„Съпругата на чаения плантатор“ от Дина Джеферис (изд. „Прозорец“, преводач Анета Пантелеева) е история за вина, предателство и неизречени тайни, омагьосващо разказана на фона на колониален Цейлон. Деветнайсетгодишната Гуендолин Хупър слиза от параход в Цейлон, изпълнена с оптимизъм и нетърпение да се присъедини към новия си съпруг. Но мъжът, който я посреща в чаената плантация, не е същият, в когото се е влюбила в Лондон. Резервиран и мрачен, Лорънс прекарва дълги дни, потънал в работа, и оставя младата си съпруга да изследва плантацията сама.
Гуен скоро забременява, но след раждането е изправена пред ужасен избор. Принудена да погребе тайната в сърцевината на брака си, младата майка се чувства по-изолирана от всякога. Когато моментът да признае истината настъпи, как съпругът ѝ ще разбере какво е сторила и защо?
Прочетете откъс от романа при нас.
На следващата сутрин, след като състави нов план за почистване на къщата и се опитва да осмисли сметките на домакинството в продължение на повече от два часа, Гуен ги избута на заден план в ума си. Поведението на Макгрегър бе по-трудно за пренебрегване и проблемът беше, че тя се нуждаеше от помощта му, за да намери още градинари. Взе малката рисунка на идеята си за цветна градинска беседка; може би бял жасмин, виещ се по декоративна метална решетка, мислеше си, докато излизаше през френските прозорци. Езерото блестеше под яркото сапфирено небе, на сянка беше дълбоко тъмносиньо, а на слънце – почти сребристо, с малки петна от зелено. Гуен мина покрай синята жакаранда, във въздуха се носеше ароматът на цвят, който не ѝ беше познат. Няколко свраки излетяха от моравата, чиято трева бе по-твърда от тази в Англия, макар че беше добре поддържана и спретнато окосена. Тя желаеше да остави своя следа някъде, но не искаше да разстрои стария тамил, който смяташе тревните площи и цветните лехи за свои. Щеше да се наложи да попита Лорънс за местоположението на кухненската градина, но засега възнамеряваше да потърси най-доброто място за поставяне на беседка.
Бобинс и Спю вървяха в краката ѝ, както винаги. Гуен хвърли топката силно и тя изчезна в храстите, близо до мястото, където свраките бяха кълвали за червеи.
– Ето – извика им тя. – Намерете я!
Спю беше дръзкият и където и да отидеше топката, там отиваше и Спю. Гуен го наблюдаваше как се мята по корем през пролука в обраслата част на градината.
Днес беше раздразнителна. Когато сутринта бе тръгнала да търси Лорънс, се бе сблъскала с Навина, която ѝ каза, че току-що е оставила бележка на тоалетната ѝ масичка, бележка от господаря.
След като я отвори, Гуен откри, че с уверения си, наклонен надясно почерк Лорънс я информира за отсъствието си и през следващите два дни. Дори не бяха имали възможност да поговорят. После прочете, че е отишъл в Коломбо, за да вземе Фран. Освен това, тъй като беше мирови съдия и неофициален полицейски магистрат, той бе написал доклад, който трябваше да внесе в съда в Хатън. В едно от близките села се бяха разразили размирици и му се беше наложило да умиротвори местните и да прецени кой е истинският виновник.
Гуен почувства прилив на носталгия. Тя се смъмри, но не можеше да не се подразни от факта, че не ѝ го беше казал лично, нито я бе попитал дали иска да го придружи. Е, да, Лорънс беше споменал, че в Коломбо ще е горещо като в ад с настъпилия мусон. Поне тук, високо в централните хълмове на Дикоя, оставаше доста прохладно и сега, когато се надяваше да прекара остатъка от деня навън, Гуен бе благодарна за това.
Докато викаше Спю, отново се сети за господин Равасингхе. Осъзна, че вече няколко пъти се е връщала към срещата им на кораба. Той се беше проявил като самата деликатност, но тя бе почувствала намек за нещо повече, нещо, което можеше да се обясни с ореховокафявата му кожа, дългата му вълниста коса или тъмните му блестящи очи.
От шпаньола нямаше и следа.
Бобинс риеше земята точно там, където Спю бе изчезнал след топката, до лехичка с антуриуми със сърцевидни листа и прасковени цветове, които бе забелязала още първата си сутрин. Гуен се приближи и потупа малкото куче.
