„Малката билкарница в Монмартър“ (изд. „Софтпрес“, преводач: Марин Загорчев) е дебютният роман на Донатела Рицати. Изпъстрена с ухания на билки и с неповторимата атмосфера на Монмартър, тази книга е като приятен разговор на чаша чай с добра приятелка – сгрява, ободрява и заразява с усмивка.
Усетете ароматите на малката билкарница в откъса, който можете да прочетете при нас!
Париж, ноември 2004 г.
Изкачването по „Льопик“ бе изморително. Натежалото от облаци оловносиво небе не обещаваше нищо добро. Улицата, винаги оживена и гъмжаща от туристи, автомобили и забързани минувачи, беше необичайно тиха. Беше голям студ – усещах как прониква през кубинките и през дългия клин, който носех под панталона. Свих се в грубото вълнено палто и нахлупих качулката над очите си, благодарна за топлината ѝ. Минах пред кафе „Двете мелници“ – квартално заведение без претенции за елегантност (ако не броим външната декорация в крещящо кардиналско червено), което стана известно със снимките на един успешен филм[1] и затова бе вечно пълно с любопитни туристи. Аз лично предпочитах други места, не толкова модни, но с по-достъпни цени, поне за безработна студентка като мен. Този ден бях излязла с конкретна цел – да търся сушен цвят от невен, необходим за масления извлек, който имах за задача да приготвя за билковата лаборатория на следващата сутрин. Отскоро карах курс по природолечение. Кипях от ентусиазъм и очакване и чувствах, че всеки успех все по-вече ме отдалечава от света, който исках да оставя зад себе си – този на баща ми и на неговата официална медицина, стерилна и механична. От всички предмети билколечението ми беше най-любимо. Обичах да изучавам терапевтичните свойства на лечебните растения и нямах търпение да приложа на практика знанията си.
Да намериш цвят от невен, не беше невъзможно начинание, но точно този ден, обхваната от лошо настроение и мрачни мисли за родителите си и доброволното си отделяне от тях, използвах невена като извинение за разходка до върха на хълма Монмартър. Обикновено скитането из тези прави улици, оградени от постройки като палитра с всички тонове на бялото и с парапети от ковано желязо, ме успокояваше, но този следобед не намирах облекчение. На края на „Льопик“ завих по първата пряка вдясно и минах по цялото ѝ протежение, като разсеяно зяпах витрините отстрани, докато една не привлече вниманието ми.
Беше дюкянче със старомоден вид, притиснато между модерен бутик с неонови светлини и елегантен магазин за тапицерски тъкани. Изглеждаше не на място, като фрагмент от отдавна минали времена, катапултиран за своя зла участ насред улица от двайсети век и останал там в недоумение. Беше много по-различно от билковите аптеки, които бях посещавала до този момент, с витрини, отрупани с шампоани, кремове, чайници и ароматни свещи. Тук беше различно. Единствената витрина – широка и с дървена рамка в матововиолетово, съдържаше прекрасен миниатюрен билков атлас, вероятно средновековен, отворен върху поставка за книги под мека светлина, в която танцуваха фини златисти прашинки. Страниците бяха напукани, пълни с илюстрации на растения и изписани със ситен, почти нечетлив шрифт. Табелата на магазинчето гласеше само: FAMILLE FLEURET-BOURRY. DEPUIS 1895.
Понякога се питам дали действителността съществува извън нас, или е само отражение на нашите страхове и тайни желания. Не знам отговора, но знам, че онази вълшебна витрина, която в момент на по-дълбока вглъбеност вероятно нямаше да забележа, се материализира пред мен и ми подейства като призив, който ме изтръгна от унинието, стягащо сърцето ми. Не можех да не вляза. Едва прекрачих прага и Париж, от който идвах, изчезна и се почувствах, сякаш съм попаднала в древна епоха. Спомних си един пасаж от „Декамерон“ на Бокачо, който преди няколко дни бях прочела в училище:
… килиите им са отрупани с разни мазила и помади, с кутийки, пълни със сладкиши и лакомства, с шишенца и стъкленици с благовонни води и масла…
Това бе нещо повече от обикновена билкова аптека, беше нещо специално. Въпреки впечатлението, което създаваше отвън, магазинчето се оказа изненадващо просторно. Във въздуха се носеше деликатен мирис, който проникна в ноздрите ми и ги отвори за калейдоскоп от ухания, в който разпознах цветя, кори и подправки. Нежни изпарения, които ми подействаха като балсам и почти като с магия разсеяха тревогите ми. Стените бяха покрити до тавана с прости етажерки от полиран орех. Благородното тъмно дърво (разпознах го, защото майка ми имаше старомодна привързаност към ореха, най-вече към едно бюро, което настани в стаята ми, а аз безскрупулно го украсих с цветни лепенки и колажи от сухи цветя…) бе нарязано на квадрати, безразборните, но елегантните жилки образуваха арабески и геометрични форми, сякаш излезли изпод длетото на майстор на абаносови статуетки. На всяка полица по азбучен ред бяха строени шишенца, гърненца, стъклени или керамични съдове и пликчета от юта със семена, сухи цветя и листа от растения, чиито имена дори не бях чувала. Календула, карамфил, кардамин… това бе само началото на редицата с буква К.
Беше смайващо.
След като инспектирах стените, тавана с голите греди, пода с плочите от бял и охрен варовик и разнообразните кошници, преливащи от стока, разпръснати хаотично из целия магазин, погледът ми най-сетне спря върху жената, която стоеше зад щанда и която през цялото време ме бе гледала търпеливо и любезно, без да смущава щателния ми оглед.
Погледнах я в очите и за секунда се стъписах… В тях се четеше древна мъдрост, светлина на интелект и спокойствие, но и някаква дяволита искрица.
Беше възрастна, сигурно бе минала шейсетте, съдейки по прошарената права коса, подрязана точно под ушите. Беше доста стройна, средна на ръст, с остри черти и светла кожа, а лицето ѝ бе озарено от две големи, удивително ясни небесносини очи, в които не можех да спра да се взирам.
Жената продължи да ме наблюдава още миг, после се усмихна:
– Добър ден, мога ли да ви помогна?
За миг се изкуших да излея душата си пред нея. „О, разбира се, че можете – идеше ми да извикам. – Има ли лекарство срещу провала? Чай, който прогонва мъката от раздялата? Или отвара, която лекува страха, че повече никой няма да те обича? Съществува ли на света дори една проклета трева, която да ме накара да се почувствам почтен човек, ако ще и да е само за пет минути?“ Прехапах си езика, за да не направя сцена пред тази любезна жена, която не подозираше нищо.
Госпожата обаче сигурно имаше шесто чувство, защото ме изгледа изпитателно и каза:
– Не притежавам дарбата
да променям хода на човешкия живот, но за тежест в душата мога да намеря
нещичко.
[1] Café des Deux Moulins – кафенето, в което е сниман филмът „Неве-
роятната съдба на Амели Пулен“. – б. р.
