Време за четене: 7 минути

„Книгоядите“ от Съни Дийн (изд. „Артлайн Студиос“, преводач: Снежина Пискова) има номинация за „Най-добро фентъзи“ на 2022 Goodreads Choice Awards; награда за „Най-добра книга за 2022 г.“ на Book Riot; „Най-добър фентъзи роман“ за 2022 г. на Vulture; „Най-добра книга за 2022 г.“ на Library Journal.

Йоркширските тресавища са дом на незнаен род, чиито потомци засищат глада си не с какво да е, а с книги. За тях шпионските истории са пикантно ястие, докато любовните романи са сладко и апетитно блюдо. Когато тези мистериозни хора погълнат карта, те запомнят начертаните дестинации, а когато децата им са непослушни, ги наказват със сухи и плесенясали страници от речници.

Девън е част от този род – древен клан на книгояди, който живее в уединение. Още от деца братята ѝ се хранят с истории за смелост и приключения, а тя самата – подобно на всички останали жени книгояди – спазва стриктна диета, състояща се от приказки и поучителни истории.

Ала в реалния живот краят невинаги е щастлив и Девън научава това, когато синът ѝ се ражда с рядък и злокобен вид глад – не за книги, а за човешки мозъци…

Прочетете откъс от книгата при нас.

Девън през нощта

Наши дни

Но откъде са дошли книгоядите? Няма сведения, че произлизат от мутирал еволюционен щам, а и на човечеството му е отнело хиляди години да развие технологията за производство на хартия.

Самите книгояди разказват крайно невероятните си легенди за Колекционерa, извънземно същество, което ги е създало в хуманоидна форма и което ги е поставило на Земята с цел събиране на знания (ядене на книги) и човешки преживявания (ядене на умове).

Но Колекционерът, както гласи тяхната налудничава история, така и не се завърнал. Следователно „ядящите“ остават отломки от недовършен извънземен научен проект.

Амариндер Пател, Плът и хартия: тайна история

Девън сънуваше ада, което често ѝ се случваше напоследък.

Някои човеци в нощните си видения изживяваха своите сексуални фантазии или пък сънуваха кошмари за това как се явяват голи на интервю за работа. Нейните сънища не бяха нито едното от тези неща, въпреки че съдържаха елементи и от двете.

В началото земята винаги се разтваряше под краката ѝ в широк тунел, набразден с лава. Беше като в анимационен филм. Тя падаше в него без съпротива или изненада и се приземяваше на колене в подземна яма, достойна за Дантевия Ад, книга, която се бе опитала да изяде веднъж, но се наложи да изплюе, тъй като имаше вкус на сяра и жлъчка. Така и не разви вкус към класиката.

От тъмнината проговори глас, съобщавайки ѝ учтиво, че ще страда за греховете си, и тя се разсмя от облекчение, докато не заплака. Камшик плесна комично и се стовари между раменете й, при което Девън се събуди рязко с пареща болка по гръбнака. Лежеше на пода в банята с извита под ъгъл глава и врат, протестиращ от упорита болка. Когато провери телефона си, на него беше изписано 12:04 ч. след полунощ.

Девън разпъна крайници и изхвърли алкохола от стомаха си в тоалетната. Човешката храна беше крайно безвкусна и кашкава – опита я няколко пъти от любопитство, но алкохолът се прокарваше по-лесно. Особено виното. Прекрасното, невероятно вино.

Освободена от отровата, Девън пропълзя до мивката и се изправи. От изкривеното огледало в банята надничаше изтощено и набръчкано лице с неизменни кръгове от умора под всяко око. Тази смесица от черти беше резултат от заплетеното ѝ родословие. Нащърбени нокти, напукани устни и тениска на „Нирвана“ с повече гънки, отколкото шевове, допълваха опърпания външен вид на случаен гот[1] след тежка нощ навън.

– Някога бях принцеса, нали знаеш? – Отражението ѝ се намръщи съмнително. Принцесите в книгите, които бе чела, бяха красиви, нежни същества: много малко от тях бяха сто и осемдесет сантиметрови убийци с влечение към късите подстрижи и кожените якета. Забавно.

Девън си показа среден пръст и се зае да мие зъбите си. И двата комплекта, защото книгозъбите също имаха нужда от почистване. Когато дъхът ѝ вече не вонеше на повръщано, тя отиде да потърси сина си.

