„Възкресени мигове“ от Владимир Янев (изд. „Летера“) има характер на своеобразна есеистична проза, представяща във фрагментарна форма детски и младежки преживявания, наблюдения върху многообразни литературни творби, естетическите и етичните възгледи на автора. Първата част „Възкресения“ е съсредоточена върху личностни изживявания, свързани с роднинските, приятелските и литературните кръгове. Тук в специфични белетристични форми се представят интригуващи сюжети и образи. В носталгичното завръщане към миналото се проявява любовта към литературата, към Пловдив и хората му, към редица проявления на духовното. С лаконична релефност са изобразени и характеризирани личности като Исак Паси, Лазар Лазаров – Мастагарков, д-р Тодор Янчев, Атанас Кръстев – Начо Културата, Никола Джоков, Здравко Хатибов, Стефан Памуков, Анжел Вагенщайн, Васил Урумов, Никола Алваджиев, Йордан Костурков, Веселин Сариев, Еню Кювлиев, Николай Казанджиев, Иван Дионисиев, Георги Райчевски и мнозина други автори.
Откъс от книгата можете да прочетете при нас.
Придържах се към правилото да чета по 200 страници на ден, но така и не смогвах да обхвана необхватното. Какво пък – Жоржи Амаду казва, че един мъж не може да преспи с всички хубави жени на тоя свят, но трябва да се постарае! Същото важи и за четенето на книги.
И за писането. Няма да напишеш най-хубавата книга, но се старай, старай се още повече! Защо да не се стараеш – нима Габриел Гарсия е знаел, че ще я напише тая пуста книга, когато се потял над „Сто години самота“?
*
Романът на Маркес започва с любимото изречение на незабравимия писател Веско Стоянов от Казанлък и Макондо:
Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен следобед, в който баща му го заведе да види леда.
Поетът Румен Денев съдбовно споделя: „Това беше като молитва на Веско преди всеки словесен пир, в който се превръщаха нашите раздумки“.
*
В Пловдив ценността на всичко американско бе израз на стародавното филибелийско отвращение от всичко софийско. Като неосъзнати отгласи от жалбите по някогашното първенство на възрожденския град и по столицата на Източна Румелия звучаха наставленията на Янкито:
– Пловдивчани, майна, са щатски хора. А шопите? Шопите са руснаци!
В словника на Янкито всичко руско бе най-долнопробно, а такива бяха, само собой разумеется, и шопските нещастници.
*
Любовта на Янкито към Щатите отвори ниша в сърцето му за мен. Разказвах му неща от Джек Лондон, Хемингуей, Стайнбек, Селинджър, Сароян, с което го довеждах до екстаз.
Всичко би било напълно в кръга на американската мечта, ако не бях подхванал „Братя Карамазови“. Разказвах на Янкито „Братята“, но подмених имената им от руски на английски. Когато стигнах до съдебния процес и до репликата на Джон: „Питам ви аз, господа съдебни заседатели – какво значи ад? Ад е неспособността да обичаш!“, моят слушател възторжено ме прекъсна:
– А ся кажи, майна – не са ли велики американците! Не, ти само ми кажи, руснаците такова нещо могат ли го?!
Защо ли признах, че Джон всъщност е Иван Карамазов, а авторът е Достоевски?!
Никога няма да забравя скръбното изражение на Янкито и прошепнатото сякаш през сълзи:
– Ти си бил руснак, майна!
*
Из писмото на старозагорския брат Георги Янев, комуто по стар народен обичай пращам пресните си писания:
Брат, кефих се, че някои неща и аз съм ги преживявал почти по същия начин, само че в родния ми Бял извор. Онова за Детска градска, дето библиотекарката не вярвала, че си бил прочел толкова бързо книгите, и те е препитвала, се случваше и с мене. Е, чичо Стефан, библиотекарят, впрочем все пиян, никога не ме попита, само се радваше, че изчетох цялата селска библиотека, щото даваше отчет за бройките читатели. Обаче един ден бати Тончо, той беше някъде към края на гимназията в града, ме спря на улицата – отивах да си върна книгите. Едната беше „Под игото“. Бях в трети клас. Това за природните картини и за психологическата характеристика и мене ме смая и доста унизи, но едно нещо направо ме гръмна. Бати Тончо, след като ме препита за сюжета и видя, че умело се ориентирах в него, зададе въпрос: „А кои са положителните и кои са отрицателните герои?“ Онемях и да ти кажа, оттогава заобичах литературознанието всячески…
Зарадвах се, че „Мартин Идън“ съм прочел преди тебе, както и струва ми се, „Велик род сме ние“ прочетох още в прогимназията, сиреч на село.
