В книгата „Тази свирепа песен“ (изд. „Емас“, преводач: Елена Павлова) световнопризнатата фентъзи писателка Виктория Шуаб и неизчерпаемото ѝ въображение ни пренасят в мрачен, кипящ от вътрешни борби град, достоен за сравнение с Готъм и четирите алтернативи на Лондон от бестселъровата поредица „Цветовете на магията“. А нейните герои Кейт и Огъст трябва да се преборят с чудовища, готови да ги разрушат от всички посоки… и с чудовищата вътре в себе си.
Прочетете откъс от книгата при нас.
СТИХ I
ЧУДОВИЩЕ,
БЪДИ ТАКА ДОБРО…
Огъст изобщо не си представяше такъв обрат.
Училищната раница зееше отворена на леглото, избълвала съдържанието си, а униформата му беше прекалено тясна. Модата била такава, твърдеше Емили, но на Огъст му се струваше, че дрехите се опитват да го удушат. Армейските униформи на Флин бяха удобни, предназначени за битки, а униформите на академия „Колтън“ – корави и задушаващи. Ръкавите на ризата му стигаха едва до кокалчето на китката и при всяко сгъване на лакътя най-долните черни чертички на ръката му – сега четиристотин и осемнайсет – се показваха всеки път. Огъст изръмжа и пак дръпна маншета надолу. Прокара гребен през косата си и всъщност ни най-малко не попречи на черните къдри да се люлеят пред светлите му очи, но поне положи усилие.
Изправи се и срещна погледа си в огледалото: изражението му отвърна с празнота, от която го полазиха тръпки. При Лио безизразно отпуснатото лице излъчваше увереност. При Илса се четеше кротост. А Огъст просто изглеждаше глупаво. От години наблюдаваше внимателно Хенри и Емили, и всички други, с които се срещаше – от кадетите в отряда до грешниците; опитваше се да запомни как лицата им се озаряват от възбуда и кривят от гняв или вина. Прекарваше часове наред пред огледалото в опит да овладее нюансите и да пресъздаде израженията, а Лио го наблюдаваше с безизразни черни очи.
– Губиш си времето – повтаряше брат му.
Лио определено грешеше; тези часове щяха да се отплатят. Огъст примигна – поредното човешко свойство, в неговите очи неестествено и престорено – и намести между веждите си малка бръчка, плод на размисъл, като изрече старателно упражняваната реплика:
– Казвам се… Фреди Галахър.
Преди ф-то долови лека пискливост, сякаш думите драскаха гърлото му. Не беше лъжа, не съвсем – беше име, взето назаем, също като Огъст. Той нямаше собствено име. Хенри му бе избрал името Огъст, а сега той си хареса Фреди; и двете му принадлежаха и същевременно бяха просто прякори. Така си повтаря, до безкрай, докато не повярва в това, понеже истината не е същото като фактите. Тя е лична. Преглътна и изпробва втората реплика, онази, засягаща го лично:
– Не съм…
Гърлото го стегна. Думите заседнаха.
Не съм чудовище, това се канеше да каже, ала не успя. Не беше открил начин да го превърне в истина.
– Ама че си хубавец! – разнесе се глас откъм вратата.
Огъст вдигна леко поглед и в огледалото видя сестра си Илса, облегната на касата и със съвсем лека отсянка от усмивка по устните. Беше по-голяма от момчето, но приличаше на кукла; дългата й, сламеноруса коса бе вдигната в обичайната рошава прическа, а големите й сини очи блестяха трескаво, сякаш не бе спала (което правеше рядко).
– Хубавец – повтори и бутна вратата, – само дето не ми се виждаш щастлив… – Илса прекоси стаята, без усилие пристъпваше боса между книгите, а дори изобщо не поглеждаше надолу. – Трябва да си доволен, братленце. Нали тъкмо това искаше?
Нима? Огъст винаги си беше представял, че в униформата на АФ пази Шева и защитава Южния град. Като Лио. От време на време чуваше войниците да говорят за брат му, все едно е бог, способен да сдържа напора на мрака само с отекващата в главата му музика. Страхуваха се от него. Боготворяха го. Огъст си вдигна яката и ръкавите пак се плъзнаха нагоре. Дръпна ги, докато Илса плъзгаше ръце около раменете му. Той застина. Лио отказваше такъв контакт, а и Огъст не беше сигурен как да го приеме – твърде често докосването представляваше част от жътвата – но Илса поначало си беше такава, гушлива, и той посегна и я помилва по ръката.
Там, където той имаше къси черни чертички, тя имаше безброй звезди. Цяло небе или поне така му се струваше. Не бе съзирал повече от шепа истински звезди – и то през нощите, когато оставаха без ток. Носеха се слухове за краища, без никакви градски светлини за сметка на толкова много звезди, че светлината им стигала да се ориентираш дори в безлунна нощ.
