„1 + 1 = 1. Успели българи в тандем“ от Веселина Паскова (изд. „Книгомания“) е книга за партньорството между талантливи, ярки, силни и вдъхновяващи личности, които не се страхуват нито от своето его, нито от егото на другия.
В откъса по-долу можете да прочетете историята на Десислава Стоянова и Александър Кадиев – водещите на предаването „Преди обед“ по bTV.
В КАДЪР
Запознават се две седмици преди да започнат да работят заедно. Той на мига е убеден, че щe се справят и сработят. Тя е по-скептична. Той е по-темпераментен, със закачлив поглед, говори живо, отривисто – артист. Тя е с пъргав ум, подготвена е да реагира във всяка ситуация, внимателно подбира думите – журналист. Този, който се е сетил да ги комбинира като партньори на екрана, е проявил мъдрост и прозорливост.
Десислава Стоянова и Александър Кадиев всяка сутрин, „та чааак до обедните новини“ влизат в домовете на стотици хиляди българи, за да заредят деня им с положителна енергия и добро настроение. И така – вече девет сезона. Във време, в което негативните новини доминират, двамата успяват да внесат свежест, ведрина и интелигентност в телевизионния ефир. Неслучайно техният тандем е един от любимите на българския зрител. И двамата са красиви, елегантни, забавни, с изразителни и будни очи. Когато говорят с някого, погледът им не играе встрани – скъсяват дистанцията и гледат събеседника право в очите.
Със сигурност не е заради камерата с червената лампичка, която следят, когато са в ефир. Просто са естествени и непринудени и общуват спонтанно, с лекота. Той обича да се шегува и е убеден, че това е начинът за преминаване през живота и работата. Тя е отговорна и внимателна, подхожда сериозно към всичко, за да не бъде неприятно изненадана когато и да е, където и да е.
Когато започват, и за двамата е ново и неочаквано предизвикателство да влязат в ролите на водещи на живо. Но се справят, независимо че са много различни. Не се взимат насериозно и печелят симпатиите на зрителите с искреност и честност, защото не играят на екрана – те са себе си. А публиката никога не може да бъде излъгана и това гарантира успеха на тандема им.
Деси: Със Сашо се запознахме в офиса на „Шорткът“ в края на януари 2012 г. Дотогава бегло го бях виждала в „Стъклен дом“, където ми беше направил добро впечатление, защото беше органичен. Но нямах никаква представа що за човек е и въобще не ми беше хрумвало, че пътищата ни могат да се пресекат. Първото ми впечатление от срещата на живо също беше добро. Хареса ми, защото беше много непринуден, енергичен, лесен за общуване. Запознахме се, заснехме набързо едно демо, което да бъде представено в телевизията… И няколко седмици по-късно вече бяхме в ефир.
Стартирахме без дори една пълна репетиция, защото Сашо (каква изненада!) имаше някакъв друг ангажимент и закъсня. В началото хич не ни беше лесно. С него бяхме и продължаваме да сме две различни вселени. Вече имаме много допирни точки и сме се превърнали в една обща предиобедна вселена, но когато започвахме, положението беше малко „два свята, единият е излишен“. Аз съм подредена, дисциплинирана – перфекционист, който живее с мисълта, че всичко винаги може да стане по-добре. Докато той е човек над нещата, убеден, че ако нещо трябва да се случи, то ще се случи, а ако нещо не се е получило, не трябва да се връзваш особено. Затова и искрено не можеше да разбере – предполагам, и сега не може на моменти, моите по-големи изисквания.
