Сборникът „Разкази, фейлетони, пародии“ (изд. „Фабер“) е посветен на 100-годишнината от рождението на писателя Петър Незнакомов. Произведенията отразяват различни периоди от 50-годишния му творчески път в хумора и сатирата. Наблегнато е най-вече на някои от по-късните му творби – литературните пародии от сборници като „Четиримата Дюма“, „Жреците на Талия“ и „Разкази от петте океана“. Това бе жанр, който писателят много харесваше заради свободата да пренася съвременни герои и внушения в минали времена и далечни държави, да показва отблъскващи човешки черти и постъпки през призмата на пречистващия смях, да въвлича читателя във вълнуващи приключения, описани с историческа пунктуалност, но отвеждащи винаги към една цел – да излязат на преден план обществените пороци на собствената ни действителност.
Читателите ще открият един сладкодумен разказвач, който умееше да се надсмива гръмогласно над ограниченията на времето, в което живееше.
Предлагаме ви фейлетона „Защо знаем толкова малко за някои наши царе и патриарси“, включен в сборника.
ЗАЩО ЗНАЕМ ТОЛКОВА МАЛКО ЗА НЯКОИ НАШИ ЦАРЕ И ПАТРИАРСИ?
Това наистина е една загадка на историята.
Царували са си и са си патриархствали хората, някои по цели двадесет-тридесет години (Петър I, Иван-Александър и др.), строили са дворци, крепости, мостове, чешми, издавали са закони, едикти и хрисовули, женили са се и са се развеждали, раждали са синове и дъщери и са ги женили и омъжвали по сметка за разни съседни княгини и князе, печелили са и са губели битки, сключвали са мирни договори, вземали са дан от ромеи, авари и маджари, развивали са книжовността и изкуството и така нататък, и така нататък, а за мнозина от тях ние знаем само откога докога са царували и по един-два факта от целия им, изпълнен с дейност и събития живот, и то благодарение на чужди източници. Свои източници за повечето си царе и патриарси ние почти нямаме, или ако имаме нещо запазено – то е, с извинение, разни ругатни и нецензурни изрази, върху които историята като наука не може да се опре.
Аз лично съм си блъскал главата с разрешаването на тази загадка. И преди няколко нощи, така, както си лежах буден в леглото, истината изведнъж блесна в главата ми. Досетих се просто как ще да е стояла работата. На такова досещане в чужбина му викат гениално прозрение. Как ще го нарекат у нас, си остава дело на нашенската литературна критика.
Но да си дойдем на въпроса! Царува си примерно Тервел, един от първите български царе. Царува той доста славно, дори влиза в Константинопол (сега Истанбул), а сам император Юстиниан II Безноси го вика на помощ в борбата с политическите си противници, плаща му дан и му дава титлата кесар. Тервел освен това воюва и с арабите, разбива на пух и прах в Тракия двадесетхилядната им отбрана войска и спасява тогавашната Византия от арабско иго. Всичко това обаче ни е известно от чужди източници. А къде са нашите, дявол да го вземе! Вероятно сме имали и свои. Тервел, доколкото можем да предполагаме, е бил умен владетел и едва ли ще да се е лишил от придворни хроникьори, битоописатели, биографи и журналисти. Кой голям човек не желае да бъде увековечена в писмена форма и по този начин запазена за потомството собствената му слава?
