„Тайни от острова“ от Барбара Ханей (изд. „Хермес“, преводач: Пепа Стоилова) е роман за три жени, които ще се съберат под тропическото слънце на Австралия. Дали ще успеят да простят миналите грешки, или премълчаното през годините ще ги отдалечи завинаги една от друга?
Преди много години, когато Фрея е съвсем млада и животът е пред нея, тя решава да помогне на сестра си. Фрея става сурогатна майка на детето на Пърл. Но това й коства много. Тя губи близостта със семейството си и любовта на мъжа, когото обича.
Десетилетия по-късно Фрея е разведена, няма деца, а домът й е изгорял при пожар. Затова, когато племенницата й Били й предлага покрив над главата и работа като управител на семейния ресторант на красивия Магнетик Айланд, Фрея не може да си позволи да откаже. Били никога не е разбирала напрежението между майка си и леля си. Самата тя наскоро се е завърнала на острова и крие своя тайна.
Прочетете откъс от романа при нас.
Ако Фрея знаеше, че напуска дома си за последен път, нямаше да бърза толкова. Със сигурност едва ли щеше да грабне ключовете за колата от закачалката в кухнята и да се втурне към вратата, спирайки набързо само да погледне прическата и червилото си в огледалото в антрето.
Щеше да си даде време да се полюбува на късната следобедна светлина, обливаща коридора с меко и топло сияние. Да хвърли прощален, любящ поглед към малката дъбова маса, наследена от баба й. И може би да прокара пръсти по изгладените от водата камъни, донесени вкъщи от ваканциите в чужбина, които събираше в стъклена купа, поставена върху същата тази маса.
Вероятно щеше да се усмихне на синята керамична ваза, пълна с цветята, които бе купила от супермаркета вчера просто защото изглеждаха ярки и весели, а пък и тя заслужаваше малко настроение.
Всъщност, ако предполагаше какво ще се случи, Фрея сигурно щеше да притисне към гърдите си вазата, купата с камъчетата и малката масичка и да ги изнесе през вратата към безопасния оазис на предната морава.
Или пък щеше да се втурне обратно към солариума, превърнат в ателие, и да грабне творбите си. Най-вече щеше да гушне малкото си кученце Уон Тон и да го остави в колата, вместо да го затваря в пералното помещение с кошницата и вечерята.
За съжаление, най-значимите събития в живота рядко идват с предупреждение. Беше го научила преди година, когато Брайън се прибра вкъщи една петъчна нощ и направи шокиращото си изявление. И сега, тази вечер, тя нямаше представа, че я дебне поредното бедствие. Освен това закъсняваше и естествено, бързаше.
Което не беше необичайно. Фрея мразеше да пристига твърде рано където и да е, затова вечно оставяше нещата за последния момент. Това неизбежно означаваше, че подготовката за всяко събитие се превръщаше в почти неистова работа.
Знаеше, че е лош навик, който влудяваше Брайън. По времето, когато бяха женени, всеки път, когато трябваше да излизат някъде, той сновеше пред входната врата, мръщеше се в коридора, потропваше нервно с крак или подрънкваше нетърпеливо с ключовете на колата, докато Фрея отчаяно се опитваше да довърши грима и прическата си или да завърже шала си както подобава. Вероятно новата му съпруга също го смяташе за нетърпелив.
Ужасно ли бе да се надява, че е така?
Днес обаче беше готова навреме. Докато изкарваше колата си на заден ход от гаража, като остави вратата вдигната, за да може после по-лесно да я прибере – още нещо, което би вбесило Брайън – мислите й бяха изцяло заети с предстоящата вечер. След забавния, разтоварващ филм с приятелките й щяха да си поръчат лека вечеря и да водят добре познатите им стари разговори в един от любимите им ресторанти.
Докато завиваше към булеварда, тя видя в огледалото за обратно виждане къщата си, разположена спокойно в извивката на тиха затворена улица зад буйната зеленина на палмите. Домът й, с олющени от времето бели первази и огромни прозорци с бледосини капаци във френски стил, я накара да се усмихне. Той все още беше нейното щастливо място.
Единственото нещо, което й бе останало.
Вечерта беше студена за стандартите на Куинсланд. Кафенето бе уютно, със средиземноморска атмосфера, с каменни стени и под, затоплени от светещи мангали. Наоколо се носеше изкушаваща миризма на домати, чесън и билки. На бара от огромни свещници се спускаха тежки сталактити от восък, а през извитите арки на терасата проблясваше ясното зимно небе.
