„Смъртта в ръцете ѝ“ (изд. „Лабиринт“, преводач: Владимир Молев) е третият роман на Отеса Мошфег, която бързо се налага като един от най-мощните гласове в новата американска литература.
Докато се разхожда с кучето си в гората, Веста, жена на години, която наскоро е загубила мъжа си и се е преселила в дива местност в другия края на страната, намира на пътеката тайнствена бележка: „Казваше се Магда. Никога няма да се разбере кой я е убил. Не бях аз. Ето тук е трупът ѝ“. Вместо да се обади в полицията, Веста решава сама да издири убиеца и да разбере коя е тази Магда. Следва низ от събития, странни и алогични, които ни понасят в шеметен водовъртеж и ни карат да се замислим дали наличието на ум изключва безумието, доколко историите, които сами разказваме на себе си, отразяват истината и доколко ни правят слепи за нея, дали от сблъсъка между действителност и въображение не ставаме жертви на собствените ни фантасмагории.
Предлагаме ви откъс от романа, който излиза на български език днес и почти едновременно с американското издание, планирано първоначално за април, но впоследствие отложено с няколко месеца поради пандемията от COVID-19.
Вече наближаваше пет часът, библиотекарката задрънка със звънче – колко очарователно, като едно време, помислих си – и обяви, че остават трийсет минути до края на работното време. Сгънах стихотворението на Блейк и го пъхнах в джоба на якето. Исках да го прочета отново с ясно съзнание, далеч от слабоумните хорица в Бетсмейн. На излизане минах през тоалетната, която беше в едно тъмно коридорче преди изхода. Бях я използвала и преди. Напомняше ми на училищните тоалетни по мое време, мътни никелови огледала, осмоъгълни фаянсови плочки, талашитени врати и прегради, разделящи стари порцеланови тоалетни чинии с катраненочерни седалки. Водата от казанчето се изливаше с такава сила, сякаш предназначението ѝ беше не просто да завлече човешките нечистотии, а да промени въздушното налягане в помещението, да изсмуче част от енергията, да отмие съзнанието ти.
– Да му се не види – чух как измърмори някой, когато шуртенето затихна.
Беше жена, разбира се, и когато се наведох да надникна под вратата, видях нещо рядко срещано в Бетсмейн: крака в строги елегантни обувки с двусантиметрови токчета и чорапогащи в телесен цвят. Хората тук не носеха обувки, нито чорапогащи. Жените в Бетсмейн предпочитаха джинси, анцузи и клинове. Тук-там се мяркаха момичета с къси панталони или минижупи, но по-възрастните не носеха поли, нито рокли. Бетсмейн не беше за дами. А за хора, които ходят на лов и карат пикапи. Изтънченият вкус нямаше място тук. Вино можех да намеря само в супермаркета и всичкото беше родно производство. Неслучайно купувах опаковани гевреци, които държах в хладилника. Фурната, от която веднъж седмично си взимах поничка, продаваше и хляб, само че той беше като дунапрен и прекалено сладък. Бетсмейн определено беше далеч от цивилизацията. Хората се хранеха главно в заведения за бързо хранене. Ако готвеха, рядко използваха зеленчуци. Не можех да си обясня защо е така, наоколо беше пълно с ферми. Почвата беше плодородна. Моите семенца щяха да пораснат, ако не ги бяха отмъкнали. Като цяло жените се обличаха в дрехи от евтини изкуствени материи. Блузите им бяха пъстри и лъскави, по ръцете се виждаха татуировки. „Издокараните” жени изглеждаха, сякаш току-що са слезли от мотора. По-нежните души – или просто по-практичните – носеха удобни дрехи и ходеха с маратонки или с чехли, каквито продаваха в аптеките, даже и през зимата. Аз си имах истински обувки за сняг. Имах и маратонки, но предпочитах сандалите в по-топло време или си слагах кожените туристически обувки. В Левант и аз се обличах практично, но преди да дойда тук, се бях обличала като дама, когато наистина бях дама, когато имах съпруг. В Монлит носех рокли, които се закопчаваха на гърба, и широки поли. Затова ми бяха близки жените със затворени официални обувки и чорапогащи като непознатата в тоалетната. Краката ѝ стърчаха от кафяви кожени обувки, доста поочукани и с износен дебел ток. Глезените ѝ бяха подути, стъпалата бяха раздалечени. Беше се разкрачила, но защо?
– Да му се не види!
Обувките се събраха, изтракаха върху плочките, после пак се раздалечиха, чу се пъшкане. След миг жената се обади:
– Прощавайте?
– Да? На мен ли говорите?
– Да – отвърна тя. – Да виждате ключове за кола някъде при вас?
