„Спи с мен“ от Снежана Ташева (изд. „Ерго“) е прям и директен съвременен роман, който крие в себе си неочаквани изненади. Той е колкото за любовта, толкова и за израстването; за преодоляването на личните недостатъци и за компромисите, нужни във всяка връзка. За раните, които любовта нанася и които пак тя лекува. За смиряването на гордостта, за близостта и приятелството.
Ясена Юрукова е млада жена със скучен живот – творчески блокаж, еднообразна преподавателска кариера… Освен това спи с предишните си гаджета, към които не изпитва никакви чувства. Тя иска нещо ново и вълнуващо, но съдбата я изненадва, като ѝ поднася старите ѝ любови. Явор и Янчо са толкова различни, но и толкова подобни, зарязали я съответно преди единайсет и седем години. Сега обаче и двамата изведнъж ѝ обръщат внимание. И с двамата я свързват ярки спомени, но тя трябва да избере един от тях.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Гледах листа, на който трябваше да попълним личните си данни, и въздишах горчиво. Извадих личната си карта, позавъртях я в ръце и пак я прибрах. За повечето хора не би било мъчение да напишат трите си имена на лист хартия. На латиница.
Можеха да ги попълнят и сами от данните, с които бяхме кандидатствали, но явно предпочитаха да бъдат мили и да ни оставят да се обесим сами. Или поне мен.
Нека обясня. Казвам се Ясена Юлиянова Юрукова. Това име ме научи да се бия, още преди да науча азбуката. Невинаги печелех, но и никога не се давах без бой. Когато нашите, осъзнали на какво са ме подложили, ми предложиха да ми сменят името или да се запиша на джудо, аз избрах джудото. Тогава победите станаха много повече от загубите. В гимназията обаче се измързеливих, защото вече никой не напираше да ми вика „Юмрукова“ или „Гюрукова“, а и момчетата бяха станали по-силни. Но все още имах лошия навик първо да скачам на бой и после да го мисля. Спомням си един случай в клуба за бордови игри, когато играч на масата реши, че правилата не се отнасят до него. Налетях му с бирена бутилка, но за щастие се разминахме само с крещене. Не мисля обаче, че някога отново ще играя с тази компания. Единственото, за което се радвам, е, че Янчо не научи за това.
Явор обаче беше друго нещо. Той ме беше виждал да мятам предмети към стената, да беснея от яд и да се опитвам да го командвам. Мисля, че се уплаши от мен и никога не ми го прости. Или поне си го мислех доскоро. Бях се старала много, бях си изградила навици, които да ме карат първо да мисля и чак после да налитам на бой, но малко невнимание от моя страна и можех да предизвикам кръчмарски въргал, в който най-вероятно щях да си го отнеса. Е, не само аз.
Сега обаче бях сравнително спокойна, тревожеше ме само изписването на имената. Yassena или Jassena, или може би дори Iassena? С едно s или две? Да не говорим за бащиното и фамилното. Не можех да ги напиша с g, щяха да ми викат „Джасена“ или „Гасена“ – щеше да се наложи скоростно да си припомням джудото. Накрая просто преписах личната си карта – Yasena Yuliyanova Yurukova – и се умирих. Утешението ми беше, че поне не прилича на псувня, макар че хората сигурно щяха да ме сметнат за арабка или пък за някоя от руските републики. След още малко мислене добавих в скоби Frassina, общо взето „Ясена“ на италиански, за да им е по-лесно на местните да произнасят името ми.
И преди ми се беше налагало да се представям на италиански и затова знаех колко е трудно. Най-доброто, до което бяхме стигнали с бившия ми научен ръководител, беше „Ясèна“, така че отдавна бях започнала да се представям на италианските си познати и приятели като „Фрàсина“. На курса едва ли щеше да има много италианци, всъщност не знаех от кои държави ще са другите. Всички те обаче трябваше да притежават базови познания по италиански, така че решението да се представям като „Фрасина“ беше доста разумно.
Останалите данни бяха лесни. Приключих с анкетата за по-малко от пет минути и отидох да я дам на ръководителката.
Тя хвърли един поглед на листа ми и се усмихна.
– Благодаря, Ясена – каза на италиански, но с правилно ударение.
Ченето ми падна.
– Как… – започнах, но не можах да довърша.
– Била съм в Русия – усмихна се тя. – Така че знам какво означава името ти и как се произнася.
