„Островът на Немия“ от Гуидо Сгардоли (изд. „Емас“, преводач: Вера Петрова) е една невероятна сага за борба с живота и за любов, за несгоди и за успехи, за устойчивост и за нежност. През 1816 година бившият моряк Бьорнебу, ранен при битка и отчаян от живота, се влачи от кръчма в кръчма в малко норвежко градче. В борба със света той решава да спре да говори и става за всички Немия. Но съдбата е решила да не умре, изоставен от всички – като награда за смела постъпка богат човек от градчето му предлага да стане пазител на новопостроения фар. Не след дълго неговият благодетел му дава за жена дъщеря си и Арне пуска истински корен в негостоприемната скала, давайки живот на рода Бьорнебу.
Предлагаме ви да прочетете откъс от романа, удостоен с най-престижната награда за детско-юношеска литература в Италия – „Андерсен“.
Последва време, в което Арне заобича Гюнхил с любов, приличаща на него самия, мълчалива и груба, но не и лишена от страст. Болестта, прихваната от стареца, онази неспособност да изпитва чувства, не бе излекувана, но бе загубила старата си сила, както става, когато болестите се настаняват за дълго. А Гюнхил, от своя страна, отговаряше на това отношение с нещо подобно – то едва ли беше истинска любов, а по-скоро човечност и разбиране: на моменти дори преливаше в отдаденост, проявяваща се в майчински грижи към него.
Един ден нещо се появи в нея и започна да расте, да закръгля формите ѝ и да я прави още по-красива, отколкото Арне я намираше и бездруго. Приеха събитието за нещо естествено, сякаш всеки е очаквал в сърцето си то да се случи рано или късно, макар и да не го е показвал; неизбежно, както старият Уле бе приучил малкия Арне на мъки и страдания въпреки волята му. Беше нов начин да погледнат на нещата: вътре в себе си тя носеше едно бъдеще, през което прозираха нови, сияйни изгреви на мястото на унилите залези. Той възприе това възможно бъдеще като напълно непозната, неизследвана територия и тя изненадващо пробуди у него любопитство. Накара тъста си да му намери дънер и издяла люлка.
Раждането съсече Гюнхил като с брадва, с такава жестокост, разкъсваща болка и паническа тревога я свари. Никога не ѝ се бе случвало по-съсипващо преживяване, по-ужасяващо нещо.
Болките ѝ започнаха една ранна утрин, когато навън вилнееше свирепа буря и връхлиташе върху острова и върху бараката с ледени, шибащи вълни, а огънят в огнището гаснеше постоянно и не успяваше да затопли стаите, колкото и малки да бяха. Арне беше навън, понеже точно в такива моменти фарът се нуждаеше най-много от поддръжка, а в това време Гюнхил шеташе вкъщи.
При първия спазъм тя отвори уста от почуда, а пръстите ѝ се разтвориха и изпусна на пода чиниите от ръцете си. Остана на място, докато чакаше да разбере какво ѝ се случва. В това време дойде втори пристъп, по-силен от първия, коленете ѝ поддадоха и тя се намери на пода, с една ръка в тъмните кашести остатъци, разсипани от чиниите, а другата върху корема си, опънат като платно. Под безразличния поглед на тъжната кукла от лавицата се опита да се съсредоточи върху болката и да се пребори с нея: беше остра и безмилостна и точно като очите на куклата не се интересуваше от страданието ѝ. Кичур коса падна върху изпотеното ѝ лице, тя опита да го издуха, но това простичко действие ѝ се стори твърде трудоемко. Довлече се до вратата, отвори я, а върху нея се стовари водна стена. Не видя съпруга си Арне, а се оказа сред мокър, виещ ад. Нов спазъм я накара да извика и я принуди да се прибере вътре и да легне. Страхуваше се, но си каза, че раждането е нещо естествено като бременността преди него. Сестрите ѝ, преминали през това преди нея, я бяха засипали със съвети, но в момента не ѝ идваше наум нито един.
Пъхна се под завивките облечена, с обувки, оцапани с мляко и пепелива вода, и се сви като изплашено дете, което се надява на родителска утеха.
После се случи нещо и то надхвърли и най-злокобните ѝ очаквания. Ужасна, непоносима болка, по-жива и по-силна от досегашните, разкъсваща, болката на всички майки на света, събрана в една точка в долния край на корема – така я почувства – и топла струя потече по краката ѝ.