Зарадва ме и друго – все една и съща литература сме чели, но аз къде-къде съм напред от тебе. Почнах с „Нещастна фамилия“, редом с нея четях едни дебели томове от Каравелов на дядо ми – разплаквах се на повестите „Дончо“, „Неда“ и пр. По същото време почнах „Братя Карамазови“, сетне „Идиот“, чак в осми клас прочетох „Унижените и оскърбените“ – както виждаш, не съм карал наред и напред, а на кестерме и все назад… То и досега си ми личи.
*
На всички от онова време личи, че сме карали по кестермето. Дали от рад, дали от село – всичко младо беше чело.
За добро?! По-скоро за лошо – все по-самотни сме в безкнижния свят.
Лъжа се, лъжа те, Брате Гошо!
Островът на Хората Книги все още не е потънал!
*
Защо ли старите български писатели присъстват по-рядко в юношеството ми?!
Помня едно четене в салона на някогашното кино „Култура“, където днес е радио „Пловдив“. Никола Фурнаджиев – невероятно тромав и с огромни бърни, четеше глухо и с нежелание. Въобще не ме впечатли. Тогава и през ум не ми е минало, че ще напиша едни от най-хубавите си изследвания за невероятния поет. Стиховете на Александър Геров ми приличаха на нещо за деца. (Не предполагах, че от средата на студентството си до ден днешен ще го имам за свой поет.) На същото това четене Багряна рецитираше „Потомка“ – ръкопляскаха ѝ много! Предположих, че е заради тоалета.
Какво да се очаква от връстника на Холдън, за когото всеки над тридесетина години е вехта работа?!
*
До своето, до уж познатото достигаме по-трудно. Молил се или не, Одисей от прочутото стихотворение на Кавафис разбира „Итаките що значат“ след път, „дълъг, изпълнен с перипетии и знания“. В „SOS“ Елисавета Багряна го е казала – колкото и да „танцуваме в ритъма на запалените мотори“, винаги идва ред на запетаята, на уточняващото „но“:
Но в устата си усещаме още вкуса на дивия лов
и аромата на горския мед.
Душата ни се отваря в топлите нощи по сенокос,
изпразненото ни сърце
намира още мъка за изгубената любов,
когато – друсани по неравния планински път,
под едрите юлски звезди,
сред светулките и пеещите щурци
и уханията на зрелите полски треви –
отиваме към шумящите балкански гори,
към поваления селски плет,
да излеем умората си в тихия бащин кът
и скръбта си в топлия майчин скут…
На зрели години достигаш до онова предзнание, простичко изразено от Славейковата Гергана: „Стамбул е, аго, за мене, тук дето аз съм родена“.
*
Съществуват много определения за писателската дейност. Някои от тях са дълбоки и красиви. Други – естествени! Като казаното от Шкловски:
Писателят е калфа на човечеството. Не можеш да пишеш, без да работиш, без да четеш, без да гледаш ятата гъски и лебеди, които народ след народ, школа след школа летят над теб и най-накрая те вземат в крилете си.
Това е… И някакъв майстор да си – пак си калфа! А на Омир, на Овидий, на Шекспир и хиляди други великани – и за чирак не ставаш. На милиони писатели не можеш им обърна чехлите, тъй че – без самооблъщения…
*
Литературата променя човека, ала не трябва да ѝ възлагаме прекомерни надежди за промяна на света. В такъв случай ще се разочароваме от невъзможностите ѝ.
Ако наистина се разочароваме, или ще я обитаваме като книжни плъхове (докато литературата ни отрови), или ще я обявим за ненужна.
Пък от света ние по принцип сме разочаровани. Едно – че имаме основания, и друго – че само с очарованост не е интересно. (Всъщност защо да не е интересно?!)
*
Книгата вече не е прозорец към света. Прозорци са телеканалите, интернет.
В благословеното ни сегашно време книгозаврите са стари. Отмиращ вид! Къде ли днес един четящ и пишещ млад човек може да срещне някого измежду малцината подобни му връстници?
Във фейсбука, където от бездарници бълбука?!
*
Добромир Тонев – началото на стихотворението „Братята“:
Братята ни подариха букви –
да не зъзне словото ни в мрака,
да си има дрехи и обувки,
да не броди голо в пущинака.
Азбуката българска обаче
налетя на доста прости хора:
хванали се за перото паче,
днес летят из интернет простора.
То не бяха глупости лирически,
разкази, романи и пасквили…
Но от тези текстове фактически
не Пегас – дръглива кранта цвили!
Нейсе, ще понесем цвиленето, като си запушим ушите.
Но къде, къде все пак устременият към духовното млад човек може да срещне себеподобни?
Ако сте харесали този откъс, можете да поръчате „Възкресени мигове“ от Ozone.bg с 10% отстъпка, с код azcheta.
