Когато доктор Виктор Хопе клонира мишки в лабораторията си в Аахенския университет пред очите на удивената академична общност, той доказва, че е изпреварил далеч времето си. Колегите му не изключват възможността скоро Виктор да създаде живи същества и от яйцеклетка и наследствен материал. А дали вече не е успял да го стори? „Творецът на ангели“ от Стефан Брайс (изд. „ICU“, преводач: Мария Енчева) започва като пасторален роман, който гравитира около отношението на селяните към новопристигналия семеен лекар. Постепенно в историята се примесват все повече теми: религията и науката, любовта и отхвърлянето, гениалността и лудостта, доброто и злото, етичното. Основната тема обаче е очертаването и изместването на личните граници.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Щом докторът излезе от кухнята, тя събра празните консервни кутии. Натъпка всичко в чували за боклук, които остави пред входната врата. След това се огледа за пресни продукти, но откри само консервирана храна, къшей стар хляб и кутии мляко.
Затопли малко зеленчукова супа и се върна при момчетата. Те се изненадаха, когато я видяха отново, сякаш бяха забравили, че само час преди това ги е избавила от ужасяващото положение, в което бяха изпаднали. Докато ги хранеше лъжичка по лъжичка, уста по уста, те не откъсваха очи от нея. Трудно преглъщаха, но бяха прегладнели и не се дърпаха.
– Яжте, яжте, за да си върнете силите – говореше им тя.
Когато момчетата се нахраниха, тя ги сложи да спят, въпреки че из главата ѝ се въртяха куп въпроси. Скоро двете момчета се унесоха и тя се качи на горния етаж, за да потърси друго легло за децата.
Помещението, в което попадна, представляваше класна стая с чинове, бюро, черна дъска, а на стената – карта на Европа. Тя надникна с изумление навсякъде. В най-горното чекмедже на бюрото откри тетрадки, чиито корици бяха надписани с имената на всяко от момчетата. Разлисти ги. Почерците бяха почти неразбираеми, ала онова, което разчете, я удиви. Момчетата явно знаеха да пишат и да смятат. Имаше думи от две, три и повече срички. Дори изречения, които понякога заемаха цялата ширина на листа, при това не само на немски, ами и на друг език, който ѝ беше чужд. Знаеха и да събират и изваждат числа над десет, над сто дори.
Всичко това ѝ се стори извънредно странно, но и забележително, и за миг се зачуди как тя, която нямаше дори средно образование, беше родила толкова интелигентни деца. Скоро обаче удивлението ѝ отстъпи място на гордост. У нея се надигнаха въпроси. Кой беше преподавал на децата ѝ? Не си представяше да ги е учил докторът. Стори ѝ се чудно, че въобще им е преподавано. Защо не си беше спестил този разход, щом не го беше еня за тях?
В една Детска библия откри отговора на първия въпрос. Книгата лежеше в най-долното чекмедже на бюрото. Не беше виждала Библия от години, но още помнеше част от притчите, които им четяха в училище, например за Ноевия ковчег или за фарисея и бирника. Вярваше, но не ревностно, а само когато ѝ беше угодно. Когато забременя първия път, благодари на Бога, а когато пометна малко след това, Го прокле. Същевременно, докато плодът напускаше тялото ѝ сред болка и смрад, Му се примоли за помощ.
И втория път така стана. Най-напред Му благодари за чудото, за Божието чудо. После – щом се родиха децата – потъна в отрицание, понеже Той отново я беше изоставил. След време се случваше да се отбие покрай някоя църква или параклис, за да запали свещ – не за себе си, а за децата, които беше отритнала. И това не беше помогнало. Що за Бог беше този, който караше чадата си да страдат така? Ето какви мисли ѝ минаваха през ума, докато прелистваше Детската библия и плъзгаше поглед по илюстрациите. Тогава забеляза името. Най-отзад, с изящен, плавен почерк. Прочете го на глас няколко пъти. Тази жена ли беше преподавала на момчетата? Ако беше вярно, то тогава искаше да я види. При това час по-скоро!
Когато момчетата отвориха очи, тя ги попита. Не веднага, защото най-напред ги преобу.
– Няма нищо, не се е случило кой знае какво – заговори им тя, като видя, че се срамуват, задето не са могли да се сдържат. Смени им дрехите, смени чаршафите. Започваше начисто. Смрадта беше понамаляла.
– Знаете ли коя е Шарлоте Манхаут?
И двамата кимнаха.
– Тя ли ви преподаваше?
Ново кимване.
– Къде е? Къде живее?
– На… не… бе… ша… та… – произнесе с мъка Гавраил.
Отговорът му я изненада.
– Мъртва ли е?
Изрече го, без да се замисля, без да съобрази, че може да ги заболи.
– Тя… е… ангел – отговори Гавраил.
– И Михаил! И Михаил! Виж! – неочаквано повиши глас Рафаил. Момчето автоматично вдигна глава и отвори широко очи, сякаш покойният му брат му се беше явил. В следващия момент в гърлото му заседна нещо. Той започна да се дави за въздух като риба на сухо.
