„Деца на безименните“ от Брандън Сандерсън (изд. „Артлайн Студиос“, преводач: Цветана Генчева) е поредната книга от вселената на Magic The Gathering. Още от раждането си Тасенда е благословена и прокълната. Благословена е от могъщо заклинание с неизвестен произход, с което защитава семейство и приятели от ужасите, които познава вече петнайсет години. Прокълната е, защото същите тези многобройни ужаси се появяват често и измъчват малкото ѝ село.
Ето че една нощ свещената песен на Тасенда не успява да защити близките ѝ, а тя не може да си обясни защо е станало така. Тръгва да търси отмъщение от човека, за когото е убедена, че е отговорен за неуспеха ѝ и унищожението на всичко, което обича. Промъква се в къщата на местния господар, който е известен с близостта си с демони. Там открива началото на още по-голяма мистерия… която започва с факта, че господарят съвсем не е местен човек…
Прочетете откъс от фентъзи-романа при нас.
Тасенда скочи в мрака. Чу как гласовете приближиха – единият остър, заповеднически. Познаваше този глас. Бе го чувала, когато Господаря на имението идваше – увит в плаща си скрит под маска – за да се оплаче за доставката на ризи, която баща ѝ бе направил преди два месеца.
По дюшемето навън отекнаха стъпки, разнесе се скърцането на старо, уморено дърво. Тасенда остана до вратата. В нея се разля паника, когато вратата се отвори и в банята плисна светлина. И тогава…
След това настъпи тишина и спокойствие. Моментът бе настъпил.
Отмъщение.
Тя изскочи от сенките и вдигна импровизираното оръжие към Господаря: властна фигура с мустаци, тънки като моливи, зализана черна коса и черен костюм. Шишът за лед издаде приятен за ухото удар, когато тя го стовари от лявата страна на гърдите, малко настрани от виолетовата вратовръзка. Шишът стигна до костта, толкова дълбоко се заби.
Господарят застина на място. Изглежда тя наистина го изненада, ако можеше да съди по шока, изписал се на лицето му. Устните му се разтвориха, но той не помръдна.
Възможно ли бе тя… нима бе пронизала сърцето му?
– Госпожице Хайуотър! – провикна се Господаря през рамо. – В банята ми има селянче!
– Какво иска? – долетя женски глас от другата стая.
– Прободе ме с нещо, което изглежда е шиш за лед! – Мъжът изтласка Тасенда обратно в банята, след това изтръгна шиша от ръката ѝ. Той блестеше с кръвта му. – Ръждясал шиш за лед!
– Чудесно! – провикна се гласът. – Попитай я колко ѝ дължа!
Таседна събра кураж – цялата си ярост – и изпъна гръб.
– Дошла съм за отмъщение! – изкрещя тя. – Би трябвало да знаеш какво искам, след като…
– Я млъквай – прекъсна я той, по-скоро раздразнен, отколкото ядосан. За миг очите му се замъглиха, сякаш се напълниха със син дим.
Тасенда се опита да се спусне към него, но се оказа незнайно как застинала на място. Напъна се, но не можа дори да мигне. В този момент куражът ѝ се изпари. Още от самото начало знаеше, че идването тук е самоубийство. Беше се надявала да отмъсти по някакъв начин, но него изглежда дори не го заболя от раната. Той метна сакото си на стол в стаята, след това опипа малкото окървавено петно върху бялата риза.
Жената, която бе заговорила преди малко, най-сетне влезе в стаята… ала не можеше да бъде наречена жена. Създанието беше в човешки дрехи – вталено сиво сако над семпла пола до коленете, а черната ѝ коса бе прибрана на кок. Тя обаче имаше пепелносива кожа и тъмночервени очи, с малки рога, които надничаха от косата. Поредната от демоничните слуги на Господаря.
Демонът пъхна голяма книга под ръка и пристъпи напред, за да огледа Тесенда. И този път момичето трябваше да устои, за да не се отдръпне от мястото си, и този път изпъна гръб, за да предизвика Господаря.
– Интересно – каза жената демон. – Едва ли е на повече от шестнайсет. По-млада е от повечето убийци, които идват за теб.
Господаря опипа отново раната.
– Прави ми впечатление, госпожице Хайуотър, че не се отнасяте към положението с нужната сериозност. Ризата ми е съсипана.
– Ще ти намерим друга.
– Тази ми беше любимата.
– Имаш трийсет и седем, съвсем същите. Няма да можеш да ги различиш дори животът ти да зависи от това.
– Не е там работата. – Той се поколеба. – Трийсет и седем ли? Не е ли малко прекалено, дори за мен?
– Ти ме накара да се уверя, че имаш достатъчно запаси, в случай че шивачът бъде изяден. – Жената демон посочи Тасенда. – Какво да правя с детето?
Тасенда притаи дъх. Все още можеше да диша, въпреки че очите ѝ бяха застинали неподвижно и гледаха право напред. Едва виждаше Господаря от прага на банята, когато той се тръшна на един стол в спалнята.
– Изгори я, каквото решиш – рече той и посегна към книга. – Дай я на дяволите да я изядат. И без това ми се молеха за жива плът.
Да я изядат жива?
Не си го представяй. Не мисли. Тасенда опита да се съсредоточи над дишането си.
Жената демон – госпожица Хайуотър – се подпря на касата на вратата към банята със скръстени ръце.
– Изглежда така, сякаш е минала през ада. И то не през приятните части.
– Нима в ада има приятни места? – попита Господаря.
– Зависи колко гореща обичаш магмата. Погледни тази окървавена рокля, съдрана, покрита с мръсотия. Нещо в нея не ти ли се струва странно?
– Мръсна и окървавена – обобщи той. – Това не е ли обичайният вид на селяните?
Госпожица Хайуотър погледна през рамо.
– Не се интересувам от местната мода – заяви Господаря от стола. – Знам, че много обичат катарами. И яки. Кълна се, че онзи ден видях един с толкова висока яка, че шапката му се опираше на нея, вместо да докосва главата…
– Давриел – заговори госпожица Хайуотър. – Говоря сериозно.
– Аз също. Той имаше катарами на ръцете. – Господаря вдигна лявата си ръка и я размаха недоверчиво. – Бяха стегнали горната част на ръката. От тях няма никакъв смисъл. Струва ми се, че хората се притесняват, че дрехите им ще избягат, ако не са закопчани на място.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