В мокрите чаршафи, напоени с възкисела миризма, със затаен, агонизиращ дъх и сърце в гърлото, което ѝ пречеше да извика, си помисли, че ще умре – не беше по силите на никой на света да преживее такова терзание, още по-малко на нея самата. Щеше да умре, но да умре, крещейки, това поне трябваше да може да си позволи. Извика. И когато гласът излезе от гърлото ѝ, най-напред с хърхорене, а после най-накрая свободно, ѝ се стори, че част от болката излиза заедно с него – крясъкът ѝ бе толкова силен и отчаян, че се запита дали няма да го чуят чак в Хурендал и някой да се смили и да дойде при нея. В същия момент Арне рязко отвори вратата и влетя в стаята.
– Арне – прошепна Гюнхил със свръхчовешко усилие; за миг й мина през ума, че той я е чул и чудото на раждането е предизвикало чудо и по отношение на глухотата на мъжа ѝ.
Ала в появата му нямаше нищо свръхестествено. От галерията около фенера, където се опитваше да защити лампите от шуртящата от покрива вода, Арне видя как Гюнхил се е вкопчва във вратата и го търси. И хукна към къщи.
Сега стоеше нерешително на прага, обгърнат от тишината на своя свят, със залепнала по лицето коса и стичаща се от дрехите вода, от която дъските на пода под краката му тъмнееха.
Гюнхил протегна ръка и той инстинктивно я пое. Видя изцапаните с мътна течност чаршафи, потта по челото и ризата на жена си, обилна като мъжка пот. Видя разтрепераните ѝ устни да се движат и усети топлия ѝ, тръпчив дъх. За пръв път в живота му се налагаше да се погрижи за някого, а не знаеше как и се почувства загубен.
Помисли си да изкара малката лодка от склада и да стигне с нея до брега, за да предупреди Пеле или доктор Улавсон. Но вълните щяха да му попречат, а дали не и да го потопят, и тогава Гюнхил щеше да остане сама и да умре от болки в мокрото легло. Нямаше как да предупреди когото и да било, дори и да даде премигващ сигнал с фара, защото сигналите на фара бяха предназначени за идващите откъм морето и рядко се случваше да ги наблюдава някой от сушата. А за сигнализация със знаменца и дума не можеше да става: от небето се спускаше водна стена, която не позволяваше да се види на по-далече от стотина крачки. Пък и спасителите биха се сблъскали със същите трудности като него, тръгнеха ли да прекосяват побеснялото море.
Гюнхил го викаше, молеше го да ѝ помогне, не беше нужно да я чува, за да я разбере, а той не знаеше какво да направи и продължаваше да я гледа вцепенен и да капе по пода.
В малката ферма на стария Уле в Амли веднъж бе видял една коза да ражда. Сигурно не беше достатъчно, но беше всичко, което знаеше за раждането.
Така че се съблече, изми си ръцете догоре с препускащо в гърдите сърце и донесе чисти чаршафи. После затвори вратата зад себе си, та да се приглуши светлината от кухнята: никога не беше виждал Гюнхил гола. Обикновено лежаха на тъмно, от срамежливост и за да се подчинят на общоприетото.
И когато най-после онова предизвикващо болка нещо излезе от тялото на Гюнхил, а тя, изтощена, с плът, станала по-бяла от ризата, изцапана от сълзи и пот, плачеше едновременно от мъка и радост, докато навън все още беснееха стихиите, Арне го повдигна пред себе си в полумрака на бараката и усети в гърдите си една непозната, благодатна топлина, която изглежда имаше властта да го помири със света.
Това нещо, надаващо неми крясъци, беше синът му. Произлизаше от него и беше част от него.
Сега имаше смисъл, имаше посока несъзнателно поетият път, когато прие предложението на Пеле Йолсен. Раждането на Айвин направи така, че несигурните стъпки на Арне да тръгнат в ритъм със стъпките на света. Детето беше новият договор, примирието, което той искаше да сключи с живота. Тласъкът, който го подтикваше към живота, всъщност беше отчаян тласък към самия него.
Вече не изпитваше гняв.
Вече не съжаляваше за нищо.
Беше истински, прелестно помирен.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
