„Изгубеното дар-слово“ от Ойя Байдар (изд. „Летера“, преводач: Хубавинка Филипова) е роман-калейдоскоп, в който всяко парченце от картината има свой живот, но е и неизменна част от цялото. Чрез историите, разпръснати в различни части на света, писателката поставя болезнени въпроси за насилието, човешкото страдание, догмите на традицията и отхвърлянето на различните.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Търсех си дар-словото, чух вик…
По дирите на словото съм. Словото, което употребявах небрежно, което пилеех разточително, което издухах в сапунената пяна и то изчезна в нея; търся си изказа, с който започвах, разгръщах и завършвах всяка моя история. Изказът, който все не мога да излея върху белия лист. Още в мига, когато реша, че съм попаднал на него, той моментално се разнася в мъглявия ефир на мисълта, чисто и просто се изпарява! Изчезналото ми дар-слово…
Чух вик, забравих словото, тръгнах по дирите на вика.
Еквилибрист на думите, майстор на красноречието, магьосник на словото. Банални хвалебствени етикети, прикачвани и към името му, и към него самия… Когато добронамерените, леко наивни читатели с любопитни очи, трескавите и нахални журналисти от литературните издания и критиците – господари на творбите и съдбините, задават традиционния въпрос: „Какво ново от Вас на щанда, маестро?“, с лицемерна, ледена гримаса – подобие на усмивка, той бърза да ги отпрати с думите: „Започнах нещо, доста понапреднах, скоро ще го видите“.
А отвътре – пълна пустош! „Ужасната, безплодна и безкрайна пустош на огледалата, в които се оглеждаш, а не виждаш своя образ“. По цели дни и нощи, докато капнеш от преумора, ти се бъхташ да претвориш в очаквана велика творба някоя случайно чута изтъркана глупава сентенция. Оплиташ се в мрежата на взаимоотношенията с „кодово име: любов“, които ти оставят единствено тръпчивия вкус на разочарованието. Следват завръщанията и всяко едно от тях е малокалибрено поражение: завръщане – към дома, на бегом, пак с почернена от пустош задъхана душа; завръщане към съпругата – винаги на място, винаги мила, винаги сдържана, винаги далечна; завръщане към писателските кръгове – с преструвката, че не забелязваш озъбеното им ръмжене: „Познаваме те и под ноктите“, прикрито зад показните хвалебствия, зад показната колегиалност; завръщане към някогашните житейски приятели – с боязън, че нямаш представа кого къде ще го завариш, в какви предели, в какви мироздания. Друмища, страни, градове, хотели, морета, лагуни, хора – всичко това е залогът на живота. Със загнездено вътре в тебе чувство на пустота и абсурд.
Беше по следите на словото, изчезналото дар-слово. Чу вик.
Викът изригна от носещото се до безкрая буботене на града и прониза като свредел тягостния мрак на нощта, а накрая връхлетя върху бреговете на сънищата и безсъниците като приливна вълна, като торнадо, погълнало и времето, и пространството.
Дали го чух?
Може да се чуят вой, шепот, крясък, говор, музика, може да се чуят шумоленето и тишината на природата, но викът не се чува. Викът направо се нахвърля върху вас, впива се в тялото ви отвред; прибавя към петте сетива и шесто, превръща се в едно-единствено осезание и пронизва всяка фибра. Както нададеният от съпругата вик, когато ражда вашите синове, както последният, абсолютно нечовешки вик на заклания в среднощен час мъж, както понесеният на талази навред по света вик на жената с черния чаршаф, с който, преди да се строполи върху бездиханния син – без да си спомня в коя война, в коя битка, на кое място точно е убит, – раздира чаршафа и си разголва гърдите. Викът се извисява, викът замлъква. Викът не се чува, той направо ви връхлита, впива се във вас, мачка ви, преследва ви по петите, прониква вътре във вас. Викът…
* * *
– Мостът над Зап Суйу, дето го градихме, е съборен – каза ми един от някогашните приятели, който често пътуваше по тия места, за да си върти търговията.
Изброява: тридесет и седем години… Не, не може да бъде. Нима е толкова отдавна, толкова далече? Не може да бъде. Наляга го умората на тридесет и седемте години. Автобусът се движи по криволичещ път с много завои, от едната страна – скалисти зъбери, от другата – дълбоко речно корито. Той си отваря очите на четири и се взира навън. Напразно… След толкова много години мястото на моста няма как да се появи от само себе си. Когато идва почивката за чай, той пита шофьора:
– Млад си, но може да си чувал от по-възрастните. Преди години тук дойдоха младежи от Истанбул, от Анкара и заедно с местните другари изградиха мост на Зап Суйу. Заедно носихме камъните, заедно бъркахме хоросана. Знаеш ли дали този мост още си стои? Чух, че бил съборен.
