„Вълшебната планина“ от Томас Ман (изд. „ICU“, преводач: Тодор Берберов) e едно от най-влиятелните произведения в световната литература, художествено-философско изследване на времето в различните му измерения. Роман за любовта, болестта, възпитанието, живота, смъртта и времето, за човешкото пречистване и способността да преживееш.
„Вълшебната планина“ представлява едновременно моментна снимка на предвоенна Европа и трактат върху естеството на времето в трансцендентален смисъл. Краткото триседмично гостуване на Ханс Касторп, отишъл да види братовчед си в санаториума, прераства в седемгодишно духовно пътешествие, по време на което героят променя нагласата си към живота и стига до извода, че всяко по-висше здраве трябва да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта.
Прочетете откъс от новото издание на романа.
Пристигане
Един обикновен млад човек се бе упътил посред лято от Хамбург, родния си град, за курорта Давос в кантона Граубюнден. Той отиваше на гости за три седмици.
Но пътят от Хамбург дотам, горе, е дълъг; собствено твърде дълъг по отношение на едно толкова кратко пребиваване. Той води през много чужди страни, нагоре и надолу, слиза от високата южногерманска равнина към бреговете на Боденското езеро, оттам с параход по скокливите му вълни, а после над бездни, които по-рано са минавали за неизбродни.
Оттук пътят, който се е движил със замах по прави линии, се разпокъсва. Има спирки и забавяния. При селището Роршах, на швейцарска територия, отново се поема с железница, но на първо време се стига само до Ландкварт, малка алпийска станция, където трябва да се смени влакът. Човек се качва в теснолинейка, след като дълго е пристъпвал от крак на крак всред ветровита и непривлекателна местност, и от момента, когато мъничката, но очевидно необикновено мощна машина потегля, настъпва истински чудноватата част на пътешествието – стръмно и тежко изкачване, което сякаш няма край. Тъй като станцията Ландкварт се намира на сравнително умерена височина; сега обаче няма шега: пътят води през диви, потискащи скали към високите планини.
Ханс Касторп – това е името на младия мъж – се намираше в малкото, тапицирано в сиво купе сам със своята ръчна чанта от крокодилска кожа, подарък от вуйчо му, консула Тинапел, който го бе отгледал (нека набърже споменем още сега и това име), със зимния си балтон, който се поклащаше на закачалката, и свитото в каишки пътническо одеяло; той седеше до сваления прозорец и тъй като следобедът все повече и повече захладяваше, изнеженото мамино синче бе вдигнало яката на модното, широко и подплатено с коприна лятно пардесю. До него, на седалката, лежеше една броширана книга, озаглавена Ocean Steamships[1], с която бе се занимавал от време на време в началото на пътешествието си; сега обаче тя лежеше изоставена, докато долитащият дъх на тежко пъшкащия локомотив зацапваше нейната обложка със сажди.
Два дни път отдалечават човека – а особено младия човек, който още не е пуснал дълбоки корени в живота – от ежедневието му, от всичко, което е смятал за свои задължения, интереси, грижи и надежди: много повече, отколкото би могъл да си представи, когато файтонът го е карал към гарата. Пространството, което на валма, на валма се наслагва между него и родната му леха, крие в себе си сили, които обикновено смятаме за присъщи на времето; пространството час по час предизвиква вътрешни промени, които много приличат на промените от времето, но в известен смисъл ги превишават. И пространството носи забрава, но върши това, като изтръгва човешката личност от нейните връзки и я поставя в едно свободно и първично състояние – дори педанта и еснафа то превръща на бърза ръка в някакъв скитник. Времето, казват, било питие на забвението, но и чуждинският въздух е такова питие, чието действие може да не е толкова дълбоко, но затова пък е много по-бързо.
