Трима млади мъже предприемат бягство от трудното си минало към надеждата за нов живот в романа на Санджив Сахота „Годината на бягствата“ (изд. „ICU“, преводач: Надежда Розова). В Англия ги очаква набожната Нариндер от традиционно сикхско семейство, превърнала своя религиозен дълг в средоточие на живота си, ала принудена от шемета на непозволената си любов да преобрази себе си с покоряващо великодушие и непоклатимо благородство.
Бягства от трагедията към мечтата, от Дарвинова борба за оцеляване към уютно и спокойно съществуване, от предразсъдъците и расизма към изконното човешко достойнство. Бягство от омразата към обичта: към другия, към себе си, към себе си като друг.
Прочетете откъс от романа при нас.
На следващата година не успя да замине за Индия – наложи се да остане у дома и да се среща с кандидати за брак. И тази вечер предстоеше да дойде един. От Съри, помисли си Нариндер на влизане под душа в банята.
Щеше да бъде петото семейство тази година. Три бяха отхвърлили, защото не бяха достатъчно ортодоксални сикхи, а единственото, което им се стори подходящо, впоследствие се оказа, че има по-голяма дъщеря, омъжена за мъж от друга каста. Родителите на момчето не бяха споменали този факт по време на първата им среща, научиха чак когато Теджпал помоли техни роднини в Индия да проучат семейството.
Нариндер спря душа, преметна дългия сноп коса, дебел колкото китката ѝ, отпред и изстиска водата. Надяваше се този съюз да бъде възможен, дори и само заради баща ѝ. Щяха да плъзнат слухове, ако продължават да не одобряват кандидатите. Нариндер облече семпли тъмнокафяви шалвари и туника, и извади минзухареножълтия си тюрбан от гардероба. Вече беше по средата на стълбите, когато Теджпал я осведоми, че хората са пристигнали и паркират. Нариндер се върна в стаята си и приседна на леглото в очакване да я повикат. Беше прекарала часове тук през последните няколко месеца, докато долу баща ѝ посрещаше семействата на кандидатите. И бе имала време да размишлява. Сигурна беше, че има жени, които изпитват съжаление към нея, които биха я увещавали разпалено да живее своя живот и които бяха на мнение, че такива бракове са резултат от зловещ семеен натиск. Питаше се какво означава да живееш своя живот, сякаш той е нещо самостойно. Дали тези жени разбираха, че дългът и моралното задължение също са проява на обич? Че нейната обич упражнява натиск върху нея? Може и да не беше романтичната любов от техните представи, но точно затова може би беше по-чиста. Понякога ѝ се искаше да помоли такива жени да си представят купчина тор отстрани на пътя, която всичките им приятели и роднини заобикалят. След това да си представят как водят роднините си до купчината и притискат лицата им в мръсотията пред всичките им приятели и близки. Питаше се колко от тях действително биха направили подобно нещо в плен на подтика да водят самостоятелен живот. Когато Нариндер беше много млада, научи за мъж, който срязал вените си, защото дъщеря му избягала с мюсюлманин. Това, разбира се, беше краен случай. Повечето родители, чиито дъщери се бяха отклонили от правия път, живееха, обгърнати от срам, а останалите ги избягваха, сякаш наистина воняха на тор.
Нищичко не чуваше – обикновено се разнасяше смях или някакво преувеличено възклицание, когато откриеха общи познати. Сега обаче не се чуваше нищичко. Може би гостите вече си бяха тръгнали. Може би момчето беше опитало да залъже Теджпал и той тутакси го беше изпратил да си върви. Мисълта извика усмивка на устните на Нариндер. Тя приближи до прозореца и отметна дантеленото перде. Колата още беше там – черно комби.
Когато баба Тарсем Сингх най-сетне се качи горе, той стисна раменете на Нариндер и ѝ каза, че според него това е подходящият кандидат.
– Семейството изглежда почтено – увери я той и я целуна по челото.