– Рафаил! – изкрещя тя в безсилието си. Понечи да го прегърне, но се спря. – Рафаил! Рафаил!
Изтича навън.
– Хер докторе! Хер докторе! – викаше го тя, докато се спускаше по стъпалата.– Хер докторе!
Тъкмо когато стигна долу, той отвори вратата на кабинета си.
– Рафаил! – закрещя тя. – Не може да диша! Умира!
Докторът кимна.
– Направете нещо! Помогнете му! Помогнете му, за бога!
Доктор Хопе кимна за втори път и се раздвижи. Ала бавно. Съвсем бавно. Самата тя се затича обратно нагоре с надеждата той да последва примера ѝ. Спря се пред вратата на стаята. Докторът изкачи стъпалата едно по едно. Тя надникна през прага и съгледа Рафаил да лежи по гръб в леглото. Отмести се, за да пропусне доктора да мине. Чуваше дишането си. Собственото си сърце.
Докторът се приведе над Рафаил и го хвана за китката. Тя уплашено закри уста с длани. Минаха минути, преди доктор Хопе да пусне ръката на момчето. После се обърна към нея и рече:
– Не е дошъл моментът. Бог ще го поизмъчи още малко.
През нощта и на следващия ден тя почти не се отдели от Рафаил и Гавраил. Седеше на стол до леглото и бдеше над двете деца. Момчетата спаха почти непрекъснато, но сънят им беше неспокоен. Мятаха ръце, сякаш се мъчеха да се заловят за нещо. Дишаха тежко, толкова тежко, че щом някой от двамата утихнеше, тя изпадаше в ужас да не би да е издъхнал. От време на време бършеше слюнката от устите и брадичките им. Попиваше потта от челата им. Докосваше ги заради самото докосване.
През тези часове на бодърстване се опита да почете от Библията, но не успяваше да се съсредоточи. Погледът ѝ непрекъснато прескачаше към Рафаил и Гавраил и сърцето ѝ се късаше от мъка и вина.
Момчетата се събуждаха няколко пъти. Тя ги преобуваше и им даваше да пият мляко и супа или да хапнат напоен в супата хляб. Почти не се хранеха. Няколко трошици хляб, две-три лъжички мляко и толкова.
– Хайде, насилете се – настояваше тя, но без успех.
Болеше ги да преглъщат, болеше ги и да се изправят. Като че ли им костваше усилия и да си държат очите отворени.
За кратко състоянието им се влоши съвсем.
Няколко дни. Може би седмица.
Колкото повече време минаваше, толкова повече се топяха надеждите ѝ. Забеляза го и по болката в слабините. Обземаше я желание да забие юмруци в корема си, сякаш така щеше да поправи стореното и да намери покой. В даден момент ѝ се прииска да сграбчи децата, които лежаха пред нея, и да ги върне в утробата си, за да ги роди повторно и да ги събуди за нов живот.
Дебнеше най-подходящия момент да им каже, че е майка им. Имаше усещането, че не бива да им го спестява. Но всеки път, когато този момент настъпеше, тя се разколебаваше. Дали момчетата въобще държаха да знаят? Дали не си бяха изградили вече представа за майка си и нямаше ли истината в такъв случай да ги разочарова? И тя самата години наред градеше техния образ, за да открие накрая, че са различни. Напълно различни. Въпреки това не беше разочарована. Може би и те нямаше да се разстроят.
Каза им го в края на един понеделник. Тоя ден докторът не се беше мярнал пред очите им нито веднъж. Стоеше долу, в кабинета или в съседната стая. В пет часа някой дойде да го види. Мъж и жена. Тя чу гласовете им, но не разбра думите.
Когато двойката си тръгна, момчетата се събудиха. Даде им да пийнат вода. Избърса лицата им с кърпа. Челата им горяха.
– Трябва да ви кажа нещо.
Не беше сигурна дали е успяла да прикове вниманието им. Очите им бяха отворени, но се взираха сякаш в нищото.
– Аз съм майка ви.
Щом го изрече, усети как ѝ олеква. Като че ли чак в този миг им стана истинска майка. Докато гледаше децата, тя инстинктивно погали корема си.
Не очакваше кой знае колко бурна реакция. Но все пак очакваше нещо. Та било то съвсем мъничко. Кимване или лека усмивка. Повече не ѝ трябваше.
– Майка ви – повтори тя.
Де да ѝ бяха показали, че са я разбрали! И това би ѝ стигнало.
Може пък да не ѝ вярваха. Може би докторът ги беше излъгал, че нямат майка. Нали това заяви и пред нея? Или просто казаното вече не стигаше до съзнанието им, което би било далеч по-лошо.
Дълбока тъга измести облекчението, което я беше обзело допреди секунди. Не им беше майка. Никога не е била, защото не беше до тях. В тоя смисъл докторът беше прав.
Тя отново огледа децата. Щеше да остане една последна нощ. Една нощ, не повече. Щеше да се справи. След това щеше да потърси помощ. Да ги предаде завинаги в чужди ръце и да си изтърпи наказанието.