Фрея, Дейзи и Джо се засмяха, когато чукнаха чашите си с вино. Филмът се оказа добър и забавен и ги остави в приятно, ведро настроение.
– Толкова е хубаво да изляза отново с вас, момичета – каза им Фрея, след като отпи първата възхитителна глътка. – Благодаря, наистина имах нужда от това.
Дейзи и Джо кимнаха със съчувствени усмивки. Те се опитваха да я разведрят, като прилагаха тактика не по-различна от тази, която бяха използвали, за да помогнат на Дейзи да преодолее скръбта, след като съпругът й почина. Разводът не можеше да се сравни със смъртта, естествено, но Фрея го преживяваше не по-малко болезнено.
Може би беше прекалено честолюбиво, но в нейния случай имаше чувство на срам от това, че Брайън я бе напуснал, усещане за провал и скрито послание, че е била смятана за недостойна за него.
Бързо се отърси от негативните мисли.
– Справям се чудесно, наистина.
– Разбира се, че се справяш – потвърди Джо. – Винаги съм те смятала за изключително уравновесена и уверена.
Фрея почти им разкри колко ужасно неуравновесена и неуверена се е чувствала през последните няколко месеца.
За щастие, Дейзи отклони вниманието в друга посока:
– Как ти се струват уроците по рисуване?
– Обожавам ги.
– Не знаех, че имаш артистични заложби.
– Нито пък аз – засмя се Фрея. – Всъщност не съм хващала четка от гимназията, но честно казано, работата с акварелните бои е доста забавна. Наистина благодатна. Може би дори имам някакъв талант.
– Убедена съм, че притежаваш много таланти. – Дейзи винаги беше удивително лоялна.
– Освен това се захванах с градинарство – добави Фрея. – Далече съм от твоето ниво, Дейзи. Наистина се справих едва с няколко саксии, докато работех на пълен работен ден, но започнах да отглеждам и зеленчуци. Е, все още само чери домати и марули, но е някакво начало. – Тя също можеше да трупа позитиви. Всъщност се почувства много по-добре, след като изброи последните си постижения.
– Предполагам, още не си пробвала да излизаш с мъже? – попита Дейзи с колеблива, почти извинителна усмивка.
– Впрочем да – отвърна Фрея с гримаса. – Само веднъж.
Случайно се бе натъкнала на познат в супермаркета, бивш клиент, и той я бе поканил на питие, което тя прие за среща. Случи се в ден, в който се чувстваше отегчена и може би малко самотна, затова се съгласи.
– Не беше мой тип – добави тя. – Всичко, за което пожела да говорим, беше стоковата борса, неговия хендикап* и невероятните му синове.
В отговор Джо изви съчувствено очи към тавана.
– Не се отказвай. Убедена съм, че подходящият човек е някъде там, а междувременно се радвам, че успя да запазиш къщата си.
Добрата стара Джо, практична, както винаги.
Но да, поне имаше дома си. Фрея се опитваше да изпита благодарност, че бе запазила прекрасната си къща, докато Брайън и Амбър живееха под наем в двустаен апартамент в Мулулаба*, на няколко пресечки от брега, без намек за гледка. Благодарността обаче трудно си пробива път към повърхността, ако съпругът ти те е заменил с млад модел.
Като се изключат шокът и болката, всичко останало беше смущаващо банално, нещо, което можеше да се случи само на други хора.
Не и на Фрея и Брайън.
За бога, те не бяха просто обикновена семейна двойка. Бяха жизнени и забавни, организираха най-добрите приеми, пътуваха редовно в чужбина и имаха успешен съвместен бизнес – компанията „Брайън Брайтс Електрикс“.
В продължение на двайсет години тя управляваше офиса, приемаше телефонните обаждания, обработваше документите и водеше счетоводните книги, бореше се с данъците, поддържаше мястото изрядно и примамливо за клиентите – с блестящите си прозорци, излъсканите подове и преливащите от разцъфнали цветя саксии.
А сега бе изгубила не само съпруга, но и кариерата си. Изместена от Амбър, трийсет и две годишна блондинка с пухкава коса и съвършени форми.
Трийсет и две годишна? Не беше ли нелепо? И най-баналното от всички клишета – Брайън бе срещнал сегашната си съпруга по време на работа, докато монтирал нов вентилатор на тавана на спалнята й. Е, добре. Наистина сърцераздирателно. Но как, по дяволите, Амбър се бе влюбила в прехвърлил петдесетте мъж с оплешивяваща побеляла коса и увиснал корем?