Кай се беше преместил от стаята си на дивана и беше заспал на свита топка върху възглавниците. Беше толкова малък, толкова болезнено слаб. На Девън сърце не ѝ даваше да го премести обратно в леглото му. Ако опиташе, можеше да го събуди, а и той мразеше да го затварят в онова тясно пространство.

Не че можеше да го вини. Животът, който водеше, би бил нещастен за всяко дете. На неговата възраст тя прекарваше повече време навън, отколкото вътре. Но за разлика от Кай, детството на Девън не се управляваше от глад, който да я кара да загребва човешкото мозъчно вещество с език.

Ако синът ѝ искаше да води пълноценен живот, му трябваше Изкупление. Не религиозният, а химическият вид: лекарство, произвеждано от родовете, което беше разработено специално за умояди. Когато го приемаше редовно, то му позволяваше да яде хартия като самата нея.

Въпросът беше да се сдобие с малко отнякъде.

Мобилният ѝ телефон извибрира на кухненския плот. Тя се приближи, взе го и отвори капачето.

КРИС
намерих ги. казах каквото ми каза да кажа.
Да се срещнем и да поговорим? бар гарваново гнездо, 8 вечерта, утре. ще бъдеш ли там??

Девън започна да набира отговора на евтините пластмасови копчета.

Само един от родовете, Рейвънскар, бе съумял да произвежда Изкупление. Патриарсите Рейвънскар държаха съставките и процеса в строга тайна, което им позволяваше да запазят благосъстоянието и властта си над другите родове.

Всичко това се промени, когато преди няколко години Рейвънскар внезапно се сринаха. Някои от възрастните деца на патриарха се опитаха да избягат от рода, нещо, с което Девън можеше дълбоко да симпатизира. Избухнала бе кървава битка, която завърши с дузина мъртви, включително самия патриарх. Междувременно оцелелите братя и сестри Рейвънскар изчезнаха и взеха запасите от Изкупление със себе си.

Добре за тях, не толкова добре за сина й. Кай беше отгледан на Изкупление, подобно на повечето деца умояди. След преврата на Рейвънскар достъпът до лекарството пресъхна почти за една нощ. Всички други дози останаха при рицарите, запазени за възрастните им дракони.

Кай имаше само три избора за бъдещето си: да консумира човеци, да умре от глад или да го „приспят“ от родовете.

Девън нямаше да позволи синът ѝ да загине от глад, нито пък някой да го убие. Някъде там Рейвънскар все още бяха живи и това значеше, че има вероятност да ѝ помогнат. Ако успееше да ги убеди, че си заслужава.

Първо обаче трябваше да ги открие.

По непонятни за Девън причини Рейвънскар явно все още продължаваха да произвеждат Изкупление. Не беше нужно да го правят, тъй като самите те нямаха умояди сред редиците си, които да хранят.

Каквато и да беше мотивацията им, това улесняваше живота на Девън. През последната година тя бе прекосила страната, опитвайки се да проследи Рейвънскар чрез доставчиците им на химикали.

Междувременно хранеше сина си с човеци, за да го поддържа жив.

След месеци търсене най-накрая получи отговор. Един мъж, наркодилър, призна, че все още продава количества от определени субстанции на Рейвънскар. Също така твърдеше, че може да свърже Девън с тях. Ако това наистина беше вярно, именно такъв пробив търсеше тя.

Стенещо размърдване я извади от унеса. Викарият се раздвижи слепешката в стаята на Кай.

Тя неохотно затвори телефона. Отговорът можеше да почака, докато се върне и Кай е буден. Той можеше да ѝ помогне с писането.

Викарият лежеше свит на една страна на пода в стаята на Кай. От ухото му се стичаше малка струйка засъхнала кръв. Все още беше жив; дишаше, мигаше и сърцето му продължаваше да бие. От време на време изсумтяваше. Изненада я, че бе оцелял. Много от жертвите на Кай умираха от шока или от вътрешен черепен кръвоизлив. Не беше приятно част от мозъка ти да бъде втечнена и изсмукана.

Ала на практика той беше като умрял. Спомените му, характерът му и всичко, което някога е бил, сега принадлежаха на сина й. Поне до следващото му ядене, когато повечето от тези неща щяха да бъдат презаписани наново.


[1] Представител на готик субкултурата. – Б.пр.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA23Q1 при завършване на поръчката си.