„Шедьоври на американския разказ – том 1“ (изд. „Пергамент Прес“) e антология, в която са представени 36 емблематични разказа от американски класици, чието творчество улавя митичното и неповторимото в духа на една далечна страна.
Предлагаме ви откъс от разказа „Късметът на Ревящия лагер“ от Брет Харт, включен в сборника.
Късметът на Ревящия лагер
Брет Харт
Ревящия лагер жужеше като кошер. Едва ли поради сбиване, защото през 1850 година това не беше някаква новост, която може да привлече цялото селище. Опустели бяха не само златоносните участъци и изкопи, но и бакалията на Татъл се опразни от комарджиите, които – това още се помни – невъзмутимо бяха продължили играта си в деня, когато французинът Пийт и канаката Джоу се гръмнаха един друг през бара в предното помещение. Целият лагер се беше стекъл пред една грубо скована хижа, която се намираше откъм външния край на сечището. Хората говореха тихо, но името на една жена не слизаше от устата им – „Сал, индианката чероки“. Тук всички добре я познаваха.
Може би колкото по-малко се каже за нея, толкова по-добре. Тя беше блудница и, уви, много голяма грешница. Но ето че единствената жена в Ревящия лагер се намираше в пълно изтощение точно когато отчаяно се нуждаеше от грижите на своя пол. Безпътна, разюздана и пропаднала, Сал лежеше в мъки, труднопоносими дори при женско състрадание и двойно по-тежки без сродна душа наблизо. Извечното проклятие я беше застигнало в самота, което правеше наказанието за първородния грях още по-страшно. И може би в това се състоеше истинското изкупление на греха ѝ, защото в мига, когато най-много ѝ липсваха сестринска нежност и грижи, тя виждаше около себе си само полупрезрителните физиономии на мъжете. И все пак неколцина от зяпачите като че ли не бяха безучастни към страданията ѝ. „Лошо ти се пише, Сал“ , помисли си Санди Типтън, докато гледаше мъките ѝ, и за момент забрави, че е скрил ас и два коза в ръкава си.
Случаят наистина беше необичаен. Смъртта често спохождаше Ревящия лагер, но раждането беше нещо ново за него. Понякога хора биваха прогонвани от селището, решително и безвъзвратно, но това беше първият случай, когато някой идваше в него ab initio. Оттам и силното вълнение.
– Я влез там, Буре – провикна се важна особа с прякора „Кентък“ към един от зяпачите. – Влез и виж какво можеш да направиш. Ти повече отбираш от тия работи.
Изборът се оказа уместен. По други географски ширини Бурето минаваше за глава на цели две семейства и всъщност именно заради неуреденото му семейно положение Ревящия лагер – убежище на отвъргнати души – стана негов дом. Тълпата одобри предложението и Бурето прояви достатъчно благоразумие да се подчини на волята на мнозинството. Вратата се затвори след мъжа, по неволя хирург и акушер, а златотърсачите, които останаха отвън, запушиха лули и зачакаха изхода от събитието.
Групата наброяваше стотина души. Един или двама от тях бяха бегълци от закона, имаше закоравели престъпници, но всички бяха луди глави. Външността на тези хора не издаваше нито характера, нито миналото им. Най-големият негодник сред тях имаше лице като от картина на Рафаело и буйна руса грива; комарджията Оукхърст, с меланхоличния си отнесен вид, напомняше на Хамлет, а най-храбрият от тях, на когото не му мигаше окото от нищо, беше само пет фута висок, говореше тихо и по-скоро приличаше на свенлива девица. Прозвището „главорези“ за тях бе по-скоро почетно звание отколкото характеристика. Възможно беше тук-там в Ревящия лагер на някой да му липсва по някоя дреболия – пръст, ухо или нещо друго, но тези малки недъзи не намаляваха общата му мощ. На местния здравеняк му бяха останали само три пръста на дясната ръка, а на най-добрия стрелец – едно-единствено око.
Така изглеждаха мъжете, които се бяха стълпили около хижата. Лагерът беше разположен в триъгълна долина между два хълма и една река. Навън водеше само стръмна пътека по билото на хълма срещу хижата, озарена сега от сиянието на изплувалата месечина. В родилните си мъки жената навярно бе видяла от грубия си одър как тази пътека се извива като сребърна нишка, докато се изгуби сред звездите над нея.
