„Пристан за отшелници“ (изд. „Фондация Емили“) е петата художествена книга на Поли Муканова, която има утвърден почерк в съвременната ни литература. Вплитането на поезия и фрагменти в жанровата тъкан води до стилистичното многообразие и прави читателя съучастник в едно пътешествие. Вдъхновяващи пространства, обединени от различните истории, които носят местата – от Созопол, Гуадалахара и София. Книгата е илюстрирана от художничката Капка Кънева, чиято корица е уловила светлината, която всички търсим и намираме в отвъдността на сенките, в спомените и хората.
Предлагаме ви откъс от книгата.
СЛЕД…
след абитуриентски балове
сватби
семейни тържества
остават снимките
и винаги (по правило)
двама-трима липсват
на някои фотографии сякаш съм сама
тържественият миг е преминал отвъд
участниците са безмълвни наблюдатели
там някъде
отгоре
един ден и аз ще съм само снимка
в застинал
тържествен каданс
********************
СОФИЙСКАТА РОТОНДА
бетон
монолитна стража
караул
охраняващ
една
запалена
свещ
Ротонда
София
********************
ЦУМ
трибуквието
преди мол
обезлюден
самотни ескалатори
куб в сърцето
на града
********************
ЖЕНСКИЯТ ПАЗАР
толкова нежност
на грубия паваж
Какво купуват жените?
различни истории
1 кг щастие
добре
претеглено
2 литра самота
2-3 щипки
бързи разговори
В тълпата намират
някогашните
продадени
женски сърца
Времето е
мълчаливият им
господар.
********************
Преродената поетеса. Само моят поглед ли улавяше… как прилича на Петя Дубарова. Още преди 10 години, когато я видях в часа по творческо писане в университета. И до днес приликата е потресаваща. Живата Петя. Без грим, с дълги коси, слабо, високо тяло. Одухотвореност. Поглед, пречупващ всеки щрих с мълчанието на времето, което отминава. Умиращите като светулки мигове.
Една Петя обикаля забързано в трескавата делничност. И никой не забелязва преродената, нейната осанка, която носи едно момиче от града.
********************
НОС
Влюбвам се в носове – чипи, строги, с лека гърбица. Носът всъщност кодира нещо уникално в анатомичното възприемане на лицето. Носът е сянката, профилът, белегът, чрез който разбирам много. Не „по очите ще го познаеш“, а „носът му говори“. Това не е празнословие. Има смисъл в носа. Неслучайно императорите са изсичани на монети не анфас, а в профил.
