Днес ви представяме поетичен откъс от книгата „От болката ми е светло“ от Цвета Иванова (изд. „Библиотека България“).
Светът на Цвета Иванова е люлка за пораснали деца, картина на талантлив художник, пасторална емоция, уютна и „щастлива къща“, жив пейзаж, през чиито зелени морави текат реките на тъгата.
В тази книга думите имат тръни, детството е пришито с кръпки от спомени към настоящето на „сладкия хляб“, а любимите хора са „дъга, тишина и посока“.
Цвета пише стихове, родени в тъга или от обич и в тях е светло от пречистващата сила на болката. Но онази, която ни извисява до високото на смисъла. Светът ѝ е разказ за живота – цял, завършен, несъвършен… човешки. Остава само да го видите през палитрата на нейния талант. А тя владее цветовете на истината.
Ива Спиридонова
ДВЕТЕ С МАМА
Двете с мама си бъбрим на чаша кафе,
по-горчиво е моето, нейното – сладко е.
До утайка го сипва от старо джезве
и прибира изплъзнал се кичур в забрадката.
После дълго ме гледа със благи очи,
скрили в бръчици смях пелената на мъката
и си мисля, докрая ли в тях ще личи,
колко много боли, щом е ранна разлъката.
— Тази нощ ги сънувах! — мама бърше сълзи: —
За ръка се държаха сестра ти и татко ти.
Под забрадката черна мама крие коси
и разбърква кафето, горчащо от сладкото.
Върху масата в кухнята сплели ръце,
двете с мама се взираме нейде в отвъдното.
После в скута й с обич заравям лице
и усещам за миг как смъртта сме пропъдили.
ЧУПЛИВО СТИХОТВОРЕНИЕ
Аз съм чудовище. Никой не идва при мене.
Страх ги е! Страх ги е! Може и те да прихванат:
болест, нещастие, нещо отровно-зелено…
Знам ли? Човекът е крехък за чужди страдания.
Свикнах да страдам, дори да изглеждам невидима,
мъничка сянка с нахлупена ниско капела,
само че някъде в мен като в бисерна мида,
грее красиво душата ми – бяла отшелница.
Някой ще види ли нея? Извръщат лицата си.
В грозната черна количка се гърчи плътта ми.
Страх ме е! Страх ме е! Моите празни обятия
помнят веднъж как кървяха от хвърлени камъни.
Външното плаши. И външното пак – възхищава.
Лудо препуска животът под бича на страстите.
Как да ви кажа обаче, че всички сме равни?!
Аз съм кошмарът на вашето стъклено щастие.