– Къде отиде той, а, Бобинс?
Чу лай и надникна през малка пролука в сянката на голямо дърво, но светлината беше твърде слаба, за да различи нещо, затова дръпна завесата от непознатото ѝ пълзящо растение. То поддаде изненадващо лесно и когато Гуен дръпна силно още веднъж, видя нещо като обрасъл тунел между дърветата. Все донякъде трябваше да води. Тя направи отвор, достатъчно голям, че да може да се провре през него. Докато преминаваше, одраска предмишницата си на няколко злобни тръна, но щом се озова от другата страна, откри, че почти може да стои изправена.
– Спю, идвам да те взема – извика.
Тунелът завиваше, а после водеше до ред покрити с мъх каменни стъпала надолу. Гуен погледна назад към светлината, идваща от входа на тунела. „Достатъчно безопасно е – помисли си, – макар че може да има змии.“ Застана напълно неподвижно и огледа земята наоколо; нищо не се движеше и тъй като бризът не достигаше затвореното пространство, дори листата не потрепваха.
Продължи напред, чуваше единствено собствените си стъпки, жуженето на комарите и тежкото дишане на Бобинс.
В края на хлъзгавите стъпала откри съвсем малка полянка. Предположи, че някога е била по-голяма. Тук храстите и пълзящите растения си бяха присвоили повечето пространство и имаше място само колкото да седне на каменната плоча, поставена върху няколко дървени пъна. Напомняше ѝ на детската бърлога, която тя и Фран си бяха построили в гората на Оул Три, светлината беше слаба и всички външни звуци бяха приглушени от дървета. Цареше спокойствие и Бобинс легна мълчаливо в краката ѝ. Гуен подуши въздуха, разпознавайки орлов нокът, засенчен от горчива листна миризма.
Тишината беше нарушена, когато Спю пропълзя обратно на полянката по корем, розовият му нос беше покрит с пръст и носеше нещо в устата си.
– Пусни го, Спю! – нареди му тя.
Малкото куче изръмжа и се запъна.
– Ела тук, лошо куче, и пусни!
Той не се подчини.
Гуен се изправи, сграбчи го за нашийника и хвана единия край на нещото. Дръпна и видя, че е част от дървена играчка. „Кораб – помисли си, – кораб без платна.“
Малкото куче беше загубило интерес към спора. То замаха с опашка и пусна остатъка от играчката в краката на Гуен.
– Чудя се чие ли е било това – изрече тя на глас и се усмихна на кучетата. – Няма много смисъл да питам вас, нали?
И двете кучета се върнаха на мястото, където се беше появил Спю. Гуен ги последва, мислейки, че ако цялото това пространство бъде изчистено, може би ще е идеалното място за беседката ѝ. За да види по-ясно, тя дръпна един клон, отрупан с някакви зрънца. Продължи да дърпа пълзящите растения и да чупи малки клонки. Това, което наистина ѝ бе нужно, бяха градинарски ножици и ръкавици.
След малко приклекна, за да си отдъхне, ръцете ѝ пареха от порязвания и драскотини. Готова да се предаде, Гуен реши да се върне по-късно с подходящо оборудване.
Спю продължаваше да копае, после пак залая. Тя разпозна вълнението в този лай – Спю беше намерил нещо. Избута още един слой увиснали листа и се наведе да погледне. Пред нея имаше плосък, изправен, покрит с мъх камък, съвсем леко наклонен наляво. Земята пред него образуваше могилка и беше покрита с бледи горски цветя. Гуен вдъхна влажната дървесна миризма наоколо си и се поколеба. Приличаше на малък гроб. Огледа се, когато чу нещо сред листата да се движи, след което, неспособна да овладее любопитството си, застърга по мъха. Счупи един нокът, но това не я спря.
Когато приключи, проследи буквите с показалец. Имаше само име, нищо друго. Нямаше информация кой е бил. Можеше да е брат на Лорънс или детето на някой посетител. Но освен да попита Лорънс, нямаше друг начин да разбере защо Томас Бенджамин е бил скрит на това недостъпно място, вместо да бъде порядъчно погребан в двора на църквата. И фактът, че Лорънс никога не бе споменавал нещо подобно, я караше да мисли, че може да не е доволен, задето го е намерила.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