Два толкова различни подхода неминуемо създават напрежение. Бяхме нови в тази работа, нужно ни беше време екипът да заработи, и то да заработи добре. Така че сработването не беше лесно. Карали сме се. Но в един момент аз успях да променя гледната си точка. Приех, че няма да мога да го променя. А и няма смисъл да опитвам. Престанах да се втренчвам в нещата, които не ми харесват и които според мен той не прави добре или, за да бъда точна – не прави по начина, по който аз смятам, че трябва да бъдат. И така, гледам неговите положителни, добри страни, а те са безспорни, и нещата се получават. Към момента и двамата уважаваме своите силни качества и това ни помага да се допълваме. Още повече че тонът на общуване е лек и шегата е тази, която спасява във всяка непредвидена ситуация.
Ние сме напълно искрени и каквото и да се случва между нас, то се случва на екран, пред очите на публиката. Може би това е и едно от нещата, които карат хората да ни чувстват толкова близки – ние сме „пораснали“ пред очите им, така да се каже.
Времето, което прекарваме заедно със Сашо, е по време на ефир. Извън ефир и двамата сме твърде заети, всеки със своите ангажименти. Но имаме силна човешка връзка и съм сигурна, че бих могла да разчитам на него, ако имам нужда от помощ и подкрепа. Той на мен – също. В този смисъл смея да твърдя, че сме и приятели, а не само партньори на екрана.
От какво зависи успешното партньорство?… Основното е да можеш да оцениш позитивите на другия и да го уважаваш такъв, какъвто е. Всеки да приеме по малко от другия, за да се създаде една обща територия, която е двигател и основа за партньорство. Аз съм взела нещо от Сашо, той е взел нещо от мен и в същото време всеки е себе си. Получава се взаимно обгатяване, което ни позволява да се чувстваме удобно, без притеснение в двойката. Допълваме се. А допълването е противоположно на компромиса. Ако подхождаш във взаимоотношенията с компромис, неизбежно оставаш с усещането, че по някакъв начин си ощетен. Това е бомба със закъснител в какъвто и да е вид партньорство и рано или късно тя избухва. И двамата със Сашо сме безкомпромисни, всеки по своите причини. Хубавото е, че намерихме начин да се допълваме.
Това, което аз съм взела от Сашо, е малко от способността да гледам по-леко на нещата, да успявам да се смея, каквото и да се случва. Безценно е! Особено за такъв сериозен човек, какъвто бях преди. Задълбавах, вглеждах се до болка в някакви детайли, бях доста критична и самокритична. А всъщност важното е каквото и да се случва, да можеш да продължиш напред.
Струва ми се, че и Сашо е взел малко от мен. Показателно е, че имаме интервюта, и то не отскоро, в които виждам, че той задава моя следващ въпрос. Мозъците ни са започнали да работят в синхрон. Това е изключително важно, особено за работа в телевизионна двойка. Ние сме на живо в ефир и всичко се случва на момента. В разговорите има голяма доза импровизация и независимо от сериозната предварителна подготовка, решението какво да се каже и направи, се взима секунди преди да се случат нещата.
Как се подготвяме?… Всеки се подготвя сам. Зад предаването стои голям и изключително добър екип от професионалисти и „Преди обед“ е това, което е, благодарение на тях. Не го казвам от куртоазия. Ние със Сашо сме лицето, а съдържанието, което предлагаме на зрителите, е в резултат от работата на целия екип.
След ефир аз лично се качвам на 12-ия етаж в нашето офисче и сядам да се подготвям за ефира за следващия ден. Разговарям с редактора, който е събрал предварителна информация за гостите. Обсъждаме темите, чета, набелязвам си въпроси. Сашо си знае как успява да се подготви, предвид огромната му заетост.
Въпреки доброто ни партньорство, няма да спра да му натяквам, че продължава да идва за ефир в последния момент. В началото закъсненията му страшно ме дразнеха. Опитвала съм се как ли не да го превъзпитам в това отношение. В един момент дори му бях направила календар, на който отбелязвах кога е успял да се класира навреме и кога – не. И в края на месеца трябваше да черпи екипа, ако има закъснения. Нищо не помогна и се отказах. Ако попиташ него, ще ти каже, че винаги идва съвсем навреме. Е, факт е, че за всичките 8 години само един или два пъти се е налагало да започвам предаването сама и той да влети в студиото на началния анонс. Всъщност за човек, който винаги прави нещата на ръба, се справя блестящо. Просто си е такъв.