Тъй се случи и с Ханс Касторп. Той не бе възнамерявал да се отнесе особено сериозно към това пътуване, нито пък да се приспособява вътрешно към него. Намерението му всъщност бе час по-скоро да се отърве от него, защото така трябваше, след което да се върне съвсем непроменен, такъв, какъвто бе тръгнал, и да продължи живота си от същото място, където за момента бе принуден да го преустанови. Довчера той бе погълнат от своите обикновени размисли, занимаваха го най-скорошните събития, неговите изпити и непосредствено предстоящото, постъпването му на работа при Тундер и Вилмс (корабостроителница, машинна фабрика и котлостроителен завод), и той се бе отнесъл към идващите три седмици с всичкото нетърпение, на което бе способен характерът му. Сега обаче му се стори, че обстоятелствата изискват цялото му внимание и не бива да гледа на тях през пръсти. Това въздигане до области, чийто въздух никога не бе вдъхвал и където, както знаеше, царят съвсем непривични, особено трудни и оскъдни условия за живот – това въздигане почна да го вълнува, да го изпълва с известно безпокойство. Родината и порядъкът не само бяха останали далеко назад, главното бе, че те лежаха безкрайно дълбоко под него, а той още се възкачваше все по-нагоре. Увиснал между тях и неизвестното, Ханс Касторп се запитваше как ли ще му бъде там горе. Може би беше неразумно и недопустимо, че той, роден и свикнал да диша само на няколко метра над морското равнище, внезапно се бе намерил накрай света, без да бе прекарал поне няколко дена на някое място с по-умерена височина? Искаше му се да е вече стигнал, тъй като смяташе, че щом бъде веднъж горе, ще може да живее както навсякъде, а не както сега, когато катеренето го караше да си спомня в какви непривични сфери се намира. Погледна навън: влакът се виеше през тесния проход; виждаха се предните вагони, виждаше се и машината, която с усилие бълваше кафяви, зелени и черни пушечни кълба, които се разнасяха. Води бушуваха в дълбините отдясно; вляво между скалните блокове тъмни смърчове се извисяваха към сивото като камънака небе. Редяха се тунели, където бе тъмно като в рог, а когато отново светваше, се откриваха обширни долини със селища в дълбините. Долините се затваряха, следваха нови проходи със снежни преспи в пропастите и пукнатините. Имаше престои на мизерни гарички – крайни станции, които влакът напускаше в противоположна посока, а това объркваше човека, защото вече не знаеше накъде пътува и дълго се лъжеше за посоките на света. В далечината, към която човек се стремеше, се разкриваха великолепни гледки на един свещено фантасмагоричен свят от накамарени един връз друг високопланински върхове, но скоро благоговейният поглед ги загубваше поради криволиците на пътя. Ханс Касторп се сети, че е оставил под себе си зоната на широколистните дървета, а сигурно – ако не се лъжеше – и зоната на пойните птички, и тази мисъл за настъпването на някакъв край, на някаква оскъдица, го накара, обзет от леко виене на свят и подигане, да закрие с ръка очите си за една-две секунди. Мина му. Той видя, че изкачването бе стигнало своя край, че високият проход е преодолян. Сега влакът по-спокойно напредваше по валога.
Часът бе около осем – денят още не си отиваше. В дъното на пейзажа се появи езеро; водите му бяха сиви, черни борови гори се издигаха край бреговете му по околовръстните възвишения, а по-нагоре се разреждаха, губеха се и се оголваше замъглен камънак. Спряха на малка станция, беше селото Давос, както Ханс Касторп чу да извикват навън, много скоро вече щеше да стигне до целта. Но изведнъж долови до себе си гласа на Йоахим Цимсен, спокойния хамбургски глас на братовчед си, който казваше: Здравей, я да слизаш вече!, а като погледна навън, видя на перона под прозореца самия Йоахим в кафяв реглан, съвсем гологлав, изглеждащ толкова здрав като никога в живота си. Братовчедът се засмя и повтори:
– Я излизай, не се стеснявай!
– Ама аз не съм още стигнал – възрази Ханс Касторп смутен и все още седнал.
– Напротив, стигнал си. Това е селото. Оттук е по-близо за санаториума. Взел съм кола. Я си подай нещата.
И Ханс Касторп, засмян, смутен от възбудата на пристигането и срещата, му подаде чантата и балтона, вързопа с одеялото, бастуна и чадъра, а накрай и книгата Ocean Steamships. После премина през тесния коридор и скочи на перона за, тъй да се каже, вече личното поздравяване с братовчеда, което се извърши без изблик на чувства като между люде с хладен и затворен нрав. Странно е да се каже, но те открай време бяха избягвали да се наричат по име, само и само да не покажат прекомерна сърдечна топлота. А тъй като нямаше как да си говорят на презиме, ограничаваха се с едно ти. Това бе вкоренен навик между братовчедите.
Един човек в ливрея, със златообшита фуражка, гледаше как двамата – младият Цимсен във военен стоеж – набързо и малко смутени си стиснаха ръцете, а после пристъпи, за да помоли Ханс Касторп за багажната му разписка; оказа се портиерът на интернационалния санаториум Бергхоф и предложи да вземе големия куфар на госта от гарата Курорт Давос, докато господата направо заминат с колата за вечеря. Човекът накуцваше очебийно и затова първото, което Ханс Касторп запита Йоахим Цимсен, бе:
– Ветеран от войната ли е? Защо куца толкоз?
– Ами! – отвърна Йоахим малко горчиво. – Ветеран от войната! Болестта му е в коляното, или по-скоро е била, защото са му извадили капачката.
Ханс Касторп побърза да се опомни.
