„Другата ръка“ от Крис Клийв (изд. „ICU“, преводач: Невена Дишлиева-Кръстева) разказва историята на две жени – нигерийка от бедно село и лондончанка от средната класа. Съдбата ги събира на самотен африкански плаж и принуждава едната от тях да направи жесток избор, който тласка живота – не само нейния – в неочаквана посока. Това е книга за трудните решения, уродливото лице на насилието и крехката прегръдка на човечността; книга, чийто изящен език подканва да прекрачим границите на личното си удобство, да пуснем света при себе си и да бъдем хора.
Прочетете откъс от книгата при нас.
От пролетта на 2007, до края на онова дълго лято, когато Пчеличка дойде да живее с нас, синът ми сваляше костюма си на Батман само докато се къпеше. Поръчах му резервен, за да има за смяна, докато той се плиска във ваната, та поне да мога да изпера мръсния от потта и петната от трева. Битката с лошите си беше мърлява работа, от която оставаха зелени петна по коленете. Ако не беше Мистър Фрийз с подлия си леден лъч, появяваше се Пингвина – смъртният враг на Батман – и дори още по-големият злодей Пъфин, чиято върховна мерзост оригиналните създатели на стоки, свързани с Батман, необяснимо защо не бяха сполучили да документират. Двамата със сина ми живеехме с последиците – в къща, пълна с помощници, последователи и чираци, които ни гледаха с обожание иззад дивана, кикотеха се мрачно в тясната пролука до библиотечния шкаф и волю-неволю се изсипваха върху нас. На практика изживяваме удар след удар. Четиригодишният ми син живееше в постоянна готовност – буден и насън. Не съществуваше сила, способна да го откъсне от демоничната маска на прилеп, костюма от ликра и лъщящия жълт многофункционален колан на Батман и наситеночерно наметало.
И беше напълно безпредметно да се обръщам към сина си с рожденото му име. Той просто хвърляше поглед през рамо, килваше глава на една страна и свиваше рамене – един вид, прилепските ми сетива не засичат момче с такова име наоколо, госпожо. Единственото име, на което отговаряше синът ми онова лято, беше Батман. Нямаше абсолютно никакъв смисъл да му обяснявам, че баща му е починал. Момчето не вярваше, че смъртта е физически възможна. Смъртта можеше да се появи единствено ако злокобните кроежи на лошите не получават непрекъснат отпор – а това, естествено, беше немислимо.
Онова лято – лятото, когато мъжът ми почина – всеки от нас притежаваше самоличност, от която не желаеше да се освободи. Синът ми си имаше своя костюм на Батман, аз продължавах да използвам фамилията на съпруга си, а Пчеличка, макар у дома да бе що-годе на сигурно място, се бе вкопчила в името, с което се бе идентифицирала във времена на изживян ужас. Бяхме изгнаници от реалността онова лято. Бегълци от себе си.
Естествено, да избягаш от жестокостта е най-естественото нещо на света. А моментът, който ни събра заедно тогава, беше неистово жесток. Пчеличка ни звънна по телефона сутринта, когато я освободиха от Центъра за настаняване на имигранти. Вдигна мъжът ми. Доста по-късно разбрах, че се е обадила тя – Андрю не спомена нито дума. Явно му беше казала, че идва, но не ми се вярва той да е искал да я види пак. Пет дни по-късно се самоуби – обеси се.
Открили тялото на мъжа ми с висящи в празното пространство крака, стъпалата му не докосвали никоя земя. Разбира се, смъртта е убежище. Човек отива там, когато никое име, маска или наметало вече не могат да го скрият от самия него. Бягаш там, когато никое от княжествата на съвестта ти не ти предлага закрила.
Пчеличка почука на входната ми врата пет дни след като мъжът ми почина, тоест десет дни след като я бяха освободили от Центъра. Оставила зад гърба си осем хиляди километра и две години, тя пристигна твърде късно, за да завари Андрю жив, но тъкмо навреме за погребението му. Здравей, Сара, поздрави ме.
Пчеличка пристигна в осем сутринта, а погребалният агент дойде в десет. Нито секунда по-рано, нито секунда по-късно. Представям си го как е стоял пред входната врата няколко минути, поглеждал си е часовника в очакване неговият и моят живот да се слеят точно на разлома, където миналото ни може да бъде разцепено от бъдещето с три леки удара на звънкото месингово чукче.