И аз имам един случай, в който бях на път да закъснея. Беше точно в първия ефир за новия сезон. Със Сашо трябваше да се спускаме по фасадата на НДК с алпинистко оборудване – атрактивно начало на сезона. Преди това трябваше да влизаме в сутрешния блок. Т.е. трябваше да се явим по-рано в телевизията. Само че аз, като съм си лягала предната вечер, явно още в летен режим, съм забравила да си наглася алармата. И се успах. Мъжът ми ме събуди в 7.30 – часа, в който по принцип трябваше да изляза. Шаш и паника! Никога не съм се изстрелвала така от вкъщи. В крайна сметка стигнах навреме, но по пътя се съсипах да се притеснявам. Беше много странно – изведнъж аз се озовах в ролята на закъсняващия, Сашо беше пристигнал преди мен.
Искала ли съм да ставам водеща?… Никога не съм си го пожелавала, нито съм си го представяла. За много хора работата в телевизия е мечта. За мен не е било така. Просто животът ми така се разви. Докато бях във Факултета по журналистика, всички искаха да са в профил „Телевизия“. Аз умишлено избрах профил „Печат“ и специализация по международни отношения, където имаше най-малко желаещи.
Във II курс започнах работа във вестник „Сега“. Там ме научиха на журналистика. След това дойде поканата от bTV, където 5 години работих в Новините. Това ми е hard news периодът. Последва рязък завой към списание „Amica“, на което бях зам.-главен редактор. После се родиха децата, след майчинството поработих още малко в списанията, а после започнах втора работа като редактор в „Преди обед“. Никога не съм имала амбицията да съм водеща и в началото, когато ми предложиха, се дърпах, не исках да влизам в тази роля. Добре че ме натиснаха. Радвам се, че съм част от „Преди обед“, обичам работата си и се забавлявам. Нещо, което щеше да е невъзможно без Сашо.
Сашо: Като всички хубави неща в живота, и работата ми в телевизионна двойка в предаване на живо стана случайно. Не съм си визуализирал такава мечта и да гоня да я осъществявам.
През 2012 г. всичко започна сякаш на шега. За първи път видях Деси две седмици преди старта на предаването. Тогава тя беше доста по-различна – с дълга почти до кръста коса, по-неглиже, суетата още не беше я обзела. О, да, суетна е, но премерено. Направиха ни кастинг и всъщност това, което се случва вече девети сезон, е нещо, което и двамата реално не сме си представяли. Воденето в ефир не е лека професия и двамата нямахме представа от този занаят – особено аз, все пак Деси работеше от години в телевизията. През първите няколко месеца имахме нужда от време и сериозна школовка. От ден първи вярвах, имах интуицията, че това предаване ще продължи със страшна сила. Деси не вярваше. Все си мислеше, че ще се провалим и няма да се справим. Аз бях позитивният – както мислиш, така ще стане. Предаването си стана, задържа се и имаме вече над 700 ефира.
С Деси сме заедно всеки ден, много сме различни, но успяваме да се съчетаем и всеки да си върши работата. Разбира се, че не всичко е плавно. Имахме от време на време леки препирни, но успявахме да ги преодолеем. Най-трудното беше да свикнем с начина на мислене на другия. Много сме различни като манталитет. Аз съм по-освободен, по-непремерен в изразяване на себе си. За мен животът е повече комедия, отколкото трагедия. Не че не я виждам трагедията, но предпочитам да я погледна по друг начин. Има много красиви неща, за които човек винаги може да се хване.
