„Кой се страхува от светците на дома“ от Сара Дуарте Брандао (изд. „Лемур“, преводач: Рада Ганкова) разказва историята на Мария Тереза, жена, израснала в малко рибарско селище в Португалия между семейните окови и свободата, която намира в книгите и тайната си страст. Осъдена да живее в сянката на очакванията на баща си и съпруга си, тя решава да се опълчи на повелите и традициите, да поеме юздите на съдбата си и да прекоси реката в търсене на себе си.
Днес я откриваме да тъче гоблени в мистериозна къща в португалско градче на река Доуро, където хората я считат за вещица, която плаши децата. Обаче едно неочаквано приятелство с малката Жоана, на която Мария Тереза показва приказния свят на книгите, е нейният шанс да намери спасение. Там, където всички съзират тъмнина, Мария Тереза вижда красота и възможности.
Фрагмент по фрагмент, романът изгражда история, вдъхновена предимно от фигурите на светци, дело на скулптура Алтино Мая, но и от спомените на авторката от дните, прекарани в различните краища на България.
Прочетете откъс от книгата при нас.
*******
Тази сутрин майка ѝ беше отишла до центъра на градчето, за да ѝ купи нова рокля, по-цветна от цветна градина. Не всеки ден приемат отчето вкъщи. Баба ѝ пробва да ѝ обуе три чифта чорапогащи един след друг, докато намери такива, които да не са скъсани, оправя ѝ косата и я предупреждава да внимава с глупостите, които непринудено излизаха от устата ѝ. Мария Тереза кимна и отиде на вратата да чака падре Белмиро да позвъни на звънеца.
Падре Белмиро беше дългогодишен приятел на семейството, дискретен и изненадващо прогресивен човек. Може би прекалено за вкуса на тези клюкарски места. На вечерята той седна начело на масата, срещу дядото на Мария Тереза. Мълчанието се редуваше с вътрешни молитви (които за невнимателните наблюдатели може да изглеждат като едно и също нещо), смесени с потракването на приборите. Говореше се малко, но много неща напираха да бъдат казани. След супата Мария Тереза и майка ѝ вдигнаха чиниите, а баба ѝ отиде в кухнята да донесе печеното. Върнаха се по местата си, нетърпеливи да получат щедри порции от ястията, приготвени от баба ѝ. Още преди да са опитали, баба ѝ изтърва чинията, след като Мария Тереза безсрамно попита: „Отче, а вие женен ли сте?“.
***
В кабинета на дядо си Мария Тереза се учеше да бъде човек. Никой не ни учи истински да бъдем човеци. Учат ни да бъдем стереотипна версия на местата, където най-добре се вписваме. Има хора, които живеят цял живот, без да са били човеци. Човеци.
Мария Тереза изпитва саудаде по всичко. По миризмата на застоял тютюн, като парник, където всички цветя умират. Гробище за цветята, на чиито погребения присъстват само думите от онези тежки книги, които дядо ѝ четеше, а Мария Тереза се опитваше да разбере.
Майка ѝ не разбираше тази връзка и винаги, когато завареше дъщеря си в кабинета, я мъмреше. Яд я беше, че в собствения ѝ живот баща ѝ бе отсъствал и че знаеше само как да бъде дядо. Но времената бяха други и когато един човек се разкае, за друг е твърде късно. Всяка вина е монета с две страни. Майката на Мария Тереза така и не пожела да помирише книгите, миришеше само цветята в градината и момчетата, които минаваха пред портата, за да зърнат най-красивото момиче в тяхната фрагезия. Тя трябваше да се омъжи за най-богатия мъж, мислеше си, и наистина се омъжи. Беше достойно за завиждане празненство в градчето! Децата на най-знатните семейства се женеха, но освен сватба, това беше обществена договорка. Те щяха да бъдат завинаги най-красивите и най-богатите, обаче няма пари, нито лица, способни да купят любовта, която никога не са изпитвали един към друг.
***
Натириха я в стаята ѝ, защото се държа невъзпитано с падре Белмиро. Лицето на майка ѝ пламна от срам и гняв, а баща ѝ незабавно се изправи, надменен, както само той можеше. Надвесен над Мария Тереза, напомняше чудовище, изрязано от комиксите, които се продаваха в будката. Баба ѝ трескаво смете чинията, която бе изпуснала и счупила, а между безпокойството на семейството си и невинния си въпрос Мария Тереза видя дядо си да скрива усмивката си зад чаша вино. Усмихваше се на себе си. Падре Белмиро призова всички към спокойствие, но внушителната фигура на бащата можеше да вдъхне страх дори у тези с гарантирано място в рая. Мария Тереза се подчини на заповедта и навела глава, се затвори в стаята си. Твърдяха, че се е държала невъзпитано, а тя не знаеше защо. Легна си и си рече, че може би съпругата на падре Белмиро е загинала в някаква ужасна катастрофа и на него му е много трудно да говори за това. „Можеха да ми кажат“, помисли си. Но в този дом винаги се бяха тревожили прекомерно за божественото, вместо да гледат действителността в очите.
***
Няколко години след като той си замина, Мария Тереза влезе в кабинета на дядо си, за да усети миризмата му, пропита в книгите. Тъгуваше по свободните следобеди в това гробище за цветя. На следващия ден, след катастрофалната вечеря с падре Белмиро, баща ѝ отиде на работа, а майка ѝ и баба ѝ бяха толкова ядосани на Мария Тереза, че я избягаха по всякакъв начин. Облегната на вратата на кабинета, тя чу дядо си да казва: „Мария Тереза, оттам няма да научиш много…“. С насълзени очи седна в скута на дядо си, който я прегърна с една ръка. Отвори книгата и преди да започне да изрича двайсетте хиляди левги думи, които ги очакваха, обясни:
– Падре Белмиро е женен за Бога.
Мария Тереза не можеше да прецени дали е разбрала, но това не я притесни. Остави се да бъде понесена от гласа, който толкова липсваше в кабинета, където онзи ден беше натежала тишината на неотворените книги.
Днес пали цигари до прозореца, за да пресъздава с пръстите си прегръдките, които не е успяла да даде. Има хора, които ни липсват цял живот.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