Синът ми отвори вратата и измери с очи фигурата на погребалния агент, безукорно ушития му костюм и мрачното му изражение. Предполагам, че човекът е приличал досущ на алтер егото на Батман в работен ден. Синът ми извика откъм коридора: Мамо, Брус Уейн е!
Онази сутрин излязох на улицата и застанах там, загледана в ковчега на Андрю през дебелото зеленикаво стъкло на прозореца на катафалката. Когато Пчеличка дойде и застана до мен, стиснала Батман за ръката, погребалният агент ни поведе към дълга черна лимузина и ни кимна да се качим. Казах му, че предпочитаме да повървим.
Тримцата изглеждахме като прикърпени набързо във фотошоп, докато вървяхме в погребалната процесия на мъжа ми. Бяла майка от средната класа, кльощаво черно момиче бежанка и дребен черен рицар от Готъм Сити. Все едно бяхме изрязани и залепени на ново място. Мислите ми препускаха трескаво, кошмарни и несвързани.
До църквата имаше едва няколкостотин метра, тримата крачехме по пътя пред катафалката, а зад нас се събираше гневна опашка от попаднали в задръстването автомобили. Това ме караше да се чувствам ужасно.
Носех тъмносива пола, сако с ръкавици и тъмносиви найлонови чорапи. Пчеличка беше с черния ми шлифер над дрехите, с които я бяха пуснали от бежанския център – потресаващо неподходяща за погребение хавайска риза и сини джинси. На лицето на сина ми беше изписана върховна радост. Той, Батман, бе спрял движението. Наметалото му се ветрееше зад гърба, докато крачеше гордо напред, ухилен от едното си прилепско ухо до другото под чернотата на маската. От време на време острото му зрение съзираше враг, който трябваше да бъде унищожен, и синът ми просто спираше, обезвреждаше го и продължаваше. Притесняваше се да не би невидимите орди на Пъфин да ме нападнат. Аз пък се притеснявах, че синът ми не се изпишка, преди да излезем, и имаше риск да го направи в батманските си гащи. Притеснявах се и че оставам вдовица до края на живота си.
Първоначално си помислих, че съм постъпила изключително смело, като избрах да вървим пеш до църквата, но сега се чувствах замаяна и глупава. Едва се удържах да не се строполя. Пчеличка ме стисна за лакътя и ми каза да дишам дълбоко. Помня, че си помислих: Колко странно, че точно ти ме поддържаш изправена.
В църквата седнах на първата пейка, Пчеличка от лявата ми страна, Батман отдясно. Естествено, беше пълно с опечалени. Никой от работата – опитвах се да разграничавам живота си от списанието, но иначе всички наши познати с Андрю бяха там. Беше объркващо, все едно всички от тефтерчето ти с адреси, облечени в черно, са изсипани по пейките не в азбучен ред. Бяха се подредили според някакъв неписан протокол на скръбта – кръвните роднини противно близо до ковчега, старите гаджета неохотно скупчени край кръщелния купел. Беше ми непосилно да обиколя с поглед тази новоустановена естествена подредба на нещата. Всичко се случи твърде неочаквано. Допреди седмица бях успяла жена и работеща майка. А сега седях на погребението на съпруга си, съпровождана от супергерой и нигерийска бежанка. Звучеше като сън, от който човек би могъл да се събуди със сравнително малко усилия. Взирах се в отрупания с бели лилии ковчег на съпруга си. Батман зяпаше свещеника. Хвърли одобрителен поглед към епитрахила и стихара му. Вдигна тържествено палец насреща му – един кръстоносец с плащ поздравява друг. Свещеникът отвърна на поздрава, после палецът му се върна върху протритата позлата по ръба на Библията.
Църквата постепенно притихваше, в очакване. Синът ми се озърна във всички посоки, после ме погледна. Къде е татко?, попита ме.
