„Вътрешен вик“ от Янка Трачук (изд. „Лемур“) ще ви припомни, че дори в най-тъмните моменти винаги има светъл път към ново начало.
Тя живее между надеждата и болката, между звука и тишината. Мечтае да учи и да опознае света от хората, но най-много иска да не се чувства като птица, затворена в клетка от неразбиране. Настоящето бърза, шумно е и изглежда се опитва да сбъдне мечтите ѝ. Или не съвсем…?
Защото Нина е различна – не чува.
Да, тя няма слух, но има силата да си проправя път. Защото разбира, че най-големите страхове не са породени от света отвън, а от онова, което носим вътре в себе си.
Прочетете откъс от новелата при нас.
Влакът се движеше бавно, а прозорецът беше като рамка на непознат свят, който се разкриваше пред младото момиче. Наближаваше… Градът изглеждаше огромен – много сгради, много хора и непрестанно движение.
Когато пристигна на софийската гара, я обгърнаха гласове, стъпки, звуци – тя не можеше да чуе всичко, но го усещаше като пулсация на живота.
Посрещна я учителката, която използваше жестов език – нейната първа среща с този начин на говорене, който скоро щеше да научи.
В специалното училище беше пълно с други деца. Всички те бяха глухи и имаха различни истории. Тук жестовият език беше мостът между тях – мощен и жив.
Тук щеше да учи, да расте и да се среща със света, който досега само бе наблюдавала отстрани.
Нейната учителка, същата, която посрещна Нина на гарата, бе млада жена с топли очи, които сякаш пречупваха тишината. Говореше ясно с движения на ръцете, които звучаха като музика за Нина.
Да, Нина познаваше музиката.
Слуховият ѝ апарат усилваше звуците, но не можеше да възпроизвежда пълния диапазон на тоновете. Чувството за ритъм благодарение на силен бас или ударни инструменти ѝ бе по-достъпно, защото чуваше вибрациите чрез тялото си.
„Добре дошла“, изрече мило учителката. В класната стая имаше около десетина деца. Някои ѝ се радваха, други я наблюдаваха с интерес, трети бързо си говореха на жестов език, който Нина все още не разбираше.
Едно момиче с къса кестенява коса и живи очи се приближи, махайки приветливо и посочвайки себе си, а после и Нина с въпросителен поглед: „Здравей! Аз съм Мира. А ти как се казваш?“. Нина кимна, усмихвайки се – вълнуваща стъпка в новото ѝ начало на място, където щеше да бъде разбрана и приета.
Да, Нина имаше късмет с Мира, защото беше като нея – четеше по устните, чуваше частично, имаше глас. Нина щеше да напредне и в жестовия език. Имаха един и същ начин на комуникация и затова си паснаха веднага.
Децата в училището бяха с различна степен загуба на слуха – някои от тях имаха лека вродена глухота, други бяха изгубили слуха си поради заболяване в ранна детска възраст. Всички трудно възприемаха каквито и да било звуци без слухов апарат и общуваха чрез жестове.
Първите дни в специалното училище не бяха лесни за Нина. Макар и да беше сред други деца като нея, езикът, който използваха, беше различен от онзи, на който я бяха научили родителите ѝ.
В часовете си учителите употребяваха ясни и стандартизирани знаци, но на моменти Нина се губеше сред потока от движения, които трябваше да проследи и запомни. Страхуваше се да пита и понякога се отказваше, притеснена да не сгреши.
Децата също бяха различни – някои дружелюбни, а други не толкова. Имаше моменти, когато се усещаше като чужденка, като че ли не беше част от тази общност. Но вътре в себе си носеше тихата решимост да научи, да преодолее страха и да намери своето място.
Мира бе неотлъчно до нея. Общуваха си с глас и жестикулиране. Тя ѝ помагаше с по-трудните уроци и я насърчаваше да участва в игрите на двора.
С времето ритъмът на новия живот в училището започна да изглежда по-познат и по-малко страшен за Нина. Езикът на учителите и съучениците ѝ постепенно ставаше разбираем. Другите деца също започнаха да я приемат – с усмивка или с леко любопитство, което постепенно се превръщаше в топлота.
За първи път Нина не се чувстваше изолирана. Тя се научи да изразява себе си с жестове, дори и с мълчание, което вече не ѝ тежеше толкова.
В училището за глухи тя намери своя свят – на разбиране, подкрепа и нови възможности.
Нина вече бе голяма – почти на осемнайсет. Завършваше десети клас.
Сега говореше по-добре благодарение на учителите, рехабилитаторите и особено на една логопедка, която безвъзмездно ѝ помагаше след часовете. Според нея гласът на Нина беше „чист“, само дето трябваше да се шлифова.
Нина не беше висока, но имаше изящна фигура. Нейният бюст беше красиво оформен, а краката ѝ – стройни и силни. Въпреки скромния си ръст излъчваше нещо специално. Имаше естествен сексапил, който не идваше само от външния вид, а от начина, по който вървеше и от огъня в очите ѝ.
С времето се научи да използва езика на тялото и жестовия език като силни инструменти за изразяване. Все по-често хората забелязваха нейната увереност и харизма. Тя се разкриваше в малките движения, в усмивката ѝ, в очите ѝ…
Красотата ѝ озаряваше всяка стая, но вътре в нея всичко бе непроменено – борбена, решителна девойка с дух, който не се поддава на очарование и сърце, което остава вярно на себе си.
Скромност, непретенциозност и весел нрав – такава бе порасналата Нина. Тя се различаваше от останалите и по начина си на мислене. Не беше от онези момичета, които търсят кого да впечатлят и искат да са в центъра на всичко, а често и с цената на всичко. Мъжкото внимание ѝ беше чуждо и не го търсеше от живота. Обичаше да общува с хората без значение дали са момчета, или момичета. Но понякога се сблъскваше с неодобрителни погледи, пълни с ревност.
Обичаше да се излежава с лаптоп на коленете, провеждайки видеоразговори с приятели. Намираше това за по-забавно, отколкото да ходи на купони, където младежите не ѝ бяха интересни – или танцуваха пияни под звуците на силна музика, или гледаха кое момиче да свалят, надявайки се да им излезе късметът за нещо повече още същата вечер. Да не говорим за завистливите интригантки. Добрите приятелки се брояха на пръсти, но ѝ стигаха и беше щастлива с тях. Невинаги всичко вървеше гладко, защото понякога се караха или спореха. Но после се сдобряваха.
Няколко особени сръдни бяха оставили рани, които не можеха да се излекуват с прошка. Някои думи просто не се забравят.
Беше лято, ваканция и Черешово. Нина се наслаждаваше на скриващото се слънце вечер, като обичаше да седи на една зелена могила, където природата и реката я обгръщаха с топла прегръдка, а във водата играеха оранжево-червените отблясъци на настъпващата нощ.
Докато съзерцаваше всеки път различния залез, в душата ѝ се появяваха странни, необясними чувства – противоречиви, едновременно сливащи и отблъскващи се. Радост или тъга, вълнение или страх, ведро спокойствие или скука и униние – всичко това се смееше на палитрата от топли цветове, които отразяваха вътрешните ѝ емоции. От време на време приятен полъх галеше лицето ѝ и играеше с кичурите ѝ коса. Имаше чувството, че така си говори с вятъра – безгласно, но с обич.
Беше влюбена.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
