„Тайното писание“ от Себастиан Бари (изд.„Лабиринт“, преводач: Владимир Молев) разкрива пред читателя един вълнуващ, пленителен и жесток свят, където красотата е двуостър нож, а религията и политиката не са друго освен параван за двуличие и поквара. Малко преди да навърши сто години, Роузан Макнълти решава да разкаже за личната си болка в „тайно писание“, което скрива под дъските на пода в болничната си стая. Психиатърът доктор Грийн се нагърбва да разплете кълбото от загадки и премълчани истини около тайнствената жена без близки и роднини, и научава много не само за Роузан, но и за себе си.
Прочетете при нас откъс от романа, носител на наградата „Коста“ – Книга на годината за 2008-а.
Покрайнините на града ме приеха студено. Сигурно съм изглеждала като диво създание, довято от блатата. Едно момиченце, затворено от бурята в дома си, стоеше на прозореца с куклата си и ми помаха с милосърдието на малките момичета. За щастие, не се налагаше да навлизам в града. Всяка стъпка по коравия паваж като че ли отекваше в корема ми, но въпреки това продължих напред. И стигнах до портата на госпожа Макнълти.
Градината на Стария Том беше акър затаила дъх красота. Подредените лехи зеленчуци и цветя бяха готови да разцъфтят, заради вятъра стеблата бяха внимателно привързани към колове. Само след няколко седмици всичко тук щеше да е прекрасно. Един мъж, когото не можех да видя хубаво, копаеше в горния край, сигурно беше Стария Том. Копаеше, без да обръща внимание на вихрите на вятъра и ледения дъжд, облечен в дълго палто и със солидна на вид непромокаема шапка. Поколебах се дали да не отида при него, ала не знаех кой е врагът ми тук. Ако се съдеше от мрачния поглед, който Джак ми хвърли от прага на отсрещната къща, цялото семейство ми беше враг. Реших да не закачам Стария Том. По-добре да си пробвам късмета на вратата. Ясно си спомням, към този момент имах чувството, че мускулите на стомаха ми са опънати така, сякаш акробати ги използваха за въжета.
Сигурно съм била кална и подгизнала, сигурно е било така. Вървенето пеша беше заличило усилията ми да изглеждам добре. Нямах огледало да се огледам, ако не броим тъмните прозорци от двете страни на вратата, но когато надзърнах в тях, видях таласъм с ужасяваща коса. Така нищо нямаше да постигна. Но какво можех да сторя? Да се върна, откъдето идвах, без да продумам, победена? Беше ме страх, тази къща ме плашеше до смърт, но още повече ме беше страх от това, което щеше да стане, ако не натисна звънеца.
Сега, докато пиша всичко това, седя на сухо, остаряла, с провиснали прасци. А сякаш не е било много отдавна, сякаш не е разказ, не е минало и заминало. Сякаш тепърва ме очаква. Като портите на свети Петър, на които ще потропам с молба да ме пуснат в рая, макар натежалото ми сърце да знае, че греховете ми са твърде много, твърде много. Ала може пък да има милост!
Натиснах дебелия бакелитов звънец. Хлътна, без да издаде звук, но при връщането му се чу ядосано дрънчене в антрето. Дълго време не последва нищо. Задъханото ми дишане отекваше в ограденото пространство под козирката над вратата. Струваше ми се, че чувам как сърцето ми бие. Струваше ми се, че чувам и биенето на сърцето на детето ми, което се мъчи да ми вдъхне кураж. Отново натиснах дебелия бутон. Де да бях някой друг, доставчикът на месаря, някой амбулантен търговец, а не това тежко, задъхано тромаво недоразумение. Представих си дребната госпожа Макнълти, спретната и чиста, лицето ѝ с цвета на лунарията и точно в този момент чух трополене, вратата се отвори и майката на Том надникна в пролуката.
Зяпна ме. Не съм сигурна дали ме позна веднага. Може да ме е взела за някоя просякиня, циганка или за избягала от лудницата, където работеше. Аз наистина бях просякиня, просех разбиране за бедата, в която се намирах. Отритната, отритната, тази дума заотеква в главата ми.
– Какво искаш? – попита тя, естествено, навярно най-сетне ме бе познала: нежеланата жена, за която синът ѝ се беше оженил и в същото време не беше женен за нея.
Предполагам, че навремето е заговорничела срещу мен, но сега това не ме интересуваше. Не знаех в коя седмица съм. Страх ме беше, че едва ли не ще родя на прага ѝ. Може би щеше да е по-добре за детето, ако беше станало така.
Не знаех какво да ѝ кажа. Не познавах никого в моето положение. Дори не бях сигурна какво точно е това положение. Нуждаех се, отчаяно се нуждаех някой да…
– Какво искаш? – повтори тя и като че ли беше готова да затръшне вратата, ако не отговоря.
– В беда съм – рекох.
– Това се вижда, дете.
Помъчих се да разгадая лицето ѝ. Дете. Прозвуча със силата на красива дума.
– В ужасна беда съм.
– Вече нямаш нищо общо с нас – отсече госпожа Макнълти. – Нищо.
– Знам. Но няма къде другаде да отида. Няма.
– Няма, няма къде – повтори тя.
– Госпожо Макнълти, моля ви да ми помогнете.
– Нищо не мога да направя. Какво мога да направя? Плашиш ме.
Сепнах се. Не се бях замисляла за това. Страх я е от мен.
– Няма от какво да се боите, госпожо Макнълти. Нуждая се от помощ. Аз, аз съм…
Исках да кажа „бременна”, но ми се струваше, че не бива да изричам тази дума. Знаех, че ако я изрека, в нейните уши тя ще прозвучи като блудница, уличница. Все едно съдържа в себе си загатнато и това значение. Имах чувството, че в устата ми е пъхнато парче дърво, издялано в абсолютно същата форма, така че да прилепва плътно. От пътеката зад мен се вдигна силен порив на вятъра, който се опита да ме запрати към вратата. Госпожа Макнълти сигурно си помисли, че искам да вляза насила. Но изведнъж краката ми се подкосиха, едва не се строполих.
– Знам, че и вие сте били в беда едно време – промълвих.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
