В този увлекателен роман за Жаклин Кенеди-Онасис авторката на бестселъри Дон Трип предлага проникновен разказ за любов и власт, за семейство и трагедия, за загуба и дързостта да започнеш отначало.
„Джаки“ (изд. „Лабиринт“, преводач: Анелия Янева) е повествование за една жена с изключителен ум, обаяние и любов към децата, книгите, конете и морето, към изкуството и красотата, жена, успяла да възкръсне от пепелта и от скръбта да изкове история. От книгата ще научите за една силна любов, за сложен брак и за немислимо насилие, което те преобразява из основи.
Когато Джаки се запознава в Джорджтаун с чаровния конгресмен Джак Кенеди, тя е само на 21 години и мечтае за Франция, извоювала си е стаж в списание „Вог“ и смята, че Кенеди не е нейната авантюра, защото е американец до мозъка на костите, защото е прекалено красив и хлапашкото в него е твърде много. Но е покорена от ума му, от устрема и чувството му за хумор. Привличането между тези свободни по дух личности е неудържимо. В годините в Белия дом то само се засилва. После идват покушението в Далас. Непоносимата болка. Любовта с Онасис. Решението Джаки да тръгне на работа, защото така ѝ харесва.
Яркият, красиво написан роман е прозорец към света на жена, преминала през какви ли не перипетии, но останала в паметта ни като образец на изтънчеността във всичките ѝ проявления, на свободолюбието, всеотдайността и острото чувство за справедливост.
Прочетете откъс от романа при нас.
*********
22 ноември 1963 година
Ще ѝ кажат, че не установяват никакво сърцебиене, никакво дишане, никакъв пулс.
В коридора, където тя седи, цари ледников хлад – стени с бели плочки, черен линолеум на пода. Клинт е застанал наблизо, точното разстояние на разбирателството между тях. Останалите са се скупчили в често променящи се групички, гласовете са тревожни, приглушени, главите са сведени, едни се отдалечават, други се връщат. Медицинска сестра си проправя път между тях.
Три секунди и половина – точно толкова трая всичко – мигновен отрязък между първия изстрел, който пропусна, и втория, който стигна целта.
Само ако беше погледнала надясно.
Само ако беше разпознала звука от първия път.
Само ако не беше роптала мислено срещу жегата, как тя пари на очите ѝ, колко наблизо се озовават ръцете и размазаните лица, когато колата завива, как тълпата напира.
Само ако мисълта ѝ не беше заета с това колко ѝ се ще пак да си сложи тъмните очила и защо той всеки път е толкова настоятелен. „За да те видят, Джаки. Нека те видят.“ Само ако не беше толкова погълната от всичко това и от мисълта час по-скоро да се измъкне от изтощителната жега в обещаващия прохлада подлез отпред…
Хипнотичен проблясък на слънчев лъч о гривната ѝ, докато маха.
И розите на седалката между тях, които все се разпиляват и заплашват да паднат на пода, а тя все ги бута назад.
По-късно тези рози нямаше да ѝ излязат от ума – подгизналите листенца, неговата кръв, прекършените под коленете ѝ стъбла. Онзи ден, докато стигнат до Далас, на три пъти ѝ тикаха рози в ръцете – жълти рози всеки път. Но ето че сега розите бяха станали червени.
Тя непрекъснато щеше да разказва за това, после. Всеки път, когато я молеха да опише тези последни часове, а и дори да не я помолеха, тя щеше да го разказва. Още не е започнала, но когато го направи, ще опише тъмните влажни преливания в цвета на онези рози, смачкани в нажежения до бяло блясък на омразата, когато тя се хвърли да задържи парче от черепа му, което отхвръкна.
Понякога – пак по-късно – тя щеше гласно да се пита пред Боби как за тези няколко секунди умът ѝ е могъл да регистрира толкова много и в същото време да помни толкова малко.
Убиха го заради онзи законопроект.
Тя го знаеше.
Законопроектът за гражданските права, който той искаше да прокара.
Ето затова го убиха.
* * *
Сутринта на тръгване от Белия дом – четвъртък, само ден по-рано – Джак беше спокоен. Каза ѝ, че от години гърбът му не е бил толкова добре.
– И така, какво ще правим затворени в ранчото на Лин-дън? – попита го тя.
Кенет ѝ правеше косата. Джак беше дошъл в нейната стая и стоеше зад гърба ѝ, встрани. Той улови погледа ѝ в огледалото и сви рамене.
– Сигурно би трябвало да яздим – отвърна. Преди да излезе от стаята, Джак ѝ подаде някакъв документ. – Ако искаш да знаеш що за живот е моят, прочети това.
– За Тексас ли?
– Не – отговори той. – Помолих Нойщат* да проучи ракетната криза и да изготви доклад, карта на това къде нещата са се объркали.
Тя хвърли поглед на доклада. „СКАЙБОЛТ И НАСАУ – създаване на американска политика и англо-американски отношения“. В горния и долния ляв ъгъл имаше гриф „Строго секретно“.
