„И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ от Михалис Албатис (изд. „ICU“, преводач: Ирена Алексиева) е роман, който ни напомня, че всичко, което ни отличава от другите и ни отдалечава от обичайното, всеки талант, всяка наклонност, непременно има двойствена природа, мотивира ни, издига ни, обогатява ни, но в същото време ни измъчва, крие опасности и има своята цена. Няма дарба, която да е не е и проклятие.
Фанурис е 15-годишно момче, което може да чува мъртвите и да говори с тях. Когато разбира за дарбата му, чичо му надушва възможност за лесни пари и двамата напускат селото, за да обикалят Крит от погребение на погребение като преводачи на мъртвите, възползвайки се от нуждата на хората да общуват с починалите си близки, но и от метафизичното желание на мъртвите да променят съдбата на всички.
Приключението, което преобръща живота на момчето, го принуждава да съзрее без време, което води до непредсказуеми последствия и до една трудно изстрадана, несподелена любов. През всичките си перипетии то се опитва да разбере дали необичайната му способност е дарба, или проклятие.
През тези колебания заедно с него преминаваме и ние, читателите, за да осъзнаем накрая, че без тази негова особеност Фанурис никога нямаше да напусне селото, нямаше да опознае света и живота в цялата им пъстрота.
Прочетете откъс от романа при нас.
**********
Фанурис остана като гръмнат, с метлата в ръце. Много обичаше чичо си и винаги му носеше тайно вино от избата на баба си, за да му се отблагодари за странните истории, които му разказваше, за мръсните вицове и за мантинадите1, които, колкото и пиян да беше, винаги успяваше да изрови от паметта си. Спагулиос го извади от ступора.
– Чу ли, бе? Чичо ти е умрял. Приключвай с метенето, понареди малко магазина и заминавай вкъщи да помогнеш за погребението. Занеси и една бутилка коняк от мене.
Стаичката, в която живееше чичо му, беше малка и порутена, затова бяха положили тялото в къщата на баба му, която имаше голям двор и се състоеше всичко на всичко от едно огромно помещение с висок таван. Когато Фанурис пристигна, дворът вече гъмжеше от народ. Бяха надонесли столове от цялата махала, които бяха наредили по продължение на оградата, и хората, след като минеха през къщата да се простят с покойника и да изкажат съболезнованията си, сядаха там, за да клюкарстват шепнешком, отпивайки бавно от кафето и гаврътвайки на екс чашките с коняк, които сестра му Филиò и другите момичета от родата непрекъснато принасяха, сновейки неуморно между насъбралото се множество.
Фанурис си проправи път през пълния с народ двор, като стискаше наред дланите, които се протягаха към него, и кимаше на съболезнованията, а когато най-после стигна до входа на къщата, на прага го посрещна майка му, която взе бутилката коняк от ръцете му и го подкани с леко потупване по рамото да влезе:
– Върви, върви вътре да се простиш с чичо си, беше му любимият племенник.
Той кимна и прекрачи каменния праг, за да се озове в хладното и сумрачно помещение, в центъра на което на два железни триножника беше поставен украсеният с цветя ковчег. До входа, в един мангал, пълен с пясък, горяха няколко реда свещи, които хвърляха жълтеникавите си отблясъци в мрака и изпълваха въздуха със сладникавата и топла миризма на разтопен восък.
Просторната стая, и тя като двора, беше пълна с народ – близки роднини, комшии и чичо Сѝфис Американеца, който в светлия си костюм се открояваше сред тъмно облеченото множество като бяла муха в черно мляко. Досами ковчега бяха приседнали баба му Фрòсо и леля му Мàро – последните живи сестри на Красойоргис – обградени от цяла сюрия други бабички, които се бяха притекли на помощ да ги утешават и да придружават с вопли и ридания оплакването на мъртвеца, което двете жени изпълняваха като неделима част от целия ритуал. В този момент баба му току-що бе поела щафетата от сестра си и нареждаше с леко напевен тон:
– Стани, братко, да видиш колко хора са дошли за тебе, събуди се, миличък, слънце мое, вдигни къдравата си главица, гордост наша, че по-личен от тебе в селото няма, скъпи мой.
Всичките тези славословия към покойника изненадаха Фанурис, който беше свикнал да слуша от същите тия уста само хули по адрес на мъртвия – пияница, непрокопсаник, нехранимайко, лентяй. Мина му през ум, че тази коренна промяна в отношението обяснява защо за починалите понякога се казва, че са простени, замисли се, че смъртта заличава всеки техен недостатък, всяко прегрешение и ги освобождава от всякаква вина или порицание.
С тези мисли той се надвеси над ковчега. Лицето на чичо му изглеждаше още по-подпухнало, моравият цвят на носа му се беше разлял навсякъде, устните му бяха застинали леко накриво, през брадата му беше вързана впита в плътта кърпа да държи устата му затворена, от ноздрите и ушите му стърчаха натъпкани тампони памук. Фанурис не издържа дълго на тази ужасяваща гледка, извърна очи, прекръсти се смутено и се наведе да целуне дървената икона, която се подаваше измежду восъчните пръсти на мъртвия.