Почувствах се като идиотка. Толкова труд, когато сигурно можеше да си го напиша и на кирилица.
– Спасибо – отрони се от устните ми, без да искам. Служех си добре с руския, въпреки че го бях позанемарила.
– Ты из России? – сепна ме ръководителката.
– Да нет. Я из Болгарии.
Минахме обратно на италиански.
– А как се казвате вие? – попитах я.
– Емилияна – отговори ми тя.
Страхотно.
– Piacere – казах ѝ и се здрависах с нея.
После я уведомих, че смятам да се върна обратно в стаята си, за да си почина няколко часа преди вечерята.
Бях си резервирала самостоятелна стая, за което трябваше да доплатя, но не съжалявах. Исках да имам всичкото си време на разположение, защото смятах да пиша. И смятах да пиша в толкова откачени часове (всъщност, когато ми дойдеше музът), че една съквартирантка само би ми пречила. Освен това исках да си разхвърлям дрехите навсякъде и да седя и лежа където ми скимне, без да се съобразявам с никого. Бях се разглезила от живеенето сама.
Отворих лаптопа и започнах да нахвърлям бележки. Събитията от последните дни може да ме бяха объркали, но бяха ми дали и вдъхновение. Сега, когато се намирах на километри от тях, а от замесените лица ме делеше поне една държавна граница, изпитах силното желание да пиша.
Героинята ми щеше да бъде екшън герой, реших аз. Нямаше да е „мацка“, но, за разлика от мен, щеше да е в състояние да натупа всеки. Щеше да спаси света, а истинската любов сама щеше да ѝ се поднесе на тепсия, без да се плаши от войнственото ѝ поведение. Освен това нямаше да ѝ се налага безплодно да преследва обекта на въжделенията си в продължение на месеци и години, а когато най-накрая любовта я откриеше, нямаше да я измъчва всяка будна секунда.
Записах файла и затворих замислено лаптопа. Надявах се да успея да натракам четиресет хиляди думи за месеца, който щях да прекарам в Италия, и после да направя от тях роман. Надявах се и да не искат много поправки, защото редакторът ми, макар да беше доста мил типаж, можеше да ме накара да си говоря сама по време на съвместната ни работа.
Какви ли щяха да бъдат участниците в курса, запитах се. Сигурно повечето от тях щяха да са нормални жени.
Но как живееха животите си нормалните жени? Случваше ми се почти да ги разбера, обаче после някой хвърляше камък в езерото на мисълта ми и картината изчезваше. Повечето от тях сигурно всеки ден се бъхтаха за насъщния, също като мен. Като изключим моделките, златотърсачките и щерките на богати родители. Но какво правеха след това? Прибираха се вкъщи, сваляха сутиена, който ги е душил през целия ден, и после сядаха пред тоалетката да си махнат макиажа и да си изтръгнат веждите от корен? Когато свършеха с това, започваха да чатят с кандидат-свалячите си, на които пращаха милиони сърчица, но никога не се съгласяваха да им пуснат или дори да излязат с тях. Да пази Летящото спагетено чудовище, някои дори не харесваха секса.
Въздъхнах и се тръшнах на леглото. Тогава ми хрумна друг въпрос. А доколко разбирах мъжете? Смятах, че схващам мотивацията им, състезавах се с тях и се опитвах да ги задмина. Винаги играех за победа, макар рядко да я извоювах. В България имаше няколко „писателчета“, като цяло недоклатени комплексари, които ме мразеха и в червата заради оскъдните ми успехи. Или за това, че мъжете още ми обръщаха внимание. Дали ако някоя им вържеше, щяха да спрат? Съмнявах се.
И все пак, нашепваше ми едно гласче, ако разбирах толкова добре мъжете, защо не смеех да напиша роман с главен герой мъж? Имах няколко разказа, които си харесвах, но не и по-дълго произведение.
Изобщо, от какво разбирах? От химия, от формите на глагола в италианския и от падежите в руския. Поне донякъде. И това беше.
Какво би видял някой мъж в мен? Задника ми? Е, може би с онези двамата случаят беше тъкмо такъв. Като цяло имах доооста от него за гледане, пък и, както споменах по-рано, изглеждаше нелошо в пола.
Но с мъжете-участници в курса не смятах да се разбирам посредством него. Трябваше да съм по-мила от обичайното, за да не си създавам излишни проблеми.
Погледнах часовника и станах от леглото. Беше време за вечеря.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