Накладеният огън от сухи борови клони направи хората по-разговорливи и малко по малко Ревящия лагер се върна към обичайното си лекомислие. Започнаха волни залагания за изхода от ситуацията. Три срещу пет, че „Сал ще премине някак през това“ и дори че детето ще оцелее; не липсваха и странични залози за пола и цвета на кожата на очаквания непознат. В разгара на споровете се чу възклицание сред онези, които стояха най-близо до вратата, и целият лагер трепетно се заслуша. Над стенанията на огъващите се борове, забързания ромон на реката и пращенето на огъня отекна пронизителен гневен вопъл – вик, нечуван досега в Ревящия лагер. Тозчас стенанието на боровете секна, реката укроти своя бяг и огънят замря. Сякаш самата природа се притаи и също се заслуша.
Целият лагер скочи като един! Някой предложи да взривят буре с барут, но с оглед на състоянието на майката надделяха по-разумните гласове и бяха произведени само няколко изстрела. Дали заради неумелата хирургическа намеса, или по друга причина индианката Сал бързо взе да гасне. След около час тя изкачи, така да се каже, трънливия път към звездите и напусна завинаги Ревящия лагер заедно с неговия грях и позор. Краят ѝ като че ли не ги разтревожи много, но тръгнаха догадки за съдбата на детето. „То ще оживее ли?“ – попитаха те Бурето. Отговорът беше колеблив. Единственото друго създание в селището от пола на индианката Сал, познало майчинството, беше една магарица. Някой изрази съмнение дали тя ще свърши работа, но все пак решиха да опитат. Оказа се по-лесно отколкото в древния случай с Ромул и Рем и очевидно не по-малко успешно.
След като приключиха с тези подробности, които отнеха още един час, вратата се отвори и нетърпеливата тълпа от мъже, които чинно се бяха наредили на опашка, влязоха един по един при новороденото. До ниския одър или пейка, където под одеялата рязко се очертаваше тялото на майката, стоеше чамова маса. Върху нея беше поставен сандък за свещи, а в него, повит в яркочервена фланела, лежеше най-новият жител на Ревящия лагер. До сандъка бе сложена шапка. Скоро стана ясно и нейното предназначение.
– Господа – обади се Бурето и гласът му прозвуча едновременно властно и официално самодоволно, – господа, моля, влизайте през предната врата, след това покрай масата и излизайте през задната врата. Шапката е на разположение на всеки, който иска да дари нещо на клетото сираче.
Първият от мъжете влезе с шапка, но като се огледа, бързо я свали и така неволно даде пример на другите след него. В такива общности и добрите, и лошите постъпки са заразителни. Докато шествието се нижеше, се дочуха и някои коментари – критики, насочени по-скоро към Бурето, който се бе взел твърде на сериозно в ролята си на разпоредител.
– Това той ли е?
– Доста дребен екземпляр!
– Тъмничък е като майка си!
– Пистолетът ми е по-дълъг от него!
Даровете бяха също толкова чудновати: сребърна табакера; испански дублон; флотски револвер със сребърна инкрустация; къс самородно злато; дамска кърпичка с много красива бродерия (от комарджията Оукхърст); брилянтна игла за вратовръзка; пръстен с брилянт (подсказан от иглата, със забележка от дарителя – „видях иглата и реших да кача мизата малко нагоре“); прашка; Библия (от неизвестен дарител); златна шпора; сребърна чаена лъжичка (за съжаление, монограмът не беше на дарителя); чифт хирургически ножици; ланцет; банкнота от пет британски лири и около двеста долара в златни и сребърни монети. По време на волните пожертвования Бурето запази леденото мълчание на покойницата, която беше от лявата му страна, и загадъчната сериозност на младенеца, който пък беше отдясно. Когато Кентък надзърна с известно любопитство в сандъка за свещи, детето се обърна, хвана конвулсивно протегнатия му пръст и го стисна здраво за миг. Мъжът доби глупав и смутен вид. По обветрените му бузи се разля лека руменина.
– Виж го, ти, проклетото малко дяволче! – възкликна той и освободи пръста си с такава нежност, каквато трудно можеше да се очаква от него. На излизане все още държеше пръста си разперен и го разглеждаше с любопитство. В крайна сметка внимателният оглед предизвика същата забележка, която бе подхвърлил и по адрес на детето. Повтарянето на тези думи, изглежда, го забавляваше.