Но какво става по-нататък? По силата на природните закони Тервел не е безсмъртен. Идва му и на него времето като на всеки обикновен поданик. И ляга Тервел да мре (пак не ни е известно от какво) и като свършва тая работа, погребват го със съответните почести. На престола се възкачва неговият приемник, примерно Кормисош. И първата работа на новия хан е да направи дълбок анализ на съвременното положение. И констатира той, че работите не вървят така идилично, както си ги е представял бившият хан Тервел, вместо да си гледа хала в собствената страна, да издига благосъстоянието и националния доход на народа, се е заплел в никому ненужни походи до Константинопол (сега Истанбул), връзките му с Юстиниан II Безноси всъщност са били в изгода на Византия, те, откровено казано, са грешка, политическа и военна авантюра, която има за резултат изпразването на държавната хазна и личното забогатяване на някои приближени и фаворити на хана. Не особено полезен е бил и походът срещу арабите, той всъщност е допринесъл за укрепването на Византия, изконния враг. Вместо да се воюва напразно толкова години с арабите, по-целесъобразно би било да се завържат трайни търговски и културни връзки с тях, да се обмени военен и политически опит. Вина за всичките гореизброени неблагополучия носи лично о бозе почившият хан Тервел. Той е управлявал самолично, не се е съобразявал с волята на боилите и тарканите, често пъти я е потъпквал поради лични капризи и следователно името му в никакъв случай не бива да се обвива с ореола, създаден по негово нареждане. Всички писмени документи и хроники, където се хвали този сатрап, следва да се изгорят незабавно и паметта му да бъде предадена на забвение. Българската държава всъщност започва от възцаряването на хан Кормисоша. Всичко друго преди него е от лукаваго и в този смисъл трябва да заработят всички придворни книжовници, хроникьори, биографи и репортери, ако искат да останат на щатна работа в двореца и да си вадят хляба с книжовен труд. А ако не искат – прав им път, да вървят зад Дунава, за да не стане по-лошо.
С тези няколко предварителни мерки Кормисош започва да царува. И царува той твърде смислено и също се покрива с бойна слава. Негово дело е нахлуването в Тракия и достигането до Дългата стена. Той печели и редица други битки, укрепва единството със седемте славянски племена, взема мерки за развитието на строителството, на науката и изкуството. Но ето че и за Кормисош настава последният час. Прощава се той със своите многобройни вдовици и деца и заклева всички да го помнят с добра дума и да увековечат по някакъв начин славата му. После склопява очи. Погребват го, както се полага, а веднага след това неговият приемник новият хан Винех събира придворните в тронната зала и започва анализ на завареното положение. Оказва се, че то съвсем не е розово. В отношенията със седемте славянски племена съществуват видими пукнатини, сключеният мир с Византия поради притъпена бдителност всъщност е дал възможност на император Константин V Копроним да подготви своите походи във вътрешността на България, построеният мост на Тича не е съобразен с нарасналите нужди на населението и с увеличения стокооборот, в новата архитектура на Плиска се забелязват вредни аварски влияния и тенденции, законодателството е в пълен безпорядък, има злоупотреба с властта от страна на боилите и тарканите, а поражението при Маркела е недопустим удар върху националното достойнство. За съществуващите неблагополучия Винех хвърля цялата вина върху о бозе почившия свой предшественик. Той нарежда да се изгорят всички писмени документи и хроники, в които се славят делата и подвизите на бившия хан, и забранява отсега нататък да се споменава името му. Освен това новият хан заявява на всеослушание, че досега било каквото било, на всичко ще се тури пепел, а поданиците трябва да знаят, че българската държава всъщност започва от него, ювиги хан Винеха, че каквото той нареди и създаде, всъщност това ще остане за потомството и в този смисъл трябва да преустроят работата си хроникьорите, книжовниците и битоописателите, а всичко друго е от лукаваго и няма никаква историческа стойност.
След тази своя първа мярка и Винех започва своето царстване. Но и той е смъртен и за него идва часът на равносметката. Още повече, че не умира от естествена смърт. Наследява го моралният му убиец Телец от рода Угаин… Първата работа на Телец е да събере придворните, да изясни причините за преврата и да изнесе доклад върху вътрешното и международното положение. Положението според него по вина на о бозе почившия хан Винех никак не е весело. Следователно…
Ето тая ще да е причината, драги мои читатели, за да знаем толкова малко за някои наши някогашни царе и патриарси. Както виждате, причината била съвсем проста. Достатъчно е да имаш малко историческо прозрение, за да се досетиш.
С това смятаме, че разрешаваме една от най-големите загадки на българската древна история.
