Изпълнен с мъдростта, която идва след пълноценно изживян живот, епистоларният роман „Писмата“ от Вирджиния Еванс (изд. „Лабиринт“, преводач: Анна Орешкова) е за силата да намираш утеха в словото и литературата, за грешките, които правим всички, за предателствата и човещината, за светлите мигове на радост.
Откакто се помни, Сибил ван Антверп пише писма и понякога имейли на своите близки, на приятелите и съседите си, на любими писатели и напълно непознати хора, за да осмисли живота и мястото си в него. Малко по малко пред нас като вълшебен пъзел изниква нелеката съдба на тази жена, която накрая имаме чувството, че сме познавали винаги.
Прочетете откъс от книгата при нас.
*********
Госпожа Джоун Дидиън
Изт. 71 улица Nº 30, 5А
Ню Йорк 10021
14 ноември 2012г.
Скъпа Джоун,
Благодаря ти за писмото, което пристигна на седми ноември точно според замисъла ти. Много е мило от твоя страна, че помниш датата. Попита ме преди колко години е починал Гилбърт и си дадох сметка, че този юли са се навършили трийсет и девет години от смъртта му. На седми ноември онази година щеше да стане на девет. Знаеш ли, че ми се наложи да седна и да направя отново изчисленията, от което се почувствах зле. Почувствах, че би трябвало да знам датите, без да се замислям, и ми се стори донякъде неуважително, че не е така. Това е поредният начин да се самонаказвам, докато съм жива.
Почти седмица седях и мислих как да отговоря на втория ти и по-сложен въпрос – как се чувствам по този повод към днешна дата?
Предполагам, че от една страна, Гилбърт никога не ме е напускал и обстоятелствата около смъртта му в никакъв случай не са намалили стойността на живота му. С възрастта ми става все по-странно, че повечето хора, с които общувам, нямат и най-малка представа за съществуването му. Живяла съм с него много по-кратко, отколкото без него, и въпреки това присъствието му е вездесъщо, но го пазя в тайна от околните. Имам усещането, че съм погълнала балон с горещ въздух, но се мъча да не се издавам.
Често чувам един израз, който описва живота – хората казват о, това е само един сезон. Нали разбираш за какво говоря? Имам предвид, че ако някой е изпаднал в затруднение, казва това е само един сезон. Или пък ако на някоя жена ѝ се е родила дете и в безсънните ѝ нощи някаква старица я утешава с мисълта, че безкрайно проточилото се време е просто сезон – зима, предполагам? (или по-скоро сезон на ураганите!) – и в крайна сметка ще отстъпи място на по-слънчево време. Изобщо не съм съгласна с този възглед. По дефиниция съществуват четири сезона, които се повтарят в отмерен ритъм година след година. Понеже човешкият живот не се подчинява на такъв ритъм, смятам, че всички ние преживяваме сезоните само веднъж. През пролетта се раждаме и порастваме в хода на детството. През лятото, когато сме на двайсет, трийсет и четиресет, изживяваме славните, кипящи от живот интересни години. През есента намираме вътрешния си покой в едно хладно, но все още не студено време, богато на усещания и наситено с ухания. А през зимата остаряваме (жестоко) и умираме. На всеки човек се полага само по един кръговрат на сезоните, освен ако и той не бъде прекъснат преждевременно, както стана с Гил и Кинтана Ру. Предполагам, че ако се водим по тази схема, можем да кажем, че твоят Джон доживя до есента. Майка ми почина в летния си период.
Аз обаче възприемам живота по-скоро като дълъг път, който извървяваме в една посока. Общо взето, представлява самотна разходка сред пусти хълмове и бурни ветрове, планини и снегове. Понякога се появява някой и изминава с теб част от маршрута, а друг път (към това се стремя) виждаш в далечината светлинка, която ти дава кураж – може би идва от уединена къща или селце, ти стигаш до това топло убежище и влизаш вътре. Може да получиш топла вечеря и да пренощуваш, а може и да останеш няколко години. Докато децата бяха малки, точно преди Гилбърт да почине, имах едно такова убежище и двамата с Дан бяхме много щастливи, макар, че по онова време не съзнавах щастието си, понеже се чувствах претоварена, изтощена, подложена на финансов стрес и неуверена в себе си. Смъртта на Гилбърт обаче набързо ме запрати отново на най-самотния и мъчителен участък от пътя, на който ме сполетя съкрушителна скръб. Не казвам, че не съм намирала подслон от ветровете още няколко пъти в живота ми, намирала съм. И естествено, имам и други деца и те ми носят радост и утеха. Ще ми се да кажа, че са ми били достатъчни, но ще излъжа и това е поредното ми скръбно пътуване, но както и да е, мисълта ми е, че ми е уморително хората да говорят за сезоните така, сякаш можеш да разчиташ, че трите зимни месеца ще се превърнат неизменно в три летни. Не е така. Участъците от стръмния, брулен от ветрове път са много повече от уютните убежища и нима не правим вечно опити да се върнем към щастливите времена? Мисля, че така се чувствам по отношение на Гил. Цял живот се мъча да си го върна, макар да съзнавам, че не мога.
Доколкото схващам, искаш да знаеш дали скръбта отслабва с времето донякъде чрез прояви на милост към себе си, донякъде, от друга страна, благодарение на инстинкта за самосъхранение и съвсем разбираемо се питаш какво да очакваш в собствената си кошмарна ситуация. Може би, докато четеш писмото ми, ще ти се иска да вярваш, че ще се справиш с изпитанието по-добре от мен, и вероятно ще стане така. При всички случаи ми се ще да кажа, че след толкова време става по-лесно, но ще излъжа. Въпреки всичко има по-дълги периоди, в които не се сещам за Гилбърт, и това е облекчение, предполагам. Това време на годината обаче с напълно голите дървета, струпаните на купчини листа, вечно сивото небе и периода, който се точи безкрайно от настоящето до края на празниците, ме отвращава. Затаявам дъх и чакам да дойде януари. Почти не украсявам къщата. Събирам сили само колкото да окача няколко лампички по прозорците.
Когато имаш време, ме осведомявай как се справяш с живота и работата си и споделяй размишленията си и каквото се сетиш. Очаквам с нетърпение следващото ти писмо…
Изпращам ти сърдечни поздрави,
Сибил
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки,
