Предстои ни нова среща с прочутия детектив Атикус Тип и бившата редакторка Сюзън Райланд, двама от главните герои в бестселъра „Мозайка от убийства“. В „Огледални убийства“ (изд. „Еднорог“, преводач: Богдан Русев) отново ще се насладим на уменията на Антъни Хоровиц да подрежда пъзел от разнолики герои, чиито мотиви не могат да бъдат разгадани до шокиращия финал.
След като се оттегля от издателския бизнес, Сюзън Райланд се посвещава на нещо различно. Тя управлява малък хотел на остров Крит заедно със своя приятел Андреас. Това е нещо, което Сюзан винаги е искала. Но дали е наистина така? Всъщност тя е изтощена от безкрайните отговорности на острова, където никога нищо не се получава както трябва, и започва да осъзнава, че Лондон все повече й липсва.
И тогава се появява едно предизвикателство след срещата на Сюзан със семейство Трехърн. Възрастната двойка й разказва една странна и загадъчна история за жестоко убийство, извършено в техния хотел в деня на сватбата на дъщеря им Сесили. Това събужда у Сюзан спомени за работата й като редактор на романите на покойния писател Алън Конуей. Той познава жертвата на убийството – Франк Парис – и е бил в хотела, за да черпи вдъхновение от трагедията за своята трета книга „Атикус Тип се заема със случая“.
Прочетете откъс от книгата при нас.
– За какво става въпрос? – попитах аз.
– За едно убийство.
Последната дума увисна за миг във въздуха между нас. Слънцето блестеше в другия край на терасата. В морето се плискаха, викаха и се смееха няколко местни деца. Семействата бяха насядали около масите. Проследих с поглед Вангелис, когато мина покрай нас с поднос, натоварен с портокалов фреш и фрапета.
– Кой е убит? – попитах аз.
– Мъж на име Франк Парис. Няма как да сте чували за него, но може би сте чували за хотела, където беше извършено убийството. Нарича се „Бравлоу Хол“.
– Вашият хотел?
– Да, точно така.
Отговори Полин Трехърн, за пръв път. Говореше като член на кралското семейство, произнасяйки всяка дума толкова отсечено, че сякаш я изрязваше с ножици, преди да я извади от устата си. Въпреки това останах с впечатлението, че беше представител на средната класа като мен самата.
– Беше направил резервация за три нощувки – продължи Лорънс. – Беше убит на втората вечер.
В съзнанието ми се боричкаха за внимание множество въпроси. Кой беше този Франк Парис? Кой го беше убил? И защо това трябваше да ме интересува? Но не го казах. Вместо това попитах:
– Кога се случи това?
– Преди около осем години – отговори Лорънс Трехърн.
Полин Трехърн остави малката си дамска чантичка на масата до сламената му шапка, сякаш това беше някакъв предварително уговорен сигнал, че тя взема думата. У нея имаше нещо – начинът, по който използваше мълчанието си като оръжие; това, че не проявяваше никакви емоции – което ми подсказваше, че винаги тя взема важните решения в семейството. Слънчевите ѝ очила бяха толкова тъмни, че когато се обърна към мен, аз се втренчих като омагьосана в собствените си две отражения, докато я слушах.
– Може би е по-добре да ви разкажа цялата история – каза тя с дразнещия си глас. – Така ще разберете защо сме дошли. Предполагам, че имате малко време?
Всъщност имаше около петдесет други неща, за които трябваше да се погрижа в този момент.
– Предостатъчно – отвърнах аз.
– Благодаря ви – каза тя и замълча за миг, за да си събере мислите, преди да започне. – Франк Парис работеше в рекламната индустрия. Току-що се беше върнал в Англия от Австралия, където беше живял няколко години. Беше убит по особено брутален начин в хотелската си стая, вечерта на петнайсети юни 2008 година. Никога няма да забравя датата, защото съвпадна с уикенда, определен за сватбата на дъщеря ни, Сесили.
– И той беше поканен на сватбата?
– Не. За пръв път го виждахме. Бяхме резервирали около една дузина стаи в хотела за гостите на сватбата. Настанихме в тях близките и приятелите си. В хотела има общо трийсет и две стаи и ние взехме решение – против волята ми, но за съжаление съпругът ми не се съгласи с мен – да не го затваряме за други гости. Господин Парис беше дошъл в Съфолк на посещение при свои роднини. Беше резервирал три нощувки. Убийството се е случило късно в петък вечерта, въпреки че тялото беше открито едва в събота следобед.
– След сватбата – добави тихо Лорънс Трехърн.
– Как беше убит?
– С няколко удара с чук. Лицето му беше много тежко обезобразено и ако не бяха портфейлът и паспортът му, открит в сейфа в стаята, от полицията нямаше да могат да установят самоличността му.
