Дългоочакваният нов роман на Орхан Памук „Чумни нощи“ (изд. „Еднорог“, преводач: Ивайло Хранов) е уникален реквием за Османската империя, понесена от вълната на естествения си упадък, разтърсвана от националноосвободителни борби, изостаналост и суеверия, от конфликта между традиции и прогрес.
Когато през 1901 г. на остров Мингер избухва чумна епидемия, местните жители – мюсюлмани и християни, започват да се обвиняват взаимно. Но независимо дали поклонници от Мека или търговци от Александрия са докарали болестта, на китния, красив и спокоен дотогава остров настъпва истински хаос.
Това е и изключителен исторически роман, който умело преплита фантазия и реалност, минало и настояще, принципите и страховете на Изтока и Запада. И макар че ни връща в едно донякъде забравено минало, безпощадно ни напомня настоящето.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Какво беше имал предвид Абдул Хамид, когато беше казал „Като Шерлок Холмс“? Доктор Нури за пръв път беше чул този израз от самия султан, преди да се ожени. За да бъде по-добре разбран нашият разказ, нека си припомним един факт за султан Абдул Хамид, добре известен на всички специалисти по османска история от втората половина на 19-ти век: последният велик османски султан беше почитател на детективските романи. Абдул Хамид, който се боеше да излезе от двореца „Йълдъз“, беше абониран за повечето основни вестници и списания по света и се опитваше да следи новите книги и течения. Служителите в преводаческата служба, която беше основал към двореца, наред с политическите статии превеждаха за падишаха също така и новините и книгите, проследяващи напредъка в науката, технологиите, инженерните науки и медицината. Последно бяха преведени три книги от френски – един труд за руската армия, друг за живота на Юлий Цезар, и изследване върху инфекциозните болести. През повечето време обаче служителите в Преводаческата служба бяха заети основно с преводите на детективски романи.
Понякога падишахът с голямо нетърпение очакваше новите книги на автори на детективски романи, които наскоро бе открил (Йожен Бертол-Гревил, Едгар Алан По или Морис Льоблан), или пък научаваше от посланика в Париж Мюнир паша (чието друго задължение е било, както сам разказва в мемоарите си, да купува на султана бельо от магазина „Бон Марше“), че някой от авторите, които харесва (Емил Габорио, Понсон дю Терай) е издал нов роман, и още щом книгата пристигнеше в Истанбул с експресната поща, преводачите се захващаха да я превеждат. Бъдещият съпруг на по-голямата сестра на Пакизе султан – Хатидже, – на която тя пишеше писма, беше дворцов писар и от време на време бе правил подобни експресни преводи от френски, като беше се опитвал да насмогне с превода на романа, който падишахът четеше вечер. Султанът разполагаше и с преводачи от английски. Преводачът, който беше превел на турски една статия за Абдул Хамид, публикувана в списание „Странд“, (в която го наричаха „Кървавият султан“, „тиранин“ и прочее!) беше превел, и то с усет, една история за Шерлок Холмс, поместена на съседната страница („Палецът на инженера“), която падишахът прочете, след което започна да следи автора ѝ – Артър Конан Дойл.
Когато дворцовите преводачи не насмогваха с работата, с посредничеството на известните истанбулски книжари биваха впрягани в работа и професионални преводачи на литература. Без да подозират, за Абдул Хамид бяха превеждали романи хора, които го ненавиждаха – младотурци, революционери, либерали и журналисти. Противниците на падишаха, твърдящи, че той е тиранин, който праща всички в затвора и забранява всичко, както и някои от гръцките и арменски студенти по медицина, говорещи добре френски, които го наричаха „Кървавият султан“, бяха превеждали за падишаха, понякога подозирайки каква е всъщност работата, а понякога с убеждението, че просто работят за книжаря арменец Гарабед. Понякога пък Абдул Хамид поръчваше цялостен превод на класически романи като „Тримата мускетари“ и „Граф Монте Кристо“, караше някой да му ги чете вечер и ако откриеше в тези книги нещо притеснително, лично подлагаше на цензура отделни пасажи или цялата книга. След обявяването на Републиката тези преводи са публикувани с рекламен етикет, гласящ „Преведено за Абдул Хамид“ и без цензурираните от него части.
Тъй като годините на управлението на Абдул Хамид II бяха период, в който детективските и криминалните романи се бяха появили първоначално във Франция, след това бяха набрали популярност в Англия, а оттам чрез преводи бяха започнали да се четат из целия свят, няма да е преувеличено, ако кажем, че намиращата се днес в библиотеката на Истанбулския университет султанска колекция от петстотин преводни романа представлява всъщност малка тематична библиотека за началните години на детективския роман.
Повече от сто години по-късно, във времена, когато политическите лидери в Република Турция кръщаваха болници на името на Абдул Хамид и го представяха като деспотичен, но обичан от народа, родолюбив и набожен султан, историците бяха изследвали тези детективски романи и бяха установили предпочитанието към криминалетата на султана, от който така се възхищаваха. Последният велик османски султан, който щеше да остане на престола в продължение на трийсет и три години, не харесваше мелодраматичните случайности („Парижките потайности“ на Йожен Сю) или пък когато детективската история и логическата линия биваха изместени на заден план от евтини любовни истории (Ксавие дьо Монтепен). Най-голямо удоволствие му доставяше, когато в разказа умният детектив съвместно с правителството и полицията прочиташе внимателно докладите на различни информатори, по интелигентен начин се досещаше кой е престъпникът и разрешаваше случая.
Абдул Хамид не четеше сам тези романи. Четеше му ги един стар придворен писар с хубав глас, който бе спечелил доверието му, и който вечер стоеше зад параван недалеч от леглото на падишаха. Този четец известно време е бил началникът на дворцовия гардероб, чието задължение било да облича султана, а по-късно за четци са били назначавани доверени паши от Двореца. Когато Абдул Хамид се унасял, казвал от леглото си „достатъчно“ и малко след това заспивал. Или пък спечелилият доверието на султана придворен четец разбирал по продължилото дълго мълчание, че Негово Величество, Стълбът на света, е заспал, измъквал се на пръсти иззад паравана и излизал от спалнята му. Когато детективският роман свършел, писарят, също като китайският император, който слагал печат „видяно“ с червено мастило на рисунките с пейзажи, които му харесвали, изписвал на последната страница на книгата „прочетено“. Защото Абдул Хамид, чиято памет била изключително силна, като у всички невротични и отмъстителни хора, първоначално отстранил от двора, а впоследствие заточил от Истанбул в Дамаск един писар, който започнал да му чете за втори път роман, който му бил чел седем години по-рано.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q2 при завършване на поръчката си.