Със сведени очи тя последва баща си в стаята и седна до Теджпал. Краят на шала ѝ бе заметнат ниско пред лицето, като воал. Сигурно гостите виждаха само устата ѝ, устните. През тънката материя Нариндер преброи седем бисквити с кленов крем, донесени от някаква роднина от Калгари. Имаше полупразни чаши от чай и самоси, подредени на ниска пирамида. От отсрещната страна на масата бяха младежът и родителите му – е, поне коленете им. Сигурно неговите крака бяха по средата, обути със светлозелен панталон. Родителите продължиха да си бъбрят, все едно тя изобщо не бе влязла в стаята. Какви планове имали за Бейсакхи[1] идната година? Ходят ли на нагар киртан[2]? После майката на момчето попита може ли да видят момичето и Нариндер усети бащината десница върху лакътя си. Тя вдигна глава и подръпна шала назад съвсем мъничко. Остана със сведен поглед, вперен в дърворезбата на масичката. Това беше най-неприятният момент. Очакването как ще преценят лицето ѝ. Не ѝ ставаше по-лесно с времето.
– Красавица – каза майката на момчето, както се очаква да кажат всички майки на кандидат женихите.
– Карамджит би искал да поговори с момичето насаме – продължи майката на младежа. – Ако не възразявате.
Вероятно баща ѝ беше погледнал към Теджпал, защото след кратко мълчание се обади брат ѝ.
– Защо да възразяваме? Ние сме модерни хора.
Излязоха – „Ще ви покажа оранжерията“ – сред шумолене от шалвари и затваряне на врати.
Останала насаме с него, Нариндер вдигна поглед. Тюрбанът му беше наситено тъмносин и може би мъничко голям за облото му лице. Брадата му беше гъста и хубава – не я подрязваше, а на верижка на шията му висеше мъничка кханда. Каквато носеше и тя.
– Здравей – каза той. – И ти ли напрегната като мен?
– Очаквах да ми призлее.
Той кимна – познато чувство.
– Аз съм Карам, ако никой не се е сетил да те осведоми.
– Казаха ми – отговори тя и посрещна с облекчение чувството му за хумор. – Осведомиха ме също за възрастта ти, работата, образованието, ръста и цвета на кожата. Не пропускат цвета на кожата.
– Е, вече ми знаеш и кътните зъби. Хайде да се оженим.
Умълчаха се, а Нариндер затърси подходящите думи, с които да прекрати мълчанието. Задоволи се с неловка усмивка.
– Извинявай – каза той, – чувствам се неловко. И ти ли си напрегната?
Поклащане на глава.
– Извинявай, вече ми каза. – Въздишка. – Оплесках нещата, нали? Целех се по-скоро в забавен, но искрен.
Нариндер пое нещата в свои ръце:
– Искаш ли да ме попиташ нещо? Те скоро ще се върнат.
– А, добре. Баща ти спомена, че всяка година ходиш в Анандпур. Наистина ли?
– Старая се. Приятно ми е да правя там сева. И възнамерявам да продължа да ходя и след сватбата. – Заяви го уверено и готова да отстоява позицията си, но той като че ли не я слушаше.
– Честно казано, исках да се уверя, че не те принуждават или нещо такова. Аз съм с пет години по-голям от теб и… Е, наслушали сме се на всякакви истории, нали?
Тя го увери, че не действа по принуда.
– Ще ти бъде ли приятно да живееш в Съри?
– Едва ли ще има някаква разлика.
[1] Или Вайсакхи. Празник, който се отбелязва традиционно в Панджаб в средата на април при прибирането на първата реколта. Тогава сикхите празнуват Нова година, защото летоброенето на кхалса започва със създаването на тази общност от гуру Гобинд Синх на 30 март 1699 г. Б. пр.
[2] Ритуално изпълнение на химни в рамките на дадена общност. Б. пр.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от сайта на издателството с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.