– Сесили беше просто ужасно разстроена – намеси се Лорънс. – Всъщност с всички беше така. Дотогава денят беше прекрасен. Бяхме организирали сватбената церемония в градината, а след нея – обяд за сто гости. Времето беше от хубаво по-хубаво. А през цялото време, без да знаем това, в една от стаите в хотела, на всичкото отгоре с изглед към сватбената шатра, той е лежал мъртъв, в локва от собствената си кръв.
– Наложи се Сесили и Ейдън да отложат сватбеното си пътешествие – добави Полин, а в гласа ѝ след всички тези години продължаваше да се долавя негодувание. – От полицията не им разрешиха да заминат. Казаха, че и дума не можело да става за това, въпреки че убийството очевидно нямаше нищо общо с тях.
– Ейдън е съпругът на дъщеря ви?
– Ейдън Макнийл. Да. Нашият зет. Трябваше да заминат за Антигуа в неделя сутринта, но в крайна сметка минаха две седмици, преди да им разрешат, а по това време полицията вече беше арестувала убиеца, така че всъщност нямаше нужда да чакат толкова дълго.
– Значи са разкрили извършителя – казах аз.
– О, да. Всичко беше съвсем ясно – обясни Лорънс. – Оказа се, че е един от нашите служители, румънец на име Стефан Кодреску. Занимаваше се с обща поддръжка и живееше в хотела. Всъщност имаше полицейско досие – и ние го знаехме, когато го назначихме. В действителност, за съжаление, точно това беше идеята – той сведе поглед за миг, преди да продължи: – Хотелът ни работеше с такава програма. Двамата с жена ми назначавахме млади осъдени престъпници – като кухненски работници, чистачи, градинари – след като ги освободят от затвора. И двамата много вярваме в даването на втори шанс на осъдените млади мъже и жени. Сигурно знаете, че шансът за повторно извършване на престъпление е астрономически висок. Причината за това е, че тези хора не получават възможност да се интегрират обратно в обществото. Ние работехме в тясно сътрудничество със службата за пробация и оттам ни увериха, че Стефан е подходящ за включване в нашата програма.
Лорънс тежко въздъхна.
– Е, това се оказа грешка.
– Сесили вярваше в него – каза Полин.
– Познаваше ли го?
– Имаме две дъщери, и двете работят при нас в хотела. Сесили беше управител, когато се случи всичко това. Всъщност точно тя беше провела интервюто за работа на Стефан и го беше назначила.
– Омъжила се е в същия хотел, в който е работела?
– Разбира се. Бизнесът ни е семеен. Служителите ни са част от семейството. Дори не би си представила да го направи на друго място – отвърна Полин.
– И е смятала Стефан за невинен.
– Първоначално, да. Настояваше, че е така. Това е проблемът със Сесили. Винаги е била прекалено добронамерена, прекалено доверчива – от хората, които вярват в най-доброто за всички останали. Но доказателствата срещу Стефан бяха съкрушителни. Не знам откъде да започна. По чука нямаше отпечатъци от пръсти – бяха избърсани. Но по дрехите му имаше пръски от кръв, както и по парите – откраднати от мъртвеца, – които бяха скрити под матрака му. Бяха го забелязали да влиза в стаята на Франк Парис. При това, така или иначе, направи самопризнания. След това дори Сесили беше принудена да признае, че е сгрешила за него, и с това се приключи. Двамата с Ейдън заминаха за Антигуа. Хотелът бавно се върна към обичайната си дейност, въпреки че това ни отне много, много дълго време, и повече никой не е отсядал в стая дванайсет. Сега я използваме за складово помещение. Както ви казах, всичко това се случи преди години и ние смятахме, че сме го оставили зад гърба си. Но явно не е така.
– Какво се случи?
Въпреки волята си бях заинтригувана.
Лорънс продължи вместо нея:
– Стефан беше осъден до живот и все още е зад решетките. Сесили му писа няколко пъти, но той не отговори нито веднъж и аз реших, че е забравила за него. Изглеждаше съвсем щастлива от работата си по ръководенето на хотела и освен това, разбира се, от живота с Ейдън. Беше на двайсет и шест, когато се ожениха. С две години е по-голяма от него. Следващият месец ще навърши трийсет и четири.
– Имат ли деца?
– Да. Едно малко момиченце. Е, тя вече е на седем… Роксана.
– Първата ни внучка – обади се Полин и гласът ѝ потрепери. – Прекрасно дете. Всичко, за което сме си мечтали.
– Двамата с Полин вече почти не работим – продължи Лорънс. – Имаме къща недалеч от Иер в Южна Франция и прекарваме много време там. Както и да е, преди няколко дни се обади Сесили. Аз говорих с нея. Трябва да е било около два следобед, по френско време. Веднага разбрах, че е много разстроена. Нещо повече, уплашена. Не знам откъде се обаждаше, но беше вторник, значи сигурно е била в хотела. Обикновено си разменяме по няколко шеги, но този път тя заговори направо. Каза, че е мислила за случилото се…
– За убийството.