– А, така ли! – каза той, като вдигна глава, вървейки, и бегло се огледа. – Но ти не можеш да ме заблудиш, че още имаш нещо. Изглеждаш, като че ли вече са те произвели и току-що се връщаш от маневри. – И той изгледа отстрани братовчед си.
Йоахим бе по-висок и по-широкоплещест от него – въплъщение на младежка сила и сякаш създаден да носи униформа. Беше от онзи твърде мургав тип, който нерядко се среща между русите люде на родния му край, а лицето му, и без това тъмнокожо, бе станало от загара почти бронзово. Със своите големи черни очи и тъмните мустачки над пълните, добре изрязани устни, той би бил направо красив, ако нямаше щръкнали уши. Те бяха неговата единствена грижа и мъка до един известен момент от живота му. Сега той имаше други грижи. Ханс Касторп продължи:
– Нали ще се върнеш заедно с мене? Наистина не виждам пречки.
– Заедно с тебе ли? – попита братовчедът и извърна към него своите големи очи, които винаги си бяха кротки, но през тия пет месеца бяха добили малко уморен, дори тъжен израз. – А кога?
– Е, след три седмици.
– А, така ли? Ти вече мислено си тръгваш обратно за дома – отвърна Йоахим. – Но почакай, току-що си дошъл. За нас тук горе три седмици, разбира се, почти нищо не представляват, но за тебе, който си на гости и ще прекараш изобщо само три седмици, за тебе това е сума време. Ти най-напред се аклиматизирай, то не е толкова лесно, ще видиш. А пък и климатът не е единственото необикновено при нас. Ще видиш тук много нови работи, чакай малко. А това, дето го казваш за мене след три седмици у дома, няма да е чак толкова скоро, вие там долу така си представяте нещата. Вярно е, почернял съм, но това е главно от снежното изгаряне и няма голямо значение, каквото и да казва Беренс, а при последния генерален преглед той каза, че тая работа доста сигурно ще трае още половин година.
– Половин година? Да не си луд? – извика Ханс Касторп. Пред сградата на станцията, която не бе нищо повече от един навес, те седнаха в жълтия кабриолет, който ги чакаше на застлания с каменни плочи площад, и докато двата кафяви коня потегляха, Ханс Касторп възмутено се въртеше върху коравата седалка. – Половин година? Че ти си вече почти половин година тука! Човек няма толкова време…
– Да, време – каза Йоахим и многократно кимна с глава пред себе си, без да обръща внимание на справедливото негодувание на своя братовчед. – Тия тук си играят с хорското време, няма да повярваш. За тях три седмици са като един ден. Ще видиш. Всичко ще разбереш – продължи той и добави: – Тук човек изменя своите понятия.
Ханс Касторп непрестанно го разглеждаше отстрани.
– Но ти великолепно си се поправил – поклати глава.
– Да, така ли смяташ? – отвърна Йоахим. – Нали? И аз мисля така! – каза той и се поизправи на седалката, но скоро отново се отпусна ниско назад. – По-добре съм – обясни, – но не съм още оздравял. Вляво горе, дето се чуваше хъркане, сега кънти само тъпо, но долу е още твърде тъпо, а освен това има хрипове и във второто междуребрено пространство.
– Колко учен си станал – подхвърли Ханс Касторп.
– Да, опазил ме бог от такава ученост. С удоволствие бих я закачил на пирона в службата – отвърна Йоахим. – Но още имам храчки – додаде с пренебрежително, но енергично повдигане на рамене, което никак не му отиваше, и показа на братовчед си нещо, което бе изтеглил наполовина от външния джоб на пардесюто си откъм неговата страна, а после веднага го скри отново: едно плоско, малко тумбесто шише от синьо стъкло с метална капачка. – Повечето от нас тук горе имат такова – каза. – То си има и име при нас, прякор, весела работа. Местността ли оглеждаш?
Това и правеше Ханс Касторп и рече:
– Великолепна!
– Намираш ли? – попита Йоахим.
Бяха тръгнали в посока на долината по неравномерно застроената улица, успоредна на линията, после бяха завили наляво, бяха пресекли тесния релсов път и една рекичка и сега бавно се мъкнеха по върлия път към гористите склонове, натам, дето току-що блеснаха първите светлини на една кула, завършваща с купол; тя бе построена всред ливадите на ниско, издадено напред плато, обърната на югоизток, а осеяната с балконски лоджии фасада я правеше мека, просветнала, прилична отдалече на гъба. Бърже се здрачаваше. Слабата вечерна заря, която за малко бе оживила равномерно покритото небе, вече бе избледняла и в природата цареше онова безцветно, бездушно и печално преходно състояние, което непосредствено предшества пълното настъпване на нощта.Населената продълговата и леко извита долина навсякъде почна да просветва – на дъното, а и тук-таме по склоновете – особено на десния, който бе издаден и по който терасовидно се издигаха постройки. Вляво, през ливадите, се възкачваха по склона пътеки и се губеха всред безучастната тъмнота на иглолистните гори. В далечните планински кулиси, отзад към изхода, дето долината се стесняваше, се сивееха и синееха каменни маси. И тъй като се бе появил вятър, почувства се вечерният хлад.
