„Ключът на Сара“ от Татяна дьо Роне (изд.„Обсидиан“, преводач: Силвия Падалска) е емоционален роман за съдбата на две семейства, свързани завинаги чрез един от най-мрачните епизоди в историята на Франция.
На 16 юли 1942 г. десетгодишната Сара и майка й са арестувани от френската полиция подобно на хиляди други евреи през тази юлска нощ. В желанието си да предпази своето братче Сара го заключва в един шкаф, защото е сигурна, че ще се върне скоро. Дори тя да се забави няколко часа, баща й, който се крие в мазето, ще освободи малкия Мишел. Сара не знае, че баща й доброволно ще излезе от убежището си, за да бъде отведен заедно със семейството си, и твърде късно ще разбере какво е направила тя. 60 години по-късно американска журналистка подготвя статия за масовия арест на евреите в окупирания от нацистите Париж и случайно разбира, че апартаментът на съпруга й – французин е придобит от дядо му през юли 1942 г. Историята на Сара нахлува в живота на Джулия и го променя изцяло.
Поради големия читателски интерес предстои второ издание на книгата, която ще излезе на 16 юли – датата на масовия арест на евреите в окупирания Париж. Предлагаме ви да прочетете откъс от нея.
Момичето не се отделяше от родителите си. Стигнаха чак до края на тяхната улица, като мъжът с бежовия шлифер непрекъснато им подвикваше да побързат. Къде отиваха, чудеше се тя. Защо трябваше да препускат така? Наредиха им да влязат в един огромен гараж. Момичето разпозна шосето – намираше се недалече от дома им и мястото, където работеше баща ѝ.
Вътре имаше няколко мъже, приведени над отворени капаци на автомобили. Носеха сини гащеризони, изцапани с петна от масло. Работниците ги изгледаха мълчаливо. В следващия миг момичето видя голяма група хора, които стояха наоколо с чанти и кошници в краката. Повечето бяха жени и деца. Част от тях ѝ се сториха познати. Никой обаче не посмя да ѝ помаха или да я поздрави. След малко се появиха двама полицаи и започнаха да съобщават имена. Баща ѝ вдигна ръка, когато повикаха семейството му.
Тя се озърна наоколо. Забеляза едно момче от училище. Казваше се Леон. Беше изморен и уплашен. Усмихна му се. Искаше да го успокои и да му каже, че скоро ще си идат вкъщи. Всичко щеше да свърши много бързо и хората можеха да се приберат у дома. Но Леон я гледаше недоумяващо. Тя сведе очи и бузите ѝ поруменяха. Може би се беше объркала. Сърцето ѝ заби по-силно. Навярно нещата нямаше да се развият така, както очакваше. Почувства се наивна и малка.
Баща ѝ се приведе над нея. Наболата му брада погъделичка ухото ѝ. Той прошепна името ѝ и попита къде е братчето ѝ. Тя му показа ключа. Заяви с гордост, че малкият се е скрил на сигурно място в тайния им шкаф. Там беше в безопасност.
Баща ѝ ококори очи и я погледна странно. После я хвана за ръката.
– Не се тревожи – каза тихичко тя. – Шкафът е дълбок, има достатъчно въздух, за да диша нормално. Вътре сме оставили фенер и вода. Всичко ще е наред, папа.
– Ти не разбираш – отговори бащата. – Не разбираш. – Изведнъж очите му се напълниха със сълзи.
Тя го дръпна за ръкава. Не можеше да повярва, че баща ѝ плаче.
– Папа, нали скоро ще се върнем вкъщи? Нали ще се приберем, след като ни провериха по имена?
Той избърса сълзите си и се загледа в нея. Погледът му беше изпълнен със страх и мъка, които тя не можеше да понесе и затова наведе глава.
– Не – каза той. – Няма да се върнем. Няма да ни пуснат.
Момичето усети как някаква ужасна студенина сковава тялото ѝ. Отново си спомни среднощния разговор, който случайно бе дочула зад вратата, уплашените отчаяни лица на родителите си.