Първосигнално надникнах в тоалетната, макар току-що да бях пуснала водата. Май не бях видяла ключове вътре, когато сядах. Но пък нямах навик да проверявам какво има в тоалетната. Не поглеждах даже след като си свършех работата. За какво ми беше? Кой би очаквал да види ключове в тоалетната? Кой би очаквал там да има нещо друго освен знаете какво?
– Не, съжалявам, няма.
– И зад тоалетната чиния, върху поставката за хартия? – попита тя.
Вдигнах си джинсите, мушнах чантата под мишница и се наведох.
– Не, няма нищо.
Не ми беше приятно колко близо се е озовало лицето ми до тоалетната чиния.
Отворих вратата на кабинката. Жената беше едра, но не и дебела като повечето тук. Просто беше пълничка. В гръб ми заприлича на тюлен с долепени една до друга перки, за талия и дума не можеше да става, ръцете бяха вдигнати пред гърдите, сякаш се молеше. Беше се надвесила над една от двете мивки. Отражението ѝ във фалшивото огледало беше на бели и червени петна. Коста ѝ беше боядисана и напръскана с лак. Прическата не беше нищо особено и все пак показваше, че са били положени усилия, както и при избора на рокля – пастелни маргаритки на светлосин фон. Върху роклята беше облякла бяла жилетка, мъхеста, леко провиснала и набрана под мишниците. Беше необичайно плоскогърда за толкова едра жена. Двойната ѝ брадичка беше ясно изразена, но не чак да те хване срам. Лицето ѝ – жената най-сетне се обърна към мен – беше обилно покрито с бледа пудра. Ивица тъмносин грим потъмняваше клепачите. От мястото си виждах разширените пори около носа, размазаното перлено червило. Сигурно е рецепционистка, помислих си. Явно работата ѝ беше свързана с хора, само това можеше да обясни факта, че е положила толкова усилия за външния си вид. Не че би изпъквала в някое нормално предградие, някъде в цивилизацията. В един истински град щеше да си е обикновена мърла. Но все пак се беше постарала, това беше за отбелязване.
Странно, че бях попаднала на такава жена точно в деня, в който бях облечена ужасно. Макар че за хорицата в Бетсмейн си бях съвсем добре. И най-развлечените ми дрехи бяха по-хубави от тези, с които тук ходеха на работа. Жената си беше сложила и големи обици с фалшиви перли. Беше към четиресетте, може би малко по-млада. Човек трудно може да прецени възрастта на по-бедните.
– Да му се не види – измърмори отново тя, розовите ѝ устни потрепнаха и това ми се стори изненадващо умилително.
Направих крачка назад към кабинката.
– Изгубила съм си ключовете – каза тя.
След това се извърна и се разплака. За първи път ми се случваше такова нещо. Сведох очи към дебелите ѝ глезени, тя пристъпи към поставката за хартия и вдигна капачето. Откъсна едно голямо парче от грубата дебела хартия и си издуха носа.
– Добре ли сте? – попитах аз.
Какво друго можех да кажа? Застанах до мивката, но не посегнах да си измия ръцете. Стисках здраво чантичката си. Не знаех какво да правя.
– Днес всичко върви наопаки – каза жената. – Дойдох да върна една книга, а сега не мога да се прибера. Сигурно съм ги заключила в колата. О, Боже! – Тя отново си издуха носа. – Синът ми вече трябва да се е прибрал от училище.
Тя ме погледна и за миг в отчаяното ѝ лице зърнах Блейк.
– Шърли? – възкликнах едва чуто, чантата се изплъзна от пръстите ми. Ръцете ми се бяха вдървили, наведох се да я вдигна и бързо добавих по-високо: – Сигурно са тук някъде, няма къде да идат.
– Ох – въздъхна Шърли.
Тя се приведе над мивката, там, където порцеланът се притисна в тялото – корема, бедрата, трудно можеше да се каже кое къде започва и свършва под сливащия се десен на цветя, – месата ѝ хлътнаха леко.
– Не знам какво да правя. У дома имам резервни ключове, но дотам са петнайсет километра. Знаете ли…
Тя замълча. Наплюнчи пръст и го прокара по крайчеца на долния клепач, след това обърса черното – грим – в хартията. Отново издуха носа си. Извади от чантата си червило и мазна устните, като се взираше в мътното си отражение.
– Какво? – попитах аз. – Какво да знам?