Деси е точно обратното. Тя е по-критична, мисли много и иска да контролира всичко. Това натоварва както нея самата, така и всички около нея. Но какво да се прави, тя си е такава и няма как, не можеш и не е необходимо да променяш някого. Как го преодоляваме ли?…
Като не си обръщаме толкова внимание и не се взираме един в друг. Харесвам много неща у Деси! Тя е изключително честен, морален човек и винаги можеш да разчиташ на нея. Много е красива и елегантна, харесвам, че е дейна, активна в работата си и грижовна към семейството си. Нейната сериозност понякога ме предизвиква и обичам да си правя шеги с нея, но внимавам, защото не е добре да я изненадвам. Тя е много подреден човек и ако излезе от релсите, понякога я държи по-дълго. Нямаме време да поддържаме социални контакти извън ефир. Идвала е вкъщи с децата, както и на театрални постановки, в които участвам, но всеки от нас е доста ангажиран, за да се срещаме и извън предаването. Това обаче не пречи да я чувствам много близка.
Когато сме подготвени и сме в добро настроение, работим много лесно. Отиваме в телевизията, спретваме се, заставаме на масата, започваме и всеки си движи неговата част. Тя се готви много повече предварително за гостите. Но това ѝ е работата, аз съм разкъсван между телевизията и театъра и залагам на импровизациите. Имам формула – за мен предаването не е свързано с голяма подготовка: първо, такъв е форматът, и второ, просто няма време. Добре, де, закъснявал съм за ефир поради някакви обстоятелства, но тези закъснения са в рамките на статистическата грешка. Приказката за закъсненията е малко спекулация и се прекалява с нея. Така че да знаят уважаемите зрители и читатели – това не е вярно! Аз съм човек, който си идва точно навреме. Според мен.
С Деси се разбираме и сме добър екип. Харесваме си работата, защото е приятна и ведра. Колегите непрекъснато ни измислят да вършим странни, атрактивни неща, с които все си мисля, че искат да ни извадят от зоната на комфорта. Веднъж скачахме с парашут – мисля, че от височина над 3000 метра. Деси беше невероятна, запази абсолютно самообладание, дори беше и щастлива! На мен ми беше малко екстремно – запуши ми се ухото, заболя ме, мрънках, не се чувствах комфортно. В Банско беше същото – снимахме на водни пързалки, където на едно падане си навехнах ръката, подгизнахме от водата, стана ми адски студено. Хвърлях Деси във водата, а тя „гък“ не каза! Приема всичко стоически. В ефир се закачаме, смеем се на лапсусите си, поправяме си имената, заяждаме се – изобщо има много ситуации, в които се забавляваме и ни е приятно заедно.
Популярността е част от нашата професия. За разлика от театъра, където влизат 500 души, на екрана всяка сутрин ни гледат стотици хиляди. Сравнение не може да става, но не е това целта. Умен човек преди много години беше казал, че „анонимността е като девствеността – губи се само веднъж“. Работата в телевизията на екран е един от залозите. Невинаги е приятно, защото понякога се фокусира внимание върху теб, когато не ти е до това – най-вече в ежедневието, когато си на улицата, в магазин или на друго обществено място. Хората са любопитни, нормално е и когато ни харесват и уважават, това внимание носи радост – поне за мен засега е така. Но със сигурност популярността е монета с две страни и трябва да се внимава. Понякога, когато човек стане популярен, започва да живее в друга реалност. Действителността около нас е ясна – много от българите взимат малко пари, живеят лошо, децата им не могат да получат добро образование, притиснати сме от липса на пътища и от други проблеми, които са пречка за нормален живот. Когато човек има работа, която му дава повече свобода, пари и популярност, често се случва да започне да живее в паралелен свят на този, който го заобикаля. Това разминаване не е добро. Популярните хора не можем без непопулярните – без човека от бензиностанцията, от касата за билети, от магазина, сервиза… Без тях няма как да оцелеем, те ни помагат да си вършим работата и да съществуваме. Така че всички сме едни и същи. Затова и с Деси толкова си обичаме работата – защото целта ни е да сме в добро настроение, а темите и гостите, които сме подготвили с екипа, да стигнат до хората по начина, по който ни се иска, да се концентрираме и да покажем най-доброто от себе си през тези 2 часа и половина – хумора, очарованието и ума си. И в близко, и в далечно бъдеще се виждам да работим заедно с Деси, защото вече сме се установили и сме си допаднали като партньори.
