„В шепа прах“ от Минди Макгинис (изд. „Прозорец“, преводач Ирина Манушева) ни повежда на епично пътуване в дистопичното бъдеще, където безводието, болестите и суровата природа често предизвикват най-лошото у хората, но понякога – и най-доброто. Една вълнуваща история за вечното търсене на мира със себе си и със света.
Прочетете откъс от книгата при нас.
– Не бях много по-голям от Лин, когато настъпи Недостигът – поде Флетчър и лунните лъчи заблестяха по белите му зъби. – Живеех си добре в Монтана с братята си и родителите ни, докато холерата не ги отнесе. Вече не можех да вярвам на водата, затова тръгнах на път. Наумил си бях, че решението е да ида на юг. Там поне няма зима, нали така?
Лин и Луси кимнаха едновременно.
– И ние така си мислехме – каза Луси, докато изчопляше остатъците от пастърма между зъбите си. – Ако се махнем от снега, няма да се налага да сечем дърва.
– Но да напуснеш познатите места, означава да търсиш вода на сляпо – продължи Флетчър. – А водата е днешната разменна монета.
– Как се справи? – попита Лин. – Имаше ли поне оръжие?
– В началото имах едно. Много неща имах, които после изгубих. Пушка. Няколко карти. Съпруга.
– Бил си женен на моята възраст?
– Не, това стана по-късно. Но пушка и карти имах от самото начало. Първото ми беше отнето от банда главорези. Оставиха ме да мра и дъждът направи картите ми на каша, преди да се свестя. И палтото ми даже мухляса – добави той, като че ли последното току-що му бе хрумнало.
– И какво направи? – попита Луси.
– Намерих си ново палто.
Лин изсумтя и Луси я замери с шепа пръст.
– Имах предвид след това, Флетчър.
– Имах две възможности: да остана да лежа там и да умра, или да продължа да вървя. – Той погледна Луси в очите и в погледа му нямаше и помен от веселост. – Продължих да вървя.
– И докъде стигна в края на краищата? – поинтересува се Лин.
– Не съм стигнал до края.
– Искаш да кажеш, че оттогава си все на път?
– Пътища, поля, планини. Бил съм навсякъде.
– И през цялото това време не си намерил нито едно място, на което да се установиш? – попита Луси, като подмяташе едно камъче между ръцете си.
– Имаше много места с вода и приличен покрив. Веднъж даже намерих зимник, пълен с консерви, но взех, каквото ми беше нужно за следващите дни, и продължих нататък.
– Но защо? – не разбираше Луси.
– Защото научих един урок, и то няколко пъти. Ако имаш нещо, някой ще ти го вземе, а загубата носи страдание. Най-добре е да не притежаваш нищо.
– Ами жена ти? – попита Лин, сякаш сряза въздуха след бавния мелодичен глас на Флетчър.
Този път Флетчър се усмихна толкова тъжно, че Луси усети парещи сълзи в очите си.
– Тя беше изключението.
– И оттогава насам я търсиш?
Заедно с въпроса се изля вълна от емоция и Луси едва успя да овладее гласа си.
– Бих казал, петнайсет години – отговори Флетчър с равен тон.
– Това е толкова красиво.
Сълзите вече напираха в миглите ѝ, но тя се надяваше, ако все пак потекат, Лин да не забележи.
– И глупаво – добави Лин, въпреки че гласът ѝ не прозвуча жлъчно като думите. – Много амбициозно – да обикаляш и да се надяваш пътищата ви да се пресекат.
Флетчър сви рамене.
– Нямам друго за правене.
Лин вдигна глава и завъртя очи, но на Луси ѝ се стори, че в тях също проблеснаха сълзи.
– Значи затова не спираш на едно място? За да не свикваш с нищо? – попита Луси.
– Намирам си достатъчно храна, почивам си край водата, когато я намеря, а после продължавам. Освен това много харесвам шапката си – добави той. – Полезна е.
– Ние си имахме свое място в Охайо – езеро, къща… – Гласът на Луси пресекна, като си спомни завивката на леглото и Червения куч, останал сам върху нея.
– А защо го напуснахте? – попита Флетчър.
– Полиомиелит – отговори кратко Луси. В гърлото ѝ заседна буца, като си спомни разкривеното тяло на Мади и призрачния поглед в очите на Картър.
– Много хора бягат от болести. Оставихте ли близки след себе си?
– Баба ѝ и един по-възрастен мъж – отвърна Лин. – Те имаха ваканция срещу това.
Луси неволно се засмя през сълзи.