Все още изпитваше болка при мисълта, че е била заменена с такава лекота и нетърпение. Не можеше да си представи какви разговори би могъл да води с такава жена. Вероятно двамата не разговаряха много. По-вероятно ставаше въпрос за разнообразна активност в спалнята и тя не искаше да мисли за това, но както твърди поговорката, болката, която може да ти причини собственото ти въображение, е повече от реална.
Фрея намираше утеха в убеждението, че тази връзка няма да продължи дълго. Не че щеше да приеме Брайън обратно. По дяволите, не.
– Трябва да прегледаме менюто – предложи тя, след като отдели повече от достатъчно време за размишление над проблемите си. Веднага щом приятелките й направиха избора си, отклони разговора към семействата им. Тъй като нямаше собствени деца, винаги се интересуваше какво се случва с техните. Дейзи дори вече имаше внуче, сладко, пълничко момченце, което съвсем наскоро се бе научило да ходи.
Доливайки чашите си, жените се отпуснаха и оставиха разговора да се прехвърли щастливо от филма, който току-що бяха гледали, към спортните занимания на момчетата на Джо и приключенията на по-малката дъщеря на Дейзи в Южна Америка. Пристигнаха ястията им, артистично аранжирани върху каменни плочи, от които се носеха апетитни аромати, и вкусовите рецептори на Фрея изтръпнаха, когато набоде с вилицата си една сочна скарида.
Темите се сменяха – храната, модата, близките. Майката на Джо се бе преместила в дом за възрастни хора. Сестрата на Дейзи тренираше за сто метра свободен стил в Мастърс игрите. Фрея нямаше с какво да допринесе, тъй като не поддържаше постоянен контакт със семейството си.
– Говори се, че онази Амбър била бременна.
Бомбата хвърли Джо. Колкото и да се стараеше да бъде внимателна, думите й поразиха Фрея с почти ядрена сила. Не успя да овладее внезапното трепване.
Така. Значи, вече се бе разчуло.
– Да – каза тя безизразно.
Беше решила да не съобщава тази новина. Просто за нея бе страшно болезнено да признае, че Брайън и Амбър ще стават родители. Брайън, нейният Брайън, бе на път да стане баща. На дете от друга жена.
След всички мъки и страдания от първото десетилетие на брака им – спонтанните аборти и горчивите разочарования – новината, която бившият й съпруг бе споделил предпазливо, дори с известен страх, разби сърцето й.
– Радвам се за тях – каза тя смело, но не успя да се усмихне.
Дейзи се протегна и стисна ръката й. Топлата съчувствена усмивка издаваше нежно разбиране.
Въпреки това Фрея потъна в дълбок мрак. Новината за бременността на Амбър се оказа последната капка, по-тежка за преглъщане дори от унизителния факт, че съпругът й се бе отегчил от нея. Бог й бе свидетел, че на нея също й беше омръзнал, но съществуваха такива неща като лоялност, нали?
Разтърсвайки глава, за да се отърси от потискащите мисли, тя изправи рамене и се постара да наподоби усмивка с надеждата да не изглежда прекалено фалшива.
– Казах ли ви, че пребоядисах спалнята си?
– О, чудесна идея – възкликна ентусиазирано Дейзи. – Може би си сменила и мебелите?
Фрея поклати глава.
– С радост бих се отървала от леглото, но не мога да си го позволя толкова скоро. Все пак си купих други завивки, чаршафи и възглавници.
– И какво е новото цветово решение?
– Розово и оранжево. – Позволи си триумфална усмивка. – В интериора няма дори нюанс от модното сиво. Брайън би го нарекъл противен.
– О, уау. Това наричам сладко отмъщение. Спалня в оранжево и розово. Харесва ми – засмя се Джо, единствената от триото, която все още имаше съпруг. – Браво на теб, Фрея.
– Трябва да кажа, че ми действа изключително ободряващо да се събуждам и да виждам тези абсурдно ярки цветове.
– Да, звучи наистина шик. – Дейзи вдигна чашата си с виното. – За още много прекрасни, светли утрини.
*Хендикап – личен коефициент за аматьори, изчислен според техните постижения; степен на голф умения. – Б. пр.
*Мулулаба (Mooloolaba) – крайбрежно предградие на Куинсланд, Австралия. – Б. пр.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