– Чувал съм, знам! – отговаря шофьорът. – Моят чичо също е участвал в строежа. И Дениз Гезмиш е бил там. Знам го от разказите на бате. Какъв мост те патил в тия времена!? Взривили го с мини преди години. Някои казват – войниците, други – бунтовниците. Мен ако питаш, самата Зап Суйу го събори. Реката е по-мощна от когото и да било. Основите на моста още стоят. Като минем покрай тях, ще ти ги покажа…
Дениз наистина ли участва в кампанията „Мост над Зап“? Ако е бил, щях да си спомня. Може би само се е отбил ей така. В ония години Дениз не можеше да се задържа задълго на едно място. И да не е идвал при Зап, героите присъстват винаги и навсякъде. Хората имат нужда от герои, от легенди.
Без да се обръща назад, шофьорът виква: „Мостът над Зап!“. Пътуваме през скалисто ждрело, автобусът пълзи съвсем бавно. Йомер си спомня, че видя такива сринати каменни подпори от двете страни на реката покрай пътя. Нашият мост като че ли беше по-надалече, а и на отсрещния бряг имаше едно село, в подножието на скалите. Не, не е тук, трябва да е по-нататък. Всъщност какво значение има къде точно е бил. Хубаво е, че все още има такива, които си го спомнят и знаят. „Благодаря!“ – подвиква на шофьора. Така да е, нека знаят, че мостът е тук. Важното е да се помни. Легендите не трябва да се пипат, магията не трябва да се разваля, не трябва да се поражда съмнение.
Зап Суйу тече мътна. Водата като че ли е понамаляла. През тези горещи юнски дни е позабравила гнева на зимните месеци, изглежда спокойна, но дълбоко в себе си е настървена. Каквато си беше преди години, такава е и сега, все същата. Същите са си и стърчащите от двете страни на ждрелото скали, и сивите склонове. Когато дневната светлина избледнее, когато слънцето започва да потъва зад могъщите планини, виещият се нататък път, небосводът, хълмовете, реката – всичко се обгръща в една и съща жълтеникава сивота. И сега, точно в този миг, всичко е невероятно красиво в своята голота, необузданост, неподправеност, самотност. Толкова красиво, че не може да се сравнява нито със синевата на морето, нито със зеленината на горите и полята, нито с белотата на снежните планини, нито с червеноморавите багри на залезите. Или поне на мен така ми се струва. И с очите си да го гледаме, пак ще го видим през очилата на въжделенията, на вярата, на мечтите. Такива бяхме, вярвахме, че с един паянтов мост ще изградим единството на революцията и братството между народите. Мостът беше символ на подадената от младежта на Запада ръка, поета от младежта на Изтока. Хубавото бе, че се повярва в това и че от тази вяра се роди надеждата.
Вгорчаваща тъга – „минал съм по тези пътища преди години“, мъка – „сринали са мостовете, които градих“, безсмислена и безнадеждна умора – като Сизиф под тежестта на търкаляния към върха огромен камък, отчаяно убеждение – не можеш да се уповаваш повече на надеждата.
Взира се в останките от подпорите на моста. Даже и да не е тук, добре е някои да си спомнят за него. Ето, едно анадолско момче помни Дениз Гезмиш, а то, когато са обесили Дениз, сигурно току-що е прохождало. За да са красиви спомените, за да остават героите живи, те трябва да умират млади!
Йомер Ерен пътува на Изток. Най на изток в Изтока. Защото заглавието на последната му книга е Денят зазорява от Изток. Заимствано е от Евангелието, от вероизповеданието на Запада. Не го поставиха начело в листата на най-купуваните писатели, литературните и научните кръгове не го възвеличаха от земята до небето. Признава си, когато избираше заглавието, той потърси съответното послание, за да има превод на английски и френски.
Компасът ни е насочен към Запад, а пишем за Изтока. Ние сме ориенталисти от Запада. Играта на думи му изглежда находчива. Трябва да използва този израз в някое свое творение. Със свито сърце си спомня аржентинския филм на Соланас* Юг (Ел Сур). През 1980-а създателят му също бе изгнаник в Европа. Йомер Ерен се срещна с него в Париж, на премиерата на филма му Танга – изгнанието на Гардел, в който разказва за политическите емигранти от Аржентина. Тогава Соланас снимаше Юг. Сред мъгли и пушеци трима старци свирят на бандонеоли сърцераздирателни танга – не е ясно дали са сън или реалност. Те седят пред кафенето „Прекършени мечти“ на един ъгъл и разказват за влюбения, за бунтаря, за предателя, за бореца, за победения, за вкопчения в надеждата и в живота човек – това е филмът Юг.
Югът – светиня: мястото, откъдето започват борбата и свободата, където се спотаяват надеждите на революцията. Патагония с ледниците, със смразяващите ветрове, с безмълвието, със самотата, със своята безнадеждност – убежището за бегълци, гробницата за пленници, които никога повече няма да се завърнат. Тъжното танго – Мария търси убития сред изтезания свой любим: „Югът: последната спирка за нашата любов, величавият наш сън, умиращите без стон другари; Югът: последната спирка за нашата любов, безкрайният наш друм…“. Младичката Мария с убития любим, свита на кълбо от мъка до другаря шофьор в един камион, поел по безкрайните пътища на Пампа… Тя пътува към Юга, за да продължи борбата.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