И тогава го чу.
Беше гласът на чичо му, в обичайния си тембър, но по-тих и от най-ефирния шепот, без да губи обаче от яснотата или жизнеността си, нищо че звучеше като нежното свистене на вятъра, докато минава през царевичните полета.
– Ето го и Фанурчето! Дойде ли, моето момче? Как те пусна тоя цинцар Спагулиос? Той не дойде, нали? Има си хас! Как ще си затвори дюкяна да дойде да запали една свещ за братовчед си?! Сакън да не изпусне някой петак, цицията му с циция!
Фанурис, който тъкмо се канеше да целуне иконата, вдигна ококорени от изумление очи към лицето на мъртвеца, убеден, че е станало някакво чудо и чичо му е възкръснал, но не би, устните му бяха все така вкочанени и сини като застинала кръв.
– Ох, какво ме гледаш, момчето ми, все едно можеш да чуеш какво ти говоря. Де да можеше! Ти винаги си се грижил за мен и си ме разбирал, все ми носеше по някоя чашка вино тайно от баба ти. Де да ме чуваше и сега, че да сипеш и на мен малко коняче – така ми се е допило. Толкоз време пият негодниците и викат светла му памет, ама един не се сети да ми капне малко на устните, колкото да се разквасят!
Фанурис, който вече беше сигурен, че чичо му е жив, но не може да си отвори устата заради пристегнатата кърпа, се обърна рязко, грабна една чашка коняк от подноса, който разнасяше сестра му, и отново се надвеси над ковчега да изсипе внимателно живителната течност върху дебелите, плътно затворени бърни, които обаче не се помръднаха да я поемат, ами я оставиха да се стече в две тънки струйки по сбръчканата шия, а оттам и върху яката на бялата риза. В стаята изведнъж настана пълна тишина, всички замръзнаха на място и впериха поглед към него, изненадани от това странно възлияние, което изтълкуваха като символично прощаване с любимия чичо. И в този момент нетленният глас се чу отново:
– Аххх! Бог да те поживи! Пусто, не мога да го преглътна, но поне си наквасих устата. Ама ти как ме чуваш? Да не си се метнал на дядо си Фанурис? Разправяха, че и той говорел с мъртвите.
Едва тогава Фанурис осъзна, че чичо му наистина е мъртъв, окончателно и безвъзвратно, и че само той може да чуе гласа му, който не беше точно глас, понеже не излизаше от устата му, а нещо като шепот на духа му. Това прозрение го потресе, той остана вцепенен над трупа, по челото му изби пот. Всички наоколо се върнаха към предишните си разговори, само баба му забеляза колко е сащисан и се опита да го утеши:
– Ох, чедо, толкова го обичаше! И мъртъв го жалиш! Дай му, сине, да си пийне, дето все те хоках, че му носиш тайно вино! Дай му, че няма вече да се напие, клетият…
– Кажи на тая вещица да спре да циври и на другите дъртофелници да престанат да се дерат, че ми надуха главата от сутринта – чу се отново гласът на чичо му. – И ѝ кажи също, че хората трябва да се обичат, докато са живи, щото, като умрат, нямат нужда ни от обич, ни от добра дума. А за въдицата, дето ги слушам цял ден да се питат за какво ми е била и да ме одумват, че ми е изпила чавка акъла да тръгна посред нощ по долни гащи, за да ловя риба по полето, да им кажеш, че всичко си ми е наред и не съм излязъл за риба, а за вино. Да, момчето ми, не се кокори така, вино исках да уловя.
Бях си легнал рано, понеже нямах пукната парà да ида в кръчмата барем една четвъртинка да гаврътна – отдавна не ми дават на вересия, знаеш. Отначало уж лесно заспах, ама после се събудих по нощите и така ми беше прежадняло, че не е за разправяне! Не само устата ми, ами цялата ми душа беше пресъхнала, ти казвам! Чак станах и изпих една чаша вода, аз, дето вода не слагам в устата си. Толкова бях жаден! Изпих, значи, водата и пак легнах, ама къде ти да заспя! Въртях се като настъпен гущер, а акълът ми все в оня мях със сладкото вино. Не можах да устоя на изкушението. Знам, че е грях голям, ама го бях правил и преди, и си рекох, че ако грехът е същият, дали веднъж ще го сториш, или няколко пъти, все тая. Та рипнах от кревата и в бързината не си обух даже панталона, грабнах само въдицата и се запътих към Света Неделя.
1 Четиристишия в мерена реч, обикновено с любовно, но и с друго съдържание, характерни за критския фолклор. Б. пр.
Можете да поръчате книгата от сайта на издателство ICU или от Ozone.bg.
