В книгата на Стив Бери „Варшавски сенки“ (изд. „Обсидиан“, преводач: Боян Дамянов) седемте безценни реликви на Арма Кристи – оръдията на страстта – изчезват една след друга от светите места по света.
След като Котън Малоун, бивш агент на секретно звено къмМинистерството на правосъдието на САЩ, става свидетел на една от кражбите, той научава от някогашната си шефка Стефани Нел за предстоящ частен търг, на който ще бъде разиграна инкриминираща информация за президента на Полша; до нея – по коренно различни причини – искат да се доберат Русия и Америка.
Таксата за участие в търга е някоя от седемте реликви, така че Малоун най-напред бива изпратен в един замък в Краков, , откъдето да открадне Светото копие, светиня за поляците и за целия християнски свят, а после – да участва в търга. Но нещата не вървят по план и твърде скоро той се озовава в центъра на кървава битка за информация, която би могла да промени съотношението на силите в Европа.
От идиличните канали на Брюж, през бляскавите зали на замъка „Вавел“ до една древна солна мина в Полша Малоун е въвлечен във война, в резултат от която от мрака на близкото минало изплува тайната, наречена операция „Варшава“.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Котън знаеше историята. Векове наред прясна морска риба се продавала на централния площад в Брюж. Някога това бил скъп деликатес по джоба само на богатите. Обикновените хора се оплаквали от вонята, затова в началото на XIX в. търговците на риба се преместили тук, далече от тълпите. Пазарът се ползваше до ден-днешен, но тази вечер никой не хвалеше гръмогласно улова си. Отпред имаше табела, съобщаваща, че Рибният пазар работи само в определени дни от седмицата от осем сутринта до дванайсет на обед. Тъй като бетонните маси бяха празни, под колоните се бе събрала тълпа. На паважа от другата страна играеха деца.
– Къде всъщност отиваме? – попита Котън, докато крачеха.
Стефани спря.
– В Полша назрява сериозна ситуация.
Той усети загрижеността в гласа ѝ.
– Администрацията на Фокс иска да върне Европейския противоракетен щит.
Той поклати невярващо глава.
През 2007 г. САЩ бяха започнали преговори за разполагане в Полша на система за противоракетна отбрана. Трябваше да се състои от десет противоракетни батареи, базирани в силози, и да се ползва заедно със система за радарно засичане и проследяване, която да бъде изградена в Чешката република. Идеята бе представена като защита на Европа срещу ракетен удар от Иран, но тогава руснаците възразиха остро, тълкувайки този ход като демонстрация на американската военна мощ. В отговор руският президент заплаши да разположи нападателни ракети с малък обсег на действие в Калининград, които Qда противопостави на всякакви предполагаеми отбранителни системи. Европа също изрази сериозни резерви. Франция, Германия и Италия единодушно се обявиха „против“, заявявайки, че този ход е по-скоро провокативен, отколкото стратегически. Врявата продължи, докато накрая администрацията на Обама не се отказа от предложението си.
– Наистина ли смятат отново да разбунят кошера? – попита той.
– Определено имат такива намерения. Идеята е да се покаже на руснаците, че в града има нов шериф. Че нещата няма да бъдат същите. Както и да се демонстрира пред света, че Фокс е човекът, с когото всички трябва да се съобразяват.
– Дразнят мечката, един вид. Доколкото си спомням, планът с ракетите не получи одобрение отникъде. Никой не ги искаше.
– Фокс мрази Европейския съюз и НАТО. През последните няколко месеца успя да настрои срещу нас всичките ни съюзници. Въобще не го интересува какво искат европейците или Русия.
От мястото, където бяха застанали, се виждаше стръмният покрив на старото кметство, чиито зъбери, шпилове и кулички се очертаваха на фона на вечерното небе. Уличката покрай Рибния пазар беше пълна с барове и кафенета; заведенията се подготвяха за вечерното оживление. По много от масите вече имаше хора, които се хранеха с наслада. Наближаваше осем и той самият беше леко гладен.
– Този път ключът – продължи Стефани – е в ръцете на полския президент. От него зависи окончателното решение за разполагането на американските ракети.
– А той иска ли ги?
– Зависи – отвърна тя.
Странен отговор. Котън опита друг подход:
– А какво общо имат ракетите в Полша с Арма Кристи?
– Много. Тези кражби си имат причина. Доста необичайна, но все пак причина.
Той усещаше, че историята не свършва дотук.
– И кога ще ми кажеш всичко?
– Веднага. Ела с мен.
***
В плика бе намерил указания да дойде на главния площад в Краков и да влезе в покрития пазар. Внушителната готическа сграда с размери на футболно игрище се извисяваше на площада от XIV в. Вътре, покрай страните на централното хале, бяха разположени щандове, предлагащи всевъзможни сувенири, докато под колонадите отвън се помещаваха барове и кафенета. Закритото пространство беше пълно с хора. Според инструкциите трябваше да отиде до щанд №135 и да чака там. Към него щеше да се приближи човек и да попита как да стигне до Краковската академия. На което той трябваше да отговори, че вместо да сменя трамвай и автобус, е най-бързо да иде пеша. Устни пароли. Напълно в духа на старата школа. Отдавна забравена, както и хартиените пликове.
Котън влезе в покрития пазар и видя, че всеки от щандовете, подредени един до друг, има номер. Той закрачи напред, като оглеждаше внимателно и стоката, и купувачите. Изглеждаше като един от тях, облечен с памучния си панталон и риза със запретнати до лактите ръкави. Когато стигна до щанд №135, забави крачка и се направи, че разглежда възхитено ярко боядисаните издялани на ръка дървени ангелчета. Веднага бе заобиколен от трима мъже, които препречиха пътя му за бягство с телата си. Можеше да се измъкне само със сила. И тримата бяха облечени небрежно, допреди миг неразличими в тълпата.
Приближи се и четвърти.
– Господин Малоун? Ако обичате, елате с нас.
Групичката се открояваше като остров сред морето от забързани пешеходци по тротоара. Котън усети познатия прилив на адреналин. Реши, че би могъл да се справи и с четиримата. Но първо попита:
– А вие сте?
– ПСР. Надяваме се да дойдете доброволно, от професионална любезност.
Полската служба за разузнаване. Големите момчета. Хората на Ивона.
Мъжът, който му отговори, придружи молбата си с усмивка. Котън беше заинтригуван.
– Къде отиваме?
– Един човек иска да разговаря с вас.
Толкова по въпроса за анонимността му. Очевидно полското разузнаване следеше всяка негова стъпка.
Разумният подход беше да бъде търпелив.
– Е, добре. Кой съм аз да отказвам професионалната любезност?
Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg с 10% отстъпка, като ползвате.
