Криминалният роман „Наблюдавам те“ от Тереза Дрискол (изд. „Хермес“, преводач: Стоянка Сербезова – Леви) разглежда въздействието от едно престъпление не само върху близките на невинната жертва, но и върху неволния свидетел Ела и нейното семейство.
Ела е собственичка на малък цветарски магазин, известен с нестандартните си букети. Докато пътува във влака за Лондон, тя става неволен свидетел на запознанството на две тийнейджърки с двама млади мъже. Те се уговарят вечерта да посетят популярен лондонски клуб. Когато обаче дочува, че мъжете току-що са излезли от затвора, Ела започва да се притеснява. Но точно когато се кани да се намеси, свободното поведение на едното момиче – Сара, я възпира. На следващата сутрин научава от новините, че другото – красивата Ана – е изчезнало.
Година по-късно Ана все още е в неизвестност. Ела изпитва чувство на вина. Тя обаче не е единствената, която не може да забрави случилото се. Получава заплашителни картички, които я карат да се страхува за живота си. Сара не е казала цялата истина за злополучната вечер, нейните родители също крият тайни.
Прочетете откъс от романа при нас.
Бащата
Хенри Балард седеше в оранжерията и се опитваше да не обръща внимание на долитащия откъм кухнята шум. Той си каза, че трябва да отиде при съпругата си, за да й помогне и да я успокои, но осъзнаваше, че усилията му ще бъдат напразни, и отлагаше този момент. Истината? Искаше му се да остане тук още известно време, вперил поглед в моравата. На това странно място, в тази пристройка към къщата, където през лятото е много горещо въпреки щорите и големия вентилатор, чиято цена беше безбожно висока. Умът му сякаш бе излязъл извън тялото му и извън времето и бродеше из озарената от ранната утринна светлина градина, докато ги слушаше как си шепнат в убежището си сред храстите. Ана и Джени.
В продължение на една, а може би и две години това беше любимото им място, докато преминаваха през онзи отвратителен розов период. Розови завивки. Розови Барбита. Розова палатка, купена по каталог и пълна с всевъзможни момичешки принадлежности. Винаги отказваше да се приближи до нея. Сега му се искаше повече от всичко на света да забрави за доенето и сеното, за данъците и банката и да отиде при тях, да накладе огън и да им изпече наденички за закуска. Все едно са на къмпинг, както им бе обещавал безброй пъти, без нито веднъж да удържи на думата си.
Силният трясък откъм кухнята го накара да влезе в къщата. Съпругата му вдигна падналите на пода купи и форми за печене.
– Какво правиш?
– Пай със сини сливи.
– За бога, Барбара.
Любимият пай на Ана. Хенри усети аромата на канелата – част от съдържанието на бурканчето с подправката се бе изсипало върху кухненския плот и от малката купчинка се излъчваше силен аромат.
„О, Барбара!“
Докато съпругата му продължаваше да вдига от пода купите и формите с треперещите си ръце, Хенри я наблюдаваше и не бе в състояние да издържи на гледката. Вместо да й помогне, да се опита да се държи мило и да прояви съчувствие към нея, той влезе в кабинета си и седна до телефона. След пет или десет минути видя на водещата към къщата им алея да спира полицейска кола.
Стомахът му се сви болезнено и за миг през ума му премина мисълта, че би могъл да барикадира входната врата. Представи си купчината от мебели, които им пречат да влязат. Този път полицаите бяха двама. Мъж и жена. Само жената бе с униформа.
Хенри излезе от кабинета и видя, че съпругата му е застанала на прага на кухнята и си бърше ръцете с престилката. Той се обърна и я погледна за миг. Очите й се молеха на него и на Господ. Молеха се за справедливост.
Хенри отвори вратата. Ана и Джени влетяха в къщата и хвърлиха на пода ученическите раници и тенис ракетите си. Той изпита огромно облекчение, преди да се върне към реалността.
Реалността бе изписана върху лицата на полицаите.
– Намерихте ли я?