Джак продължаваше да стои в стаята, сякаш очакваше нещо.
– Ще го прочета – каза Джаки.
Той докосна джоба на сакото си, пръстите му забарабаниха по тъмносинята материя.
– Ще дам копие и на Макмилан** – каза. – Или поне засега го обмислям. Защо не го вземеш със себе си, прегледай го и ми кажи дали идеята е добра.
– Разбира се – отговори тя.
Сякаш останал доволен, Джак излезе от стаята.
Умът ѝ обаче беше зает с речта, която трябваше да произнесе на испански пред латиноамериканската общност в Хюстън. Джаки сложи доклада за „Скайболт“ върху купчината с неща, които трябваше да опаковат в последния момент.
Веднъж, преди години, ти си тръгна с друга жена от едно парти. Тя беше руса, със сребриста рокля, тялото ѝ приличаше на лунен сърп. По онова време вече бяхме женени. Тогава се случи за първи път. Усетих как изключвам, докато наблюдавах как си тръгваш с онази жена, давах си сметка, че всички погледи са вперени в мен, и се опитвах да си придам празното изражение на съпруга, която е наясно какво става, но не я е грижа.
Тя седи на метален сгъваем стол в коридора на болница „Парк ланд“ и пуши. Хладна и неподвижна е, докато те сноват наоколо – крака, гласове, онази ужасна болнична миризма.
Чуди се къде ли е палтото ѝ, после осъзнава, че е на нея. Свежда поглед към скута си, към полата – и съжалява, че го е направила.
Отново вдига поглед към движещия се поток от хора. Гледа през него отсрещната стена.
– Госпожо Кенеди, ще отидем ли до тоалетната да ви почистим?
– Донесохме ви нов комплект дрехи да се преоблечете.
Продължават да ѝ говорят неща от този род.
Когато вратите на зала 1 в спешното отделение се отварят, всички в коридора притихват. Тя извръща глава към лекаря, който излиза оттам, изражението му ѝ казва онова, което вече знае – няма как да е другояче, колкото и силно да го желае. Тя се изправя, сякаш това открай време е било писано така да стане. Такъв е сценарият, Джак го знаеше и сега тя трябва да изиграе своята роля.
Минава покрай лекаря, няколко души застават плътно един до друг, за да ѝ препречат пътя. Разбутва ги. Сега е само и единствено това – жена, приела формата на острие, която си проправя път през редицата мъже, покрай лекаря, през вратите на операционната зала към изложеното тяло, което е вече само нейно, голо под чаршафа, притиска устни о краката му, допира лице о красивото му лице. Сега то е не по-малко красиво. Сваля халката си и я нанизва с въртеливо движение на кутрето му. Пръстенът заяжда на първата фаланга, това я разстройва, но тя го оставя така, прекрасната му разбита глава. Върнали са намясто отчупеното парче от черепа, очите му са все така отворени. Но още не са празни.
Направени сме от звезди и аз те обикнах от първия миг, в който те видях. Обичах те, макар да знаех, че това ще пречупи нещо в мен.
* * *
Предишната вечер в хотелския апартамент някой беше окачил по стените взети под наем картини. Шестнайсет изключителни творби – на Моне, Ван Гог, Прендъргаст.
Близо до телефона той беше оставил нещо надраскано набързо върху лист хартия – рисунка на платноходка с издуто от вятъра платно, човек би казал, че се носи по водата. В горния ъгъл имаше някаква фигура.
– Това птица ли е? – попита тя. – Хвърчило или пък квадратен облак?
– Слънце – отговори той.
– Не, това не е слънце – настоя тя. – Какво е?
– Още не мога да реша. Нещо в полет. – Той лежеше на леглото. – Ей – каза после, – ела тук.
Светът е без сянка, времето е огънато. Няма преди или след, само този твърд брутален звук, когато всичко забавя ход и главата ти отскача назад, ръцете ти посягат към гърлото, този озадачен израз на лицето ти. Това помня. Помня как си помислих, че имаш вид на човек с леко главоболие.
* * *
– Госпожо Кенеди, вицепрезидентът Джонсън се връща във Вашингтон и би желал да пътувате с него.
Това ѝ го казва Клинт, нейният охранител от Тайните служби. Тя е в коридора на болницата. Пред затворената вра-та на зала 1 в спешното отделение. Вътре лекарски екип прави нещо. Те са ѝ казали какво, но в момента не може да си го спомни, така че чака, седнала отново на металния сгъваем стол. Вдига поглед и очите на Клинт насреща са пак така млади, пронизващи и тъмни, каквито ги помни открай време.
– Господин Хил, моля да обясните на вицепрезидента Джонсън, че аз никъде не тръгвам без президента.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
* Ричард Е. Нойщат е американски политолог, съветник на няколко президенти. Книгата му „Президентска власт“ е смятана за „един от най-влиятелните трудове, писани някога за политическото лидерство“. – Б. пр.
** Харолд Макмилан, британски политик – консерватор, 65-и министър-председател на Великобритания (1957 – 1963). – Б. пр.
