„Образована“ от Тара Уестоувър (изд. „Enthusiast“, преводач: Илияна Бенова-Бени) е разказ за борбата да се изградиш като личност. Това е история за жестоката семейна лоялност и мъката, която идва с прекъсването на връзките с най-близките.
Тара Уестоувър е родена в семейство на мормони, което прекарва живота си в подготовка за Края на дните. Децата Уестоувър не посещават училище и не ходят на лекар. Тара няма акт за раждане, училищно досие или медицински картон. Според правителството тя изобщо не съществува. Семейството е толкова изолирано от обществото, че няма кой да се погрижи децата да получат образование или да се намеси, когато един от по-големите ѝ братя се превръща в насилник.
Докато расте, баща ѝ става все по-радикален, а брат ѝ все по-агресивен. На шестнайсет Тара решава да се самообразова. Стремежът ѝ за знания я отвежда далече от планините на Айдахо, през океани и континенти, чак до Кеймбридж и Харвард. И тогава тя започва да се чуди дали не е отишла твърде надалеч и има ли все още път към дома.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Четвърта глава
Жените апачи
НИКОЙ НЕ ВИДЯ КАК КОЛАТА ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЪТЯ. Седемнайсетгодишният ми брат Тайлър беше заспал на волана. Беше шест часът сутринта, а той караше мълчаливо комбито ни през Аризона, Невада и Юта цяла нощ. Вече бяхме в Корниш, фермерско градче на трийсетина километра от Бъкс Пийк, когато комбито прекоси осевата линия и се озова в насрещната лента, след което излезе от магистралата. Колата прескочи канавката, прегази два телеграфни стълба от стабилно кедрово дърво и сетне се удари в селскостопански трактор.
ЦЯЛОТО ПЪТУВАНЕ БЕШЕ ПО ИДЕЯ НА МАМА. Няколко месеца по-рано, когато сухите листа започнаха да падат по земята като знак за привършващото лято, татко беше в настроение. На закуска краката му потропваха в ритъма на някаква музика, а по време на вечерята често сочеше планината със светнали очи и обясняваше откъде щял да прекара тръбите за вода към къщата. Заканваше се, че когато падне първият сняг, ще направи най-голямата снежна топка в щата Айдахо. Щял да отиде до подножието на планината и да направи малка топка, която да търкаля при спускането по хълма и да наблюдава как утроява размера си при преминаването през всяка могилка и клисура. Щял да я добута до къщата ни, на върха на последния хълм преди долината, като дотогава топката щяла да бъде с размерите на плевнята на дядо и хората от магистралата щели да я гледат с удивление. Просто му трябвал правилният сняг. С гъсти, лепкави снежинки. Всеки път, като валеше сняг, му носехме цели шепи и гледахме как разтрива снежинките между пръстите си. Снегът беше или прекалено фин, или прекалено мокър. След Коледа – все повтаряше. Чак тогава идва истинският сняг. Но след Коледа татко сякаш се сви и нещо в него се разпадна. Първо спря да говори за снежната топка, а после за каквото и да било. В очите му нахлу тъмнина, която в крайна сметка ги превзе изцяло. Ходеше с увиснали ръце и отпуснати рамене, сякаш нещо го беше хванало и го дърпаше към земята.
През януари вече не можеше да стане от леглото. Лежеше по гръб и се взираше в мазилката на тавана, сякаш наблюдаваше всяка резка и всеки ръб. Дори не примигваше, когато му носех чинията с вечерята. Не съм убедена, че въобще ме забелязваше.
Точно тогава мама обяви, че ще ходим до Аризона. Твърдеше, че татко е като слънчогледите – би умрял в снега, – и през февруари трябвало да бъде отнесен и засаден на слънце. Така че се накачулихме в комбито и карахме дванайсет часа по криволичещите пътища през каньоните и тъмните магистрали, за да стигнем до подвижния дом в сухата аризонска пустиня, където баба и дядо изчакваха зимата да приключи.