– Точно така. И каза, че през цялото време е била права и Стефан Кодреску не е виновен за престъплението. Попитах я какво има предвид, а тя ми отговори, че е попаднала на нещо в една книга. „Било е пред очите ми.“ Точно така се изрази. Във всеки случай, вече ми беше изпратила книгата, и тя наистина се получи на следващия ден.
Той извади една книга с меки корици от джоба на сакото си. Веднага я разпознах – илюстрацията на корицата, шрифта, заглавието – и в този момент започнах да разбирам за какво беше цялата тази среща.
Книгата беше „Атикус Тип се заема със случая“ – третият роман от поредицата, която Алан Конуей беше написал, а аз бях редактирала и публикувала. Веднага си припомних, че действието на романа се развиваше основно в един хотел, но в графство Девън, а не в Съфолк, и през 1953 година, а не в настоящето. Спомних си премиерата на книгата, която се проведе в посолството на Германия в Лондон. Алан се беше напил и беше обидил посланика.
– Алан е знаел за убийството? – попитах аз.
– О, да. Шест седмици след това дойде в хотела и остана няколко вечери. И двамата се запознахме с него. Обясни ни, че бил приятел на убития, Франк Парис, и ни задаваше много въпроси за убийството. Разговаря и с някои от нашите служители. Нямахме абсолютно никаква представа, че се кани да превърне цялата история в развлечение. Ако ни беше казал честно какви намерения има, нямаше да бъдем толкова откровени с него.
Точно затова не ви е казал, помислих си аз.
– Не бяхте ли чели книгата? – попитах после.
– Съвсем бяхме забравили за нея – призна Лорънс. – А господин Конуей определено не ни изпрати екземпляр.
Той замълча за миг, преди да продължи:
– Но Сесили беше прочела романа и беше попаднала на нещо, което представяло в нова светлина случилото се в „Бравлоу Хол“ – или поне така беше решила.
Лорънс хвърли поглед на жена си, като че ли за разрешение.
– И двамата с Полин прочетохме книгата и не видяхме никаква връзка.
– Има някои прилики – каза Полин. – На първо място, почти всички герои са разпознаваеми, очевидно вдъхновени от истински хора, с които господин Конуей се е запознал в Удбридж. Дори носят същите имена… или много подобни. Но не разбирам защо му е доставило удоволствие да представи хората в невярна светлина, така че да приличат на ужасни карикатури на самите себе си. Например управителите на хотел „Лунно цвете“, както е името на хотела в книгата, явно са вдъхновени от Лорънс и мен. Но и двамата са мошеници. Защо го е направил? Ние никога не сме правили нещо нередно през целия си живот.
Изглеждаше по-скоро ядосана, отколкото разстроена. Гледаше ме едва ли не така, сякаш аз бях виновна за това.
– За да отговоря на въпроса ви, ние дори не знаехме, че книгата е издадена – продължи тя. – Аз не чета криминални романи. И двамата не четем такива книги. Саджид Кан ни каза, че господин Конуей вече не е между живите. Може би така е по-добре, защото ако беше жив, сигурно щяхме да се изкушим да предприемем съдебни действия срещу него.
– Хайде да изясним нещата – казах аз.
Имах чувството, че фактите се трупат един върху друг, и все пак двамата не ми казваха всичко.
– Вие вярвате, че е възможно – въпреки всички доказателства, да не говорим за самопризнанието му – Стефан Кодреску да не е убил Франк Парис. След това Алан Конуей е пристигнал в хотела и е разкрил – за броени дни – кой е истинският убиец. И накрая по някакъв начин е посочил самоличността на този човек в книгата „Атикус Тип се заема със случая“.
– Точно така.
– Но в това няма никаква логика, Полин. Ако беше разбрал кой е убиецът, а осъденият е бил невинен, Алан щеше да се обърне направо към полицията! Защо да превръща това в роман?
– Точно затова сме тук, Сюзан. Според това, което ни разказа Саджид Кан, никой не е познавал Алан Конуей по-добре от вас. Вие сте редактор на книгата. Ако в нея е скрито нещо, не мога да си представя кой друг би могъл да го открие.
– Един момент – казах аз.
Изведнъж бях осъзнала какво липсва от цялостната картина.
– Всичко това е започнало, когато дъщеря ви е забелязала нещо в „Атикус Тип се заема със случая“. Дали някой друг освен нея е прочел книгата, преди да ви я изпрати?
– Не знам.
– Но какво е открила? Защо просто не ѝ се обадите, за да я попитате какво има предвид?
Този път на въпроса ми отговори Лорънс Трехърн.
– Разбира се, че ѝ се обадихме – каза той. – И двамата прочетохме книгата, а след това няколко пъти се опитахме да се свържем с нея от Франция. Накрая говорихме с Ейдън и той ни разказа какво се е случило.
Лорънс замълча за миг, преди да каже:
– Дъщеря ни е изчезнала.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