– Какво искаш да кажеш, папа? Къде отиваме? Защо няма да се върнем у дома? Кажи ми! Моля те! – Почти извика последните думи.
Баща ѝ сведе очи към нея и пак изрече името ѝ, този път съвсем тихо. Очите му все още бяха влажни, а миглите му – натежали от сълзи. Той я погали по врата.
– Кураж, миличка моя. Бъди много, много смела.
Тя не можеше да заплаче. Страхът, който я обзе, изсмукваше всяко друго чувство от нея, подобно на грамадна, чудовищна прахосмукачка.
– Но аз му обещах да се върнем, папа. Обещах му.
Очите на баща ѝ отново се насълзиха. Той не чуваше думите ѝ. Беше потънал в собствената си мъка и уплаха.
Изкараха ги навън. Улицата беше пуста, имаше само автобуси, паркирани до тротоара. Тя се возеше на такива автобуси, когато пътуваше с майка си и братчето си из града. Бяха боядисани в зелено и бяло, с платформа в задната част.
Наредиха им да се качат вътре и ги избутаха плътно един до друг. Момичето отново се огледа за сивозелени униформи. Помъчи се да чуе грубия, гърлен език, от който се боеше толкова много. Наоколо обаче имаше само френски полицаи.
Заведоха ги до огромна бяла сграда. На фасадата имаше надпис с едри тъмни букви, но тя не успя да го разчете. Наоколо се бяха скупчили семейства с деца. Още и още хора слизаха от автобусите под непрестанните викове на полицаите. Френските полицаи.
Момичето хвана баща си за ръка и двамата бяха избутани в голям закрит стадион. На терена, както и по железните седалки на трибуните беше пълно с народ. Колко ли бяха? Не можеше да прецени. Сигурно стотици. И продължаваха да прииждат. Тя погледна към огромния стъклен купол. Слънцето напичаше безмилостно през него.
Баща ѝ намери свободни седалки. Тя наблюдаваше как тълпата нараства. Шумът наоколо се усилваше – неспирно жужене на безброй гласове, детски плач и женски въздишки. Жегата ставаше непоносима и задушаваща. Имаше все по-малко пространство. Стадионът се препълни. Тя се взираше в мъжете, жените и децата, в техните измъчени лица и уплашени очи.
– Папа, колко дълго ще останем?
– Не знам, миличка.
– Защо сме тук? – Тя докосна жълтата звезда, пришита върху предната част на блузата ѝ, и попита: – Заради нея, нали? Всички тук са с такава звезда.
Баща ѝ се усмихна тъжно.
– Да – отвърна той. – Заради нея.
Момичето се намръщи.
– Не е честно, папа – възропта тя. – Не е честно!
Той я прегърна и нежно прошепна името ѝ.
– Да, права си. Не е честно.
Тя седна плътно до него и опря бузата си в звездата на якето му.
Преди около месец майка ѝ бе зашила звезди върху всичките им дрехи. Освен тези на братчето ѝ. Преди това бяха сложили печати в паспортите им, на които пишеше „евреин“ или „еврейка“. А после изведнъж им забраниха хиляди неща. Не можеха да играят в парка, да карат колело, да ходят на кино или театър, да посещават ресторанти и басейни. Нямаха право дори да вземат назаем книги от библиотеката.
Тя беше видяла надписите навсякъде по улиците: „Забранено за евреи“. А на вратата на склада, където работеше баща ѝ, висеше огромна табела с думите: „Еврейска фирма“. Майка ѝ бе принудена да пазарува след четири часа следобед, когато в магазините не беше останало нищо от дажбите срещу купони. Караха ги да пътуват в последния вагон на метрото. Трябваше да се прибират преди вечерния час и да не напускат дома си до сутринта. Какво изобщо им позволяваха? Нищо. Абсолютно нищо, мислеше си тя.
Колко нечестно! Защо? Защо точно те? Защо им се случваше всичко това? Изведнъж ѝ се стори, че никой не може да отговори на този въпрос.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