Стиснах горещата му потна ръчичка и се заслушах в покашлянията и подсмърчанията, които отекваха в църквата. Как да обясня на сина си причината за смъртта на баща му. Това, което уби Андрю, разбира се, беше депресията – депресията и вината. Но синът ми не вярваше в смъртта, камо ли в способността на някакви си емоции да я причиняват. Виж, леденият бластер на Господин Фрийз – да. Или смъртоносното разперване на крилете на Пъфин. Ама обикновено телефонно обаждане от африканка? Нямаше как да му обясня. Някой ден щеше да се наложи да разкажа всичко на сина си. Откъде щях да започна? Две години по-рано, през лятото на 2005 година, Андрю пое към дълбините на депресията, която в крайна сметка го повали. Началото беше денят, в който срещнахме Пчеличка на един самотен плаж в Нигерия. Единственият спомен, който пазя от онази първа среща, е празнината там, където някога се намираше средният пръст на лявата ми ръка. Ампутацията бе извършена прецизно. На мястото има чуканче, пръст фантом, който някога натискаше клавишите за буквите E, А и Ъ на лаптопа ми. Вече не мога да разчитам на Е, А и Ъ. Те липсват, когато имам най-голяма нужда от тях. „Краен“ се превръща в „кран“. „Аероб“ става „роб“.
Най-много ми липсва пръстът, когато гоня срок, но всички коректори са се разотишли, а аз работя по последните допълнения към броя. Веднъж пуснахме уводна статия, в която твърдях, че чувствителният мъж „омерзява“. Естествено, имах предвид „омръзва“, и след куп гневни писма от усърдни приятели, попаднали на статията ми върху холната масичка на приятелката си (вероятно в промеждутъка между това да й масажират гърба и миенето на чиниите), започнах да осъзнавам колко омерзена съм всъщност. Печатна грешка е, така обяснявах. Не добавих, че е печатна грешка, допусната вследствие употреба на стоманено мачете на нигерийски бряг. Така де, как се нарича среща, на която човек се сдобива с африканско момиче и губи Е, А и Ъ? Не съм сигурна, че в езика ви има дума за това. Така би казала Пчеличка.
Седях на пейката, разтърквах чуканчето на пръста си и за пръв път признах, че в мига, в който срещнахме Пчеличка, съпругът ми е бил обречен. Следващите две години донесоха поредица от все по-сериозни предупреждения, ескалирали до онази ужасна сутрин преди десет дни, когато ме събуди звън на телефон. Цялото ми тяло се скова от ужас. Беше най-обикновена делнична сутрин. Юнският брой на списанието ми беше почти готов за печат, а на Андрю му предстоеше да изпрати текста за рубриката си в „Таймс“. Най-обикновена сутрин, само дето мъхестите косъмчета по ръцете ми настръхнаха.
Никога не съм била от щастливките, които твърдят, че бедствието ги сполетява изневиделица. Аз намирам безчет предзнаменования, неизброими мънички пропуквания на нормалността. Неизбръснат Андрю, втора отворена бутилка в делнична вечер, употреба на страдателен залог в петъка на крайния срок. Определени нагласи, възприети от това общество, те карат да се чувстваш объркан. Това беше последното изречение, което написа мъжът ми. В рубриката си в „Таймс“ той винаги е бил безкрайно прецизен в писаното слово. Употребена от случаен човек, думата изгубен би била синоним на смутен. Написана от съпруга ми, бе грижливо обмислено довиждане.
В църквата се усещаше хлад. Слушах как свещеникът чете: О смърте, где ти е жилото[1]? Гледах втренчено лилиите и долавях спотаеното в тях ароматно обвинение. Боже, да бях обръщала повече внимание на Андрю!
Как да обясня на сина си, че предупредителните знаци бяха толкова деликатни? Че бедствието, когато е уверено в собствената си мощ, едва помръдва устни, за да се оповести? Казват, че в часа преди земетресението, оловните облаци увисват ниско на небето, вятърът стихва до дихание, а птиците замлъкват по дърветата на градския площад. Да, но същите предвестници се появяват и преди пладне, наистина. Ако се шашкаме всеки път, когато вятърът стихне, значи да не излизаме изпод масата в трапезарията, вместо да сервираме чиниите отгоре й.
Синът ми ще приеме ли, че именно това се е случило с баща му? Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, Батман, само че ме чака домакинство, за което да се грижа. Така и не разбрах, че в крайна сметка наистина смята да го направи. Мога да кажа единствено, с ръка на сърцето, че се събудих от телефонен звън, а тялото ми бе изпълнено с предчувствие за все още несъстояло се събитие, макар да не съм си представяла, че може да е толкова сериозно.
[1] Коринтяни 1, 15. Б. пр.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