– Не, искрено казано, не го намирам толкова грандиозно – каза Ханс Касторп. – Къде ти са глетчерите и фирновите полета, къде ти са могъщите планински колоси? Тия насреща не ми се виждат толкова високи.
– Напротив, високи са – отвърна Йоахим. – Тук почти навсякъде виждаш граничната линия на горите, тя се откроява очебийно остро, боровете свършват, а с тях свършва всичко, остават скалите, както можеш да забележиш. Там, вдясно от Шварцхорн, ей този връх, имаш дори цял глетчер, виждаш ли го да се синее? Не е голям, но си е глетчер като глетчер, истински, глетчерът Скалета. Пиц Михел и Тинценхорн, ей там, зад преслапа, оттук не можеш да ги видиш, цялата година са покрити със снегове.
– Вечни снегове – подхвърли Ханс Касторп.
– Да, вечни снегове, щом искаш. Не, не, всичко си е от високо по-високо. Ала не забравяй, че и ние самите сме ужасно високо. Хиляда и шестстотин метра над морето. При това положение възвишенията не личат толкова.
– Ама и едно катерене беше! Да ти кажа, окото ми се уплаши. Хиляда и шестстотин метра! Че това са приблизително пет хиляди фута, като ги обърнеш. През живота си не съм се качвал толкова нависоко. – И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Беше свеж – нищо повече. В него нямаше нито ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поемаше, но на душата нищо не казваше. – Великолепен – забеляза учтиво.
– Да, тоя въздух е наистина прочут. Впрочем местността не се представя тази вечер много добре. Понякога изглежда по-хубава, особено при сняг. Но скоро се насищаш да я гледаш. Ние тук горе, повярвай ми, неизказано много сме ѝ се наситили – каза Йоахим и устата му се изкриви в един израз на отвращение, който изглеждаше прекален и неовладян и който пак не му отиваше.
– Как особено говориш – каза Ханс Касторп.
– Особено ли говоря? – попита Йоахим с известна загриженост и се извърна към братовчед си.
– Не, не, прощавай, на мене само тъй ми се стори за момент! – побърза Ханс Касторп да каже. Но той мислеше за израза ние тук горе, който Йоахим бе употребил за трети или четвърти път и който някак му се бе сторил мъчителен и странен.
– Нашият санаториум се намира по-високо от селището, както виждаш – продължи Йоахим. – Петдесет метра. В проспекта пише сто, но са само петдесет. Но на най-високо е издигнат санаториумът Шацалп, там отвъд, оттук не се вижда. Те са принудени през зимата да свалят своите мъртъвци със спортни шейни, защото тогава пътищата са непроходими.
– Мъртъвци ли? Аха! И тая си я бива! – извика Ханс Касторп. И изведнъж го напуши смях, силен, неудържим смях, който разтърси гърдите му и изкриви в малко болезнена гримаса леко вцепененото му от хладния вятър лице. – Със спортна шейна! И това ми разказваш с такова невъзмутимо спокойствие? Голям циник си станал за тия пет месеца!
– Никакъв циник – отвърна Йоахим и вдигна рамене. – Я го виж ти! Та на мъртъвците им е все едно… Впрочем не е изключено тук у нас човек и циник да стане. Беренс сам е стар циник, славен чудак, между другото, бивш студент от корпорациите и, както изглежда, блестящ хирург, сигур ще ти хареса. Освен това имаме Кроковски, асистента, една много умна глава. В проспекта особено се набляга на неговата дейност. Той именно разчленява душите на пациентите.
– Какво прави? Разчленява душите ли?
Та това е отвратително! – извика Ханс Касторп и отново го обзе веселието. Не
можа да го преодолее, на всичкото отгоре сега се прибави и това разчленяване на
душата и той така се разсмя, че сълзи рукнаха изпод ръката му, с която,
приведен напред, бе позакрил очите си. Йоахим също се разсмя от сърце,
изглежда, това му подейства добре и по този начин младите хора в най-добро
настроение слязоха от колата, която накрая ходом ги бе докарала до стръмната,
виеща се като лента алея пред портала на интернационалния санаториум Бергхоф.
[1] Океански параходи (англ.). Б. пр.
Можете да направите предварителна поръчка с отстъпка на книгата от сайта на издателството.
