С романа си „Майка на костите“ от поредицата за комисар Тереза Баталия (изд.„Лемур“, преводач: Ваня Георгиева) Илария Тути ни въвлича в заплетена и страховита мистерия, докато броди с лекота сред исторически факти и археологически находки.
Наистина ли главен комисар Тереза Баталия е загубила най-голямата битка в живота си – тази с паметта си, с тялото си, с болестта, която е помрачила ума ѝ? Това е въпросът, който си задават всички около нея, колегите ѝ, хората, която я обичат. Дори и верният ѝ партньор в разследванията Масимо Марини, когато се втурва в планината след анонимно обаждане и намира Тереза окървавена, замаяна и с безжизненото тяло на млад мъж в ръцете ѝ.
Там, където гъстата гора отстъпва място на ледените води на езерото, се е случило нещо загадъчно и ужасно. Кой е този човек? И защо Тереза е там с него? Масимо няма отговори, само съмнения.
Прочетете откъс от романа при нас.
******
Масимо имаше чувството, че ще припадне. Тереза се бе изправила на крака и едва пазеше равновесие върху скалата. Беше се хванала за главата, а очите ѝ блуждаеха на всички страни. Личеше си, че няма никаква представа зa това, което се случваше около нея.
Той инстинктивно прескочи оградата, но тутакси се разкая, когато я видя да трепва силно, свличайки се отново на земята.
Прехапа си езика, за да не извика и така да влоши положението. В този момент Тереза не можеше да го познае и беше изплашена. Възприемаше го като чужд човек, който се опитва да сграбчи ръката ѝ.
Масимо извади мобилния си телефон и набра номера на Паризи. Когато колегата му отговори със сънен глас, той не се впусна в обяснения, за да не губи време, само изрече шепнешком:
– Изпращам ти местоположението. Ела веднага, спешно е. Не викай никого.
Не каза името ѝ. Екипът трябваше да реши, разбира се, но що се отнасяше до него, той вече прехвърляше в ума си всички възможни начини тя да не бъде въвлечена, обаче нито един от тях не беше законен. Никога преди не би повярвал, че ще може да премине периметъра на своята етика така лесно, както беше прескочил оградата.
Свали си шлифера, пъхна в джобовете му телефона, ключовете и портфейла си и го закачи на оградата. Само Господ знаеше дали няма да му се наложи да участва в люта битка.
Помнеше добре онова, което му беше казал през сълзи един лекар относно болестта на Алцхаймер, от която страдаше Тереза: да се опитва да я върне в действителността, да я кара да осмисля собственото си поведение или думите си – с това само би засилил объркването ѝ и би го превърнал в ужас, какъвто изпитва малко дете, оставено само. Вместо това трябваше да се научи просто да я придружава в това мъчително пътуване, единствено това и нищо друго. Нужно бе да овладее изкуството да не я кара никога да се чувства сбъркана. Този лекар беше Пари, най-добрият приятел на Тереза.
– Госпожо, имате ли нужда от помощ? – я попита.
Тя го изгледа, но не отговори. Масимо посочи скалите.
– Доста хлъзгави са. Не искате ли да ви помогна да слезете? Ако обаче ми кажете, че сте добре, аз ще си продължа разходката.
Тя погледна изцапаните си обувки, после издраните си ръце.
– Искам да сляза, но не знам как.
– Ако сме двама, определено ще е по-лесно. Ще разрешите ли?
След кратко колебание тя кимна и този път Масимо извърши всичко много спокойно. Хвана здраво ръцете ѝ и ѝ посочи къде да стъпи, няма нужда да бърза, той разполага с всичкото време на света, за да я отведе до брега. По същия начин преодоляха и заграждението, след което Масимо я накара да седне. Отиде да намокри една кърпичка и се върна при нея.
– Позволете! Искам само да почистя лицето ви.
Започна да търка внимателно, без да пропуска и най-малката драскотина, осъзнавайки, че в момента заличава евентуално доказателство. Едно от многото, които навярно бяха пръснати там наоколо и които други със сигурност щяха да намерят. Само че доказателства за какво точно?
Тя беше вперила очи някъде зад него. Определено изглеждаше съсипана.
– Нямам понятие как съм могла да се кача там горе.
– Сега по-добре ли се чувствате?
– Трябва непременно да го покрием, иначе хищните птици ще дойдат пак.
Гледаше право към тялото.
– Кой е той? Познавате ли го?
– Кого?
– Онова момче.
Тереза прокара ръка по челото си. Устните ѝ трепереха.
– Не знам. Трябва да го покрием.
Масимо не можеше да го направи и това беше проблем. Даде си сметка, че палтото на Тереза беше изцапано с кръв: втори проблем.
– Изцапали сте си палтото. Ще ви дам моето на драго сърце.
Помогна ѝ да го свали и тя го остави да прави каквото иска, гледайки учудено петната, сякаш ги виждаше за пръв път. Канеше се да ги докосне, но Масимо успя навреме да спре ръката ѝ.
– Не, не пипайте, ще го взема аз.
Нави палтото на руло, без да му е ясно какво точно ще прави с него и метна на раменете ѝ собствения си шлифер.
– Почакайте тук.
Извади чифт гумени ръкавици от джоба на джинсите си и ги нахлузи. Нямаше намерение да докосва трупа, не и преди идването на Пари за оглед, но предпазните мерки никога не бяха излишни.
Все още не си му се обадил, напомни на себе си. Не си се обадил и на централата, нито пък си предупредил началника. Нещо шикалкавиш.
Шикалкавене беше смешно изопачаване на думата – в действителност той просто манипулираше следствието.
Обърна се, за да види как е Тереза. Нея я нямаше. Изруга и тръгна да я търси. Намери я на пътеката, на известно разстояние от мястото, където я беше оставил. Хвана я деликатно за раменете и я върна обратно.
– Моля ви се, не мър-дай-те.
– Не желая да стоя тук.
– След малко си тръгваме.
Това не беше вярно, но Масимо твърде късно осъзна, че я е излъгал. Надяваше се, че това лъжливо обещание няма да се обърне прекалено скоро срещу него.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