– Отнесе се – отбеляза Илса напевно. Отпусна брадичка на рамото му и примижа. – Какво е това в очите ти?
– Кое?
– Тази искрица. Ето там. Да не е страх?
Огъст потърси погледа й в огледалото.
– Може би – призна. Не беше стъпвал в училище, не и от деня на катализирането си, и нервите зад ребрата му звънтяха като камбани. Имаше и нещо друго – странна възбуда от идеята да се преструва на нормален; при опит да разплете възела на усещанията си просто се омотаваше още повече.
– Пускат те на свобода – продължи Илса. Обърна го и се притисна към него, лицето й остана на косъм от неговото. Мента. Тя ухаеше на мента. – Бъди щастлив, братленце! – След тези думи радостта се оттече от гласа й и сините й очи помрачняха, преминаха от обедно синьо до здрачно индиго без дори едно примигване. – И внимавай!
Огъст съумя да изобрази за нея лека усмивка.
– Винаги внимавам, Илса!
Тя обаче май не го чу. Сега клатеше глава – бавно, плавно движение насам-натам; не спираше, както е редно. Илса се отплесваше толкова лесно, понякога за няколко секунди, понякога за цели дни.
– Всичко ще бъде наред – додаде момчето нежно в опит да я върне при себе си.
– Градът е голям – заяви Илса с глас, по-напрегнат от опънати струни. – Пълен е с цепнатини. Не пропадай в тях.
Тя не беше излизала от казармата на Флин вече шест години. От деня на примирието. Огъст не знаеше подробностите – поне не всичките – но беше наясно, че сестра му ще стои на закрито, каквото и да става.
– Ще следя къде стъпвам – обеща той.
Илея вкопчи пръсти в раменете му, очите й просветляха и тя се върна отново в реалността. Грейнала като слънце, продължи:
– Разбира се, така ще правиш!
Целуна го по темето, а момчето се изплъзна от обятията й и отиде до леглото. Калъфът на цигулката стоеше отворен, прелестният инструмент го чакаше. Огъст искаше да свири – копнееше за кухата тежест в гърдите си, подобна на глад – но си позволи единствено да прокара пръст по дървото, преди да хлопне капака.
Погледна си часовника, докато пресичаше пустия апартамент. 6,15 сутринта. Дори тук, на двайсетия етаж, на върха на казармата на Флин, първите утринни лъчи все още бяха погребани под ширналото се от изток море от сгради.
В кухнята завари черно пликче с обяд. На лепнатата отпред бележка пишеше:
„Пожелавам ти прекрасен първи ден. Дано не възразяваш, че ги нахапах. Ем“.
Огъст отвори плика: всичко вътре – от сандвича до десертното блокче – беше наполовина изядено. Много мил жест, наистина. Емили не просто му беше опаковала обяд. Беше му сложила оправдание. Ако някой си даде труда да пита, момчето имаше възможност да отговори, че вече е хапнало.
На дъното на плика, единствено непокътната, се намираше една зелена ябълка.
Кухненските лампи светнаха точно когато Огъст прибираше плика с обяда. Влезе Хенри, понесъл чаша с кафе. Все още изглеждаше уморен. Винаги изглеждаше така.
– Огъст – поздрави той с прозявка.
– Татко. Рано си станал.
Хенри беше практически нощна птица. Имаше си поговорка – „чудовищата ловуват нощем, значи и ние трябва да правим така“ – ала напоследък нощите му се бяха удължили още повече. Огъст се опитваше да си представи какво ли е било едно време, преди Явлението – преди насилието да отвори пътя на корсаите, малчаите и сънаите, преди анархията, затворените граници, ужаса и хаоса. Преди Хенри да изгуби родителите си, братята си и първата си съпруга. Преди да се превърне във Флин, от когото градът вземаше пример; единственият Флин, който си имаше. Създателят на АФ и единственият човек, склонен да се опълчи на прославените бандити и да се сражава.
Огъст беше виждал негови снимки от онова време, ала човекът на тях притежаваше пламенен поглед и широка усмивка. Все едно принадлежеше на различен свят. С различен живот.
– Голям ден е – прозя се отново Хенри. – Исках да те изпратя.
Казваше истина, но не цялата.
– Тревожиш се – отбеляза Огъст.
– Разбира се. – Флин стисна чашата с кафе. – Налага ли се да повтаряме още веднъж правилата?
– Не – отвърна момчето, въпреки това обаче баща му продължи:
– Отиваш право в „Колтън“. Връщаш се право у дома. Ако маршрутът ти бъде разкрит, обаждаш се. Ако е прекалено добре охраняван, обаждаш се. Ако възникнат неприятности – каквито и да са – дори предчувствие за неприятности, Огъст…
– Ще се обадя.
Хенри смръщи вежди и момчето изпъна гръб.
– Всичко ще мине гладко!
Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg с отстъпка.
