Поезията на Павлина Михайлова във втората ѝ стихосбирка „Оранжево Зелено“ (изд. „Абужет“) не търси ефектността, тя я поражда. Тя е проста като природата и също толкова удивителна в способността си да създава от песъчинката перла, като я обвива единствено с любов. Нейните почти едносрични поетични видения са лишени от всякакво желание да се влияят от традицията в жанра, те са по-скоро самоуки моментни настроения, проблясъци, искри от проникновение, осветили за миг този неопознаваем свят и отново бързо угаснали, защото не чакат да чуят евентуалните аплодисменти.
Това не са плодове за продан, а за естетическа и мисловна наслада. От тях диша свобода, тъга, детско учудване и обич към света и неговите различни по вид чеда. В тях дребното се извисява до универсално, а то при преглъщане се оказва елементарно и насъщно като глътка бистра вода. Която е утолила жаждата ни до следващото неизбежно ожадняване.
Предлагаме ви няколко от стихотворенията, включени в книгата.
*******
Празнина Идвам само да я гледам – тази моя празнина, хвърлям някой камък в нея, сядам на ръба. Клатя си краката леко и не мисля за това колко е дълбока тази моя празнина. После ставам и с въздишка връщам се назад – взирам се в лицата чужди без да ме е страх. Търся да открия онзи, който има празнина също толкова голяма, както моята: Ще го хвана за ръката, ще попитам със очи иска ли да скочим в тези наши празнини. ******* Ноември Дъждът овързва те във къщи върху леглото или стола и кара те така овързан за лошите неща да мислиш, които някога си сторил. Които винаги избягваш и от които се страхуваш, защото това са твоите грешки, по-точно – твоите грехове. Дъждът вали навън във сиво, и става мрачно, нечестиво и носят се във лодки малки тез срамни грехове. Които ти не назоваваш, дори на себе си да ги признаваш, защото много, много, много - те боли… И плуват те в дъжда сами, и става тъжно, скръбно, кално, направо черно, непрогледно, че ти се молиш да вали, да продължава да вали и всичко, всичко да залее - и да удави тебе и твоите тайни в мътните води. Защото са непоносимо-вечни. Щом вече няма кой да ти прости. Уви. ******* След върха Не съм ли минала оттука, щом няма никакви следи, снегът се е стопил, но все пак тука са били лисицата и заекът, сърната и кроткото сърне, а моите следи – изчезнали... къде? припича слънцето и пее си потокът, а моите следи ги няма, значи, не съм минавала от тука сутринта или на пръсти стъпвала съм по снега? не съм ли дишала? не съм ли питала? не съм ли остаряла?? била ли съм във този ден въобще, или във друг съм прелетяла? - във друго измерение, където смъртни няма, а само богове, и Времето тече и не тече ********** Слънчево изригване Със обещание за златен ореол, ме укротиха топлите ти пипала: всмукването трая миг, а изригването – два. ********* Неразкаяние Нищо не се е случило и никога не ще се повтори. Пръстите и устните – не, не бяха твои. Езерото с лилиите ще остане неподарено. Спи спокоен – ще се моля да ни бъде простено. *******
