[6]
[6] Локмаруху – течно лекарство за стомах, смес от спирт и етер; успокоително. (Бел. ред.)
Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg с отстъпка.