Мъжът с измачкания делови костюм поклати глава.
– Това е полицейски комисар Кати Брайт. Споменах ви за нея по телефона, нали? – Хенри не му отговори. Сякаш бе онемял. – Може ли да влезем, господин Балард?
Той кимна. Не бе в състояние да направи нищо друго.
Всички влязоха в кабинета и седнаха. Хенри долови странния, напомнящ на шепот шум, докато съпругата му търка ръцете си една в друга. Той посегна и взе едната й ръка в своята, за да спре шума.
– Следователите в Лондон правят всичко по силите си – изрече мъжът. – Те непрекъснато поддържат връзка с нас.
– Искам да замина за Лондон.
– Вече говорихме за това, господин Балард. Съпругата ви се нуждае от вас и ние също имаме нужда от помощта ви. Обещавам ви, че ако изникне нещо ново, ще ви уведомим незабавно и ще ви осигурим превоз дотам.
– Сара спомнила ли си е нещо? Казала ли е нещо повече? Бихме искали да разговаряме с нея.
– Сара все още е в шок, което е обяснимо. Екипът от специалисти й оказва помощ. Родителите й вече са при нея. Опитваме се да съберем колкото е възможно повече информация. Предстои да бъдат прегледани записите от охранителните камери в клуба.
– Не ви разбирам. Какъв клуб? Какво са правили момичетата в този клуб? Това не влизаше в плановете им. Те имаха билети за „Клетниците“. Заявихме им категорично, че…
– Изникна нещо, което може би ще внесе известна яснота по въпроса, господин Балард. – Полицаят се прокашля. Звукът бе силен и дразнещ. – Появи се свидетел. Бил е във влака, с който са пътували момичетата.
Хенри усети, че в гърлото му се събират храчки.
– Свидетел? Какво искате да кажете? На какво е бил свидетел този човек?
Полицаите се спогледаха. Жената се изправи и се приближи до стола на Барбара.
– Става дума за жена, която е седяла близо до Ана и Сара – отвърна мъжът. – Тя твърди, че момичетата са завързали запознанство с двама мъже във влака.
– Какво имате предвид под „запознанство“? Не ви разбирам.
Хенри усети, че съпругата му стиска силно ръката му.
– Съдейки по чутото от жената, се оказва, че Ана и Сара са се запознали с двама мъже, които са ни добре известни.
– Кои са тези мъже?
– Току-що са били освободени от затвора в Екситър, господин Балард.
– Сигурно жената се е объркала. Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно.
– Полицаите в Лондон ще се опитат да разговарят отново със Сара в най-скоро време. Свидетелката също ще бъде разпитана. Както вече ви обясних, трябва да разберем какво се е случило, преди Ана да изчезне.
– Тя е в неизвестност от часове.
– Така е.
– Момичетата са разумни, господин полицай. Те са добри и разумни. Възпитавани са правилно. В никакъв случай не бихме им позволили да предприемат това пътуване, ако не бяхме…
– Да. Естествено. Не трябва да губите вяра. Нито за миг. Правим всичко възможно, за да намерим Ана. Ще ви държим в течение за по-нататъшните си действия. Кати ще остане с вас. Ако имате някакви въпроси, отправяйте ги към нея. Бих искал да огледам още веднъж стаята на Ана. Може би дъщеря ви си е водила дневник. Ще проверя и съдържанието на компютъра й. През това време Кати ще направи чай на съпругата ви.
Хенри не го слушаше. Съпругата му не беше съгласна момичетата да пътуват сами. Тя каза, че те все още са много малки и че Лондон е много далече. Хенри обаче застана на тяхна страна. „За бога, Барбара. Не можеш да ги пазиш вечно.“ Истината? Той усещаше, че Ана вече иска да се отдалечи от полата на майка си.
И от пая със сини сливи.
Желанието й да бъде независима може би не беше единствената причина за изчезването й. Боже мой.
Какво щеше да стане, ако този факт бъде разкрит?
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.