Пристигнахме няколко часа след изгрев слънце. Татко едва стигна до верандата на баба, където остана през остатъка от деня с плетена възглавница под главата и мазолеста ръка, отпусната върху стомаха. Позата му не се промени през следващите два дни – с отворени очи, без да проронва и дума, неподвижен като храст в сухата, застинала жега.
На третия ден като че ли започна да се съвзема, да отразява случващото се около него, да слуша разговорите ни, докато се храним, вместо да лежи на килима и да се взира в нищото. Същата вечер, след като хапнахме, баба прослуша съобщенията си. Повечето от тях бяха от съседи и приятели, които се обаждаха да я поздравят. Накрая от говорителя прозвуча женски глас, който подсещаше баба за прегледа ù при лекаря на следващия ден. Именно това съобщение оказа огромно влияние върху татко.
Първо започна да ù задава различни въпроси: за какво щяла да ходи на преглед, при кого, защо щяла да посещава доктор, когато мама можела да я лекува с тинктури.
Татко винаги страстно е вярвал в билките на мама, но тази вечер усещането беше различно – сякаш нещо в него се преобразуваше, завладяваше го ново верую. Билкарството, каза, било духовна доктрина, която отделяла зърното от плявата, вярващите от безверниците. После спомена дума, която не бях чувала дотогава: илюминати. Звучеше екзотично и могъщо. Каквото и да означаваше. Баба, отсече той, била неволен агент на илюминатите.
Господ не може да търпи невярата, каза татко. Затова най-страшните грешници били тези, които отказвали да направят избор; които използвали и билки, и лекарства; които ходели при мама в сряда, а при доктора си – в петък; или, както се изрази татко, „които един ден се кланят пред олтара Господен, а на следващия принасят жертва в името на Сатаната“. Тези хора бяха като древните израилтяни, които бяха дарени с истинска религия, но жадуваха фалшивите идоли.
– Доктори и лекарства – продължи татко, повишавайки тон. – Това е техният бог и те развратничат за него.
Мама беше забила поглед в храната си. Но когато татко използва думата „развратнича“, тя се изправи, изгледа го ядосано, отиде в стаята си и затръшна вратата. Мама невинаги беше съгласна с него. Когато той не беше наоколо, я чувах да изрича неща, които новото му превъплъщение би определило като светотатство. Например, че билките са просто добавки и за по-сериозни състояния трябва да се ходи на лекар.
Татко сякаш не забеляза отсъствието на съпругата си.
– Тези доктори не се опитват да те спасят, а да те убият – каза на баба.
Сцената изниква в съзнанието ми веднага щом се сетя за онази вечеря. Седя на масата. Татко говори на висок тон. Баба стои точно срещу мен, придъвква аспержите с изкривената си челюст в продължение на минути, както би сторила всяка коза със стръкче трева, отпива от ледената си вода без никаква индикация, че е чула и дума от устата на татко. Единствено погледът ù мерва ядно часовника, който ù отвръща, че все още е рано за лягане.
– Ти си съзнателен участник в плановете на Сатаната – заяви татко.
Тази сцена се разиграваше всеки ден, понякога няколко пъти на ден, през остатъка от посещението ни. И винаги следваше идентичен сценарий. В продължение на час, та дори и повече, татко повтаряше едни и същи приказки, подхранван от някаква страст, която не угасваше дълго след като ни беше вкарал в ступор.
В края на всяка проповед баба се изсмиваше по нейния си запомнящ се начин. Беше нещо като продължителна въздишка, която завършваше с извъртане на очите с престорено раздразнение, сякаш ù се искаше да вдигне ръце, но беше прекалено изморена, за да довърши жеста.
Накрая се усмихваше – но не за да успокои някого, а за да изрази собствената си смайваща почуда. Тази усмивка за мен означаваше само едно. Сякаш казваше: „От мен да запомниш, няма по-забавно нещо от истинския живот“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
