Нещо зло дебне в мрака…Надникнете зад завесата на здрача и разберете защо това, от което трябва да се страхуваме най-много, сме ние самите.
В сборника „Легендата за Слийпи Холоу и други страшни истории“ (изд. „Асеневци“, преводач: Йоана Чолева) ще се срещнете с четири бележити и смразяващи кръвта разказа: „Легендата за Слийпи Холоу“ и „Дяволът и Том Уокър“ на Уошингтън Ървинг, „Ужас“ на Джон Беруик Харууд и „Вампирът“ на Джон Уилям Полидори.
Предлагаме ви да прочетете откъс от разказа „Ужас“ на Джон Беруик Харууд.
И тогава паметта ми, събудена от страха, ми припомни отдавна забравеното минало, лошата репутация на тази изоставена стая, греховете, на които беше свидетел тя, пролятата кръв, отровата, стичаща се от неестествена омраза в стените ѝ и поверието, описало я като обитавана от духове. Зелената стая – сега си спомних! Колко страшно – слугите я избягваха, за нея се споменаваше рядко и шепнешком. Когато бяхме деца, гледахме на нея като на мистериозно място, неподходящо за обитаване от смъртните. Беше ли тъмната форма с веригата създание на този свят, или беше призрак? И пак, още по-ужасно, може ли да се окаже, че труповете на нечестиви хора са били принудени да се надигнат и посетят местата, където са извършили злите си дела? И такъв ли беше моят ужасяващ гостенин? Веригата издаде деликатен звук. Косата ми настръхна. Очните ми ябълки сякаш щяха да изскочат от главата ми, капки от мъка избиха по челото ми. Сърцето ми се мъчеше, сякаш някаква огромна тежест ме смазваше. Понякога чувствах, че спира обезумелите си удари, а понякога, че пулсациите му са жестоки и забързани. Дишах тежко и с изключителна трудност. Тялото ми трепереше, сякаш от студ, но все още се страхувах да помръдна. Съществото се движеше, пъшкаше, оковите му се чуваха зловещо, диванът скърцаше и се тресеше. Това нямаше как да е фантом – безплътен призрак. Същността му, осезаемото му присъствие… те бяха хиляди пъти по-ужасни. Усещах, че може не само да уплаши, но и да нанесе вреда – нещо, което заразяваше душата със смъртоносен страх. Взех отчаяно решение: плъзнах се от леглото, взех топлия халат, обвих го около себе си и с протегнати ръце се опитах да си проправя път към вратата.
Сърцето ми заби силно при появилата се надежда да избягам. Но бях направила едва една крачка, когато стенанието отново се чу, превръщайки се в заплашително ръмжене като от гърлото на вълк, и ръка, стиснала ръкава ми. Стоях неподвижно. Ръмженето се укроти и се върна към стенание. Веригата вече не дрънчеше, но ръката продължаваше да държи ръкава ми, а аз се страхувах да помръдна. То знаеше за моето присъствие. Главата ми се замая, кръвта кипна в ушите ми, а коленете ми загубиха всякаква сила, докато сърцето ми запърха като на захапан от вълк елен. Отпуснах се назад, а смазващото чувство на неописуем страх ме вцепени. Когато се върнах на себе си, бях на ръба на леглото, боса и трепереща от студ. Беше настанала тишина, но усещах как ръкавът ми все още е стиснат от неземния ми посетител. Тишината продължи дълго. Последва кикот, който смрази мозъка ми и скърцане със зъби, сякаш в пристъп на демонична лудост. Чу се плачещ стон, последван от мълчание. Може да са минали часове, но едва ли. Вълнението на собственото ми сърце не позволяваше на удара на часовника да стигне до ушите ми, така че сигурно бяха изминали и часове, но ми се струваха като години. И как изминаха само! Ужасяващи видения минаха пред изстрадалите ми очи, които не смеех да затворя, но които все така гледаха в тъмнината, където в тези нощни часове лежеше страховитият ми спътник. Представих си го във всяка отвратителна форма, която въображението ми би могло да призове: ту като скелет, с кухи отвори за очи и ухилени безплътни челюсти, ту като вампир с бледо подуто лице, подуто тяло и уста, от която се стича кръв. Няма ли най-сетне да настане светлина? Но изгрее ли слънцето, няма да имам избор, освен да се изправя лице в лице с чудовището. Бях чувала, че призраците и злите същества са принудени да изчезнат с настъпването на утрото, но това нещо беше твърде истинско, твърде земно, за да изчезне щом петелът запее. Не! Трябва да го видя! Ужасът – лице в лице! И тогава студът надделя, зъбите ми започнаха да тракат, тръпки преминаха през тялото ми, по челото ми отново избиха капки от агония. Някакъв инстинкт ме накара да грабна шал или наметката от стола до мен, за да я увия около тялото си. Отново започнаха да се чуват стенания, а веригата се размърда. Тогава потънах в апатия, като пожертван на кладата, подложен на продължително мъчение. Часовете препускаха, а аз бях като ледена статуя – неподвижна и безмълвна.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