– Иска да каже, ваксинация – обясни тя. – Вера и Стебс бяха ваксинирани срещу полиомиелит.
Флетчър кимна.
– Да, то е същото като ваканция – съгласи се той.
Луси се усмихна и една сълза капна от очите ѝ. Лин се намръщи.
– Какво казах?
Флетчър подмина въпроса ѝ и зададе друг.
– А защо сте дошли чак дотук? Доста далеч е от дома ви.
Лин кимна на Луси. Не беше сигурна дали резервите ѝ към Флетчър са намалели или просто се е примирила, че той рано или късно ще изкопчи истината от тях.
– Решихме да стигнем до Калифорния – обясни тя, а думата се търкулна от езика ѝ, като че ли самото ѝ изричане щеше да я доближи до тях.
– Калифорния е голяма. Може ли по-конкретно?
– Чухме, че там е нормално – като преди.
Флетчър поклати глава.
– Съжалявам, дами, но нищо нормално няма в Калифорния.
Луси почувства как я обзема паника и погледна към Лин, която бе вперила студени очи във Флетчър.
– Чухме, че имат станции за обезсоляване на морска вода – каза тя, като произнесе думите много внимателно.
– Колко твърдо сте решили да намерите такова място?
Тонът на Флетчър изведнъж стана също внимателен.
– Много – отвърна Лин.
– Достатъчно, за да оставим една хубава къща в Небраска – добави Лин. – Достатъчно, за да стигнем дотук.
Настъпи дълго мълчание. Луси ясно чуваше тихото цвилене на конете и ромона на водата по скалите. Накрая Флетчър вдигна глава и погледна Лин в очите.
– Вярваш ли ми?
– Още не.
– А ако ти кажа, че знам място, където можете да отидете? Безопасно място с вода и добри хора?
– Ще отговоря, че трябва да преспя с тази идея.
Луси почувства как ѝ се завива свят от надежда и паника.
– Какво имаш предвид?
Флетчър се вгледа внимателно и в двете, преди да отговори.
– Има едно място като това, за което говорехте – станции за обезсоляване, сигурност, подобие на нормалност.
– В Калифорния ли е? – попита Лин.
Флетчър се наведе към тях и сниши глас.
– Нарича се Пясъчният град. Там имаше станция за обезсоляване на вода още преди Недостига и достатъчно малко население, за да се справят. Трябва да знаете, че повечето хора не вярваха, че дефицитът на вода ще бъде толкова тежък, колкото предсказваха прогнозите, но по-далновидните се преместиха в места като Пясъчният град. Тук, на запад, не се намира така лесно вода, както в Охайо. Малцината почтени хора, които оцеляха, се съюзяваха, за да се защитават.
– Много почтени хора ли познаваш? – попита скептично Лин.
– Стават все по-малко. Но последния път, когато наминах през Пясъчният град, всичко беше наред.
– Ти си бил там?
Луси едва се сдържаше да не скочи и пипне Флетчър само за да се почувства по-близо до Калифорния.
– Няколко пъти. Ако кажете, че аз ви изпращам, ще ви намерят място там. Бих ви завел лично, но след като преминем през планините, продължавам на север.
– След като преминем? – повтори Лин сякаш по-скоро развеселена, отколкото подразнена от предположението на Флетчър, че ще продължат заедно.
– Точно така – потвърди той. – Запътили сме се в една и съща посока. И макар да не съм много внушителен, един мъж в групичката ви ще ви направи по-малко желана мишена.
– А ти какво печелиш?
– Едно добро дело. И удоволствието от саркастичния разговор, естествено.
Лин погледна към Луси, без да обърне внимание на шегата.
– Какво мислиш?
– Обичам да знам къде отивам – отвърна момичето. – Когато мога да назова мястото по име, то ми звучи по-реално, като че ли наистина имам цел.
– Ами той?
Луси погледна Флетчър на лунната светлина. Той седеше спокойно облегнат на седлото на земята с невинни светли къдрици, които шапката бе крила през деня. Но имаше големи ръце и без съмнение беше по-силен и от двете, взети заедно. Пътят го беше изваял в планина от мускули, които ясно личаха под протърканата риза. Би било рисковано да му се доверят и Луси знаеше, че това противоречи на принципите на Лин.
Но самата тя беше израснала с усещане за сигурност и вярваше, че хората са добри.
– Аз му вярвам – каза тя, като го гледаше в очите.
Ала премълча, че би хванала и дявола за ръка, ако ѝ предложеше да ѝ помогне в прехода през планината.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.