И аз отворих чантичката си и зарових вътре, сякаш от там можеше да изскочи някакво обяснение. Стихотворението на Блейк в джоба ми беше като билет за представление, за което закъснявах. Исках да се прибира, да запаля свещта и да го разтълкувам дума по дума. Но сега пред мен стоеше Шърли, една от моите героини. Трябваше да я поразпитам, да я накарам да заговори за себе си, без да събудя подозрения. Да я предразположа. Тя беше ласкав човек, ясно се виждаше. Както стоях там, в сумрачната тоалетна, кльощава и прегладняла, вкочанена от студ въпреки пухеното яке, в гърдите ми припламна копнеж тя да ме прегърне, да ме привлече в обятията си. В нея имаше нещо майчинско. И все пак не биваше да я допускам прекалено близо до себе си. Можеше да е забъркана в убийството. Тази мисъл ми беше неприятна, но истината е, че жените убиват деца постоянно. Те са най-близо до малките и страдат най-много от това, че се налага да се грижат за тях.
– Исках да попитам – Шърли се обърна, не я беше страх от мен, ала явно беше срамежлива, изчерви се, – има ли автобус до Удлоун Авеню, в тази посока. Знам, че училищният автобус минава оттам. Само че…
– Проверихте ли навсякъде, откъдето сте минали? Когато не мога да намеря нещо, винаги се опитвам да си спомня какво съм правила, след като съм влязла в стаята. Дали съм си закачила якето? Отворила съм хладилника? Наляла съм си чаша вода? Повторете всяка своя стъпка, откакто сте дошли в библиотеката. Не можете ли да хванете такси?
Тя въздъхна. Зарови отново в чантата си.
– Парите ми са в колата. В портмонето. Заедно с ключовете най-вероятно.
За мен беше ясно – макар да не мога да обясня как го разбрах, – че това е само претекст, нещо ми подсказваше, че Блейк дърпа конците на съдбата. Нямаше значение дали Шърли казва истината, или не. Блейк искаше да видя къщата, в която живееше с майка си и в която Магда беше прекарала последните месеци. Той беше взел ключовете и портмонето, разбира се. Възможно беше и Шърли да е замесена. Не бях сигурна дали е посветена в заговора, дали е умна, или глупава. Тя изглеждаше искрено притеснена, но може би просто беше добра актриса. На жените като нея просто им се налага да бъдат такива, а и тя определено се беше издокарала за ролята си.
– Мога да ви закарам – предложих аз, – стига да ми покажете пътя.
Сигурно за това намекваха думите на Блейк: „Препъват се в мрака…”
Заведох Шърли до колата на паркинга. През целия път тя любезно ми даваше указания, предупреждаваше, че предстои да завия или че трябва да намаля, показа ми къде Удлоун Роуд става Удлоун Авеню. Когато стигнахме до дома ѝ, в сивкавия сумрак изникна момче на колело, тъмната му карирана бархетна риза се развяваше като наметало. Точно така си го бях представяла: погледът му беше буден, но някак насочен навътре, вглъбен, под едното око се жълтееше вече заздравяла синина. Челото му беше месесто и надвиснало над очите, веждите обаче бяха редки, кожата – с пепеляв оттенък. За разлика от майка му неговата брадичка беше като отрязана с нож, изваяна, остра, широката уста беше с тънки устни, челюстта се спускаше с устрема на хвърлена във водата котва. Той спря в началото на алеята – два тъмни отъпкани коловоза със свежа, току-що поникнала тревичка между тях.
– Синът ми – представи го Шърли. – Това е госпожа Гул.
На паркинга ме беше попитала как се казвам. „Веста е галено от друго ли? Красиво име. Напомня ми на Велвита.”
– Здравей – казах аз, нямах търпение момчето да ми обърне внимание.
То се приведе, ръцете му стискаха вилката, пръстите се въртяха напред-назад, сякаш беше на мотор и форсираше двигателя. Тениската му беше бяла, косата – къса и пригладена с гел. Беше с джинси, не прекалено широки, и тежки черни обувки с дебела подметка. Момчето само ми кимна.
– Вкъщи отключено ли е?
– Да. Колата ли се е повредила? – попита момчето. Гласът му беше тих, потаен, загрижен.
– Изгубих си ключовете и госпожа Гул ме докара.
– Можех да ти донеса резервните – каза то и яхна колелото, канеше се да потегли.
– Качи се! – извиках аз, но момчето вече беше излязло на пътя. – Колелото щеше да се побере отзад.
– Сигурно отива при някой приятел – отвърна Шърли.
Продължихме към къщата.
– Е – каза Шърли, когато спрях отпред. – Ще изтичам да взема резервните ключове. Наистина ли нямате нищо против да ме изчакате? Искате ли да влезете?
Точно това бях чакала, разбира се, само че изведнъж любопитството ми се изпари.
– О, не – отговорих аз. – Не желая да се натрапвам.
– Нищо подобно.
– Не, не, благодаря.
– Добре, както искате – отвърна тя с по-друг, по-рязък тон, слезе тежко от колата и затръшна вратата.
