В книгата на Стефан Радев „Аз бях и сянка, и гора“ (изд. „Жанет 45“) чрез мъжествена и проникновена емоционалност се преплитат ежедневие, фантазия, природа и общество. Стиховете му удържат в ирония и обич една театрална победа на човека – над себе си и над изтичащото време. Невероятно е колко мощ и откровение има в обичайната тъга, в ръцете и телата, както и в протичането на мълчанието.
Стефан Радев (1986) е роден в Пловдив. Автор е на стихосбирката „Бутилка, чаша и радио“ (2011). Превежда поезия и проза от английски език, в т. ч. произведения на Т. С. Елиът, Уолт Уитман и Хю Лофтинг. Носител е на национални литературни и преводачески награди. Живее и работи в София.
Предлагаме ви две стихотворения, включени в стихосбирката.
Градът – завод огромен, в който сме работници И влизат хора, дремят пред аптеките. Градът е средище на пътници и пътища, – През мене премини – ми казва всяка улица, скъсява се – за да не се изгубя в нея. Аз дълго обикалях, удължавах улиците привечер – оглеждах за очи, които да ме приберат във някой дом със светещи прозорци. А моите очи искряха като копчета на риза, опъната от тялото, което искаше да се освободи, да падне в плен на друго тяло. И падаше като завеса будната ми нерешителност – и аз, превзет от тъжните сърца на проститутките, във баровете гаснех. Шумът от нощните квартири ми подсказваше подземен някакъв живот – отвъд града, във който не участвах пълноценно – приятели, които не открих – случайности, които не посмях да заговоря. Все някой друг очаквах да се осмели. Опитвах се да виждам само онова, което можех да си позволя да гледам. И затова аз влизах, за да пия и излизах пил. А сигурно е трябвало да си поставя по-високи цели – да взема историческа професия, да заявя присъствие, да стана паметник и да ме има в снимките, и всеки, който няма никаква идея какво да стане, след като порасне, и след като допие, да иска да е мен. *********** Нищо за вършене Оприличавам чуждите лица със близки, да стане малко по-уютен този град, да отпечатам нещо свое по гърба на неговата анонимност. Прибирам се в хотела, в стаята, изяждам сандвич – две филии сняг, понеже нямам друго нищо днес за вършене. Така до вечерта ще ме заобикаля времето на този ден – прикрит зад ласкавата анонимност на хотела. Освобождавам стаята и този град от себе си, нали и самотата има нужда от свободно място.
Книгата ще намерите в Ozone.bg.