– Хвана ми пръста – обясни той на Типтън, показвайки му въпросния пръст. – Проклетото малко дяволче!
Чак след четири часà сутринта лагерът се оттегли за почивка. В хижата, където останаха да бдят неколцина мъже, гореше свещ и тази нощ Бурето изобщо не си легна. Нито пък Кентък. Той пи доста и с голямо увлечение разказваше преживяването си, завършвайки неизменно с характерната „благословия“ към новодошлия. Това сякаш го предпазваше от несправедливи обвинения в чувствителност, а Кентък всъщност притежаваше слабостите на по-силния пол. Когато всички си легнаха, той тръгна надолу към реката, подсвирквайки си замислено. После пое нагоре през дерето и мина покрай хижата, свирукайки си все така демонстративно безгрижно. Стигайки до една голяма секвоя, се спря за кратко и се върна по стъпките си, минавайки за пореден път покрай хижата. Когато беше на половината път до реката, пак се спря, а след това тръгна право към хижата и почука на вратата. Отвори му Бурето.
– Как вървят нещата? – попита Кентък, хвърляйки поглед към сандъка за свещи зад гърба на Бурето.
– Всичко е наред! – отвърна Бурето.
– Нещо ново?
– Нищо.
Последва неловка пауза. Бурето все още държеше ръката си върху дръжката на вратата. Тогава Кентък отново се сети за пръста си и го вдигна пред Бурето.
– То ми стисна пръста… проклетото малко дяволче! – рече той и се оттегли.
На другия ден Ревящия лагер устрои на индианката Сал такова недодялано погребение, каквото можеше да си позволи. След като тленните ѝ останки бяха положени в земята на хълма, мъжете се събраха, за да обсъдят какво да правят с новороденото. Решението да го осиновят бе взето с единодушие и въодушевление. Но после веднага се запрепираха как точно да стане това. Забележително беше, че този път липсваха лични злостни нападки, без които не минаваше нито един спор в Ревящия лагер. Типтън предложи да изпратят детето в Рижото куче, лагер на четиресет мили от тях, където можело да се намери дойка. Но това неуместно предложение тозчас бе посрещнато с единодушна и ожесточена съпротива. Очевидно беше, че никакъв план, който предвиждаше раздяла с новата им придобивка, нямаше да бъде подкрепен.
– Освен това – заяви Том Райдър, – оная паплач от Рижото куче току-виж го разменила и ни пробутала някое друго бебе на негово място.
В Ревящия лагер, както и на всички други такива места, се отнасяха с недоверие към почтеността на останалите лагери.
Идеята да вземат дойка в лагера също срещна отпор. Някой изтъкна, че нито една порядъчна жена не би приела Ревящия лагер като свой дом и добави, че „жени от оня другия вид вече не им трябват“. Този непочтителен намек към покойната, макар и груб, показваше наченки на благоприличие, което беше първият признак за възраждането на лагера. Бурето не излезе с никакво предложение. Вероятно изпитваше известно неудобство да се меси при избора на свой приемник по длъжност. Но когато го попитаха за мнението му, заяви уверено, че двамата с „Джини“ – млекопитаещото, за което стана дума по-горе – все някак ще се справят с отглеждането на детето. В този план имаше нещо оригинално, смело и самопожертвователно, което се понрави на лагера. Бурето запази поста си. Бяха изпратени хора да купят някои неща от Сакраменто.
– Гледай да намериш най-хубавото – рече ковчежникът, пъхвайки торбичка златен прах в ръцете на куриера – с разните му там финтифлюшки, панделки и волани, по дяволите цената!
Колкото и да е чудно, детето оцеля. Свежият планински въздух на лагера сякаш компенсираше липсата на майчина милувка. Природата приюти сирачето до своята по-широка гръд. Може би прекрасният климат на Сиера Невада – този въздух, наситен с уханията на лековити билки; този божествен еликсир, едновременно ободряващ и животворен – му даваше сила или някаква неуловима химия превръщаше магарешкото мляко в калций и фосфор. Бурето бе склонен да вярва, че причината е във фосфора и добрите грижи.
– Аз и оная магарица – казваше той, – сме му станали баща и майка! – И после добавяше, обръщайки се към безпомощното вързопче пред себе си. – А ти да не вземеш някой ден да ни изоставиш!
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