Условието за добро партньорство е, първо – работата, която вършите заедно, да е добра. Това сплотява, обединява двамата около обща цел. Следват личностните характеристики – няма еднакви хора и се налага понякога човек да стиска зъби, да отстъпва и да щади чувствата на партньора. И още – да съдиш по-малко, да поощряваш повече. Вниманието и грижата са най-важни, независимо какво е партньорството и между какви хора.
Телевизията за мен е платформа, от която можем да разказваме и показваме най-интересното от живота във всичките му сфери, а зрителите да правят изводите за себе си. Телевизията е инструмент, който дава и знания на хората и чрез тях те могат да регулират и направляват, ако желаят, собствения си живот. Така е и с информацията, която получаваме от книгите и от всяко изкуство – чрез нея можем да мислим и да действаме. Телевизията просто има по-голям диапазон, защото може да показва всичко. Съдържанието е изключително важно, защото то не само информира и забавлява, но и възпитава. Нямаше как да не стана артист. Сигурно е ген, човек не може да избяга от съдбата си. Аз вярвам в нея. Баба ми, Бог да я прости, имаше дарба и дни след раждането ми, като ме видяла, казала, че „Сашко след години ще седи и много хора ще го гледат в устата какво говори“.
Вероятно съм станал артист, защото така ми е било писано. Средата предопределя до известна степен. Иначе като малък съм си мислел да ставам какво ли не – програмист, оператор, да се занимавам с маркетинг или търговия. Щастлив съм. Получил съм всичко в живота и няма какво да получавам повече. Трябва да си даваме сметка, че амбициите и състезанието със света могат да имат колосални размери. Има хора, които са го покорили и са стигнали категоричен връх в различни сфери. Това, което аз съм постигнал в живота си – да играя театър из цяла България повече от 10 години, да съм водещ на предаване, което хората обичат, да имам чудесно семейство с приказна дъщеря, да живея в къща и да имам прекрасни родители и приятели…
Е, кажи ми, какво повече! Няма. Както се казва, дори и сега да умра, ще умра щастлив.
Тук вече аз чукам по дървената маса, за да не чуе дяволът. Невероятно е как Сашо мъдро приема посоките и знаците на съдбата и пътя, който е извървял. За нашата географска ширина такъв мироглед не е присъщ. У българина е загнезден някакъв неизкореним страх – да не предизвика съдбата. Не смее да каже, че е щастлив, за да не му завидят. Не смее да каже, че е нещастен, за да не злобеят „доброжелателите“. Не смее да каже, че е болен, сякаш се срамува, все едно е белязан. Трудно приема новото, различното, защото не е сигурно и плаши. С израза „да сме живи и здрави“ се изчерпва оценката на последствията от доброто и лошото. Този млад човек спокойно прави оценка на живота си, удовлетворен от постигнатото, свободен да бъде себе си, без да носи червен конец против уроки.
Човек трябва да е скромен. Макар че не бих го нарекъл така, защото това, моето, не е никаква скромност на фона на онова, в което живеем. Говоря не само за България, но и на фона на целия свят. Има милиарди хора, които дори не могат да си мечтаят за това, което аз притежавам. Всичко, което правя, ми носи радост и ме прави щастлив. И ако отново трябва да избирам, пак бих правил това. Благодарен съм!
Ако сте харесали този откъс, можете да поръчате „1 + 1 = 1. Успели българи в тандем“ от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta.
