„Наследството на Тъкачната вила“ (изд. „Лемур“, преводач: Владимира Старирадева) е третата част от романтичната историческа сага, с която Ане Якобс покори сърцата на милиони читатели по света.
Аугсбург, 1920. Въпреки трудностите, с които страната все още се бори, в Тъкачната вила гледат към бъдещето с оптимизъм. Паул Мелцер отново е у дома и поема управлението на фабриката, за да се опита да възвърне предишната ѝ слава. След поредица от обрати в личен план сестра му Елизабет се завръща в семейното имение. А Мари, младата съпруга на Паул, върху чиито крехки плещи е лежала отговорността за фабриката, вилата и цялото семейство в годините на война и недоимък, най-сетне има възможност да сбъдне своята мечта – да създаде собствено модно ателие. Моделите ѝ се радват на огромен успех, но щастието ѝ е помрачено от все по-честите спорове с Паул. Неспособна да издържа повече, Мари взема трудното решение да напусне имението заедно с двете си деца.
Прочетете откъс от романа при нас.
2
Мари се сепна пред рисунката си, когато вратата се отвори.
– Паул! О, небеса! Да не би да е вече обяд? Съвсем изгубих представа за времето!
Той застана зад нея, допря нежно устни до косата ѝ и хвърли любопитен поглед към блока ѝ за рисуване. Скицираше модели на вечерни рокли. Много романтично. Мечти, обвити в коприна и тюл. И то в тези времена…
– Не надничай иззад рамото ми – укори го тя и закри листа с две ръце.
– Защо не, съкровище? Рисунката ти е прекрасна. Може би… може би е малко закачлива.
Тя наклони глава назад и той внимателно докосна челото ѝ с устни. След три години двамата продължаваха да смятат възможността отново да са заедно за голям, щастлив подарък. Понякога Мари се събуждаше нощем, измъчвана от ужасната мисъл, че Паул още е на фронта, после се сгушваше в спящото му тяло, усещаше дишането му, топлината му и заспиваше успокоена. Знаеше, че той се чувства по сходен начин, защото нерядко улавяше ръката ѝ, преди да заспят, сякаш искаше да се увери, че тя ще бъде до него и в сънищата му.
– Това са бални рокли. Отива им да бъдат закачливи. Искаш ли да видиш костюмите и полите, които измислих? Погледни… – тя извади една папка от купчината.
Откакто Елизабет бе заминала за Померания, Мари ползваше някогашната ѝ стая за работен кабинет, където рисуваше своите модели и шиеше едно-друго. Най-често обаче сядаше на шивачната машина, за да закърпи или поправи някоя дреха.
Паул разгледа моделите и заяви, че били невероятно оригинални и много дръзки. Зачуди се единствено защо всички са толкова дълги и тесни. Дали костюмите ѝ били замислени само за жени с фигура на бобено стъбло?
Мари се разсмя. Беше свикнала Паул да се шегува с работата ѝ, но знаеше, че въпреки това той се гордее с нея.
– Новата жена, скъпи, е възслаба, има къса прическа, гърдите ѝ са плоски, а тазът ѝ е тесен. Гримира се ярко и пуши с цигаре.
– Отвратително! – простена той. – Надявам се никога да не подражаваш на тази мода, Мари. Достатъчно е, че Кити се разхожда наоколо късо подстригана.
– О, късата коса със сигурност би ми стояла добре.
– Моля те, недей…
Той изрече думите толкова умолително, че тя за малко не се разсмя. Не – косата ѝ беше дълга и през деня я връзваше на кок. Вечер обаче, преди да си легнат, Мари сядаше пред огледалото, за да разпусне прическата си, а Паул я наблюдаваше. Любимият ѝ действително беше доста старомоден в някои отношения.
– Децата още ли не са се прибрали? – попита Мари.
Тя погледна часовника с махалото на стената. Това беше един от малкото предмети, които Елизабет бе оставила – беше взела всички други мебели с изключение на дивана и два малки килима.
– Нито децата, нито Кити – отвърна Паул укорително. – Мама седи сама и изоставена долу в трапезарията.
– О, не!
Мари затвори папката и се изправи рязко. Алисия, майката на Паул, напоследък често беше болнава и непрекъснато се оплакваше, че никой няма време за нея. Дори и децата – те предпочитали да лудуват в парка заедно с хлапетата на Аугусте, никой не се занимавал с възпитанието им. Особено момичетата били – „подивели“. По нейно време били наели госпожица, която държала момичетата в къщата, учела ги на полезни неща и се грижела за развитието на характера им.
– Почакай малко, Мари!
Паул препречи пътя ѝ към вратата и се ухили лукаво, сякаш бе намислил някаква момчешка пакост. Мари се разсмя. О, колко обичаше физиономиите му!
– Исках да споделя нещо с теб, съкровище – каза той. – Само между нас, без зрители.
– Така ли? Само между нас? Някоя тайна?
– Не е тайна, Мари. А изненада. Нещо, за което отдавна си мечтаеш…
„Господи – помисли си тя. – За какво съм си мечтала? Всъщност съм съвсем щастлива. Имам си всичко. Най-вече него. Паул. И децата. Вярно – надявахме се да имаме трето дете, но и това все някога ще стане…“
Той я наблюдаваше напрегнато и беше малко разочарован, когато тя просто сви рамене.
– Не се ли сещаш? Съсредоточи се. Ключовата дума е „игла“.
– Игла. Шиене. Конец. Напръстник…
– Студено – извика той. – Много студено. Витрина.
Играта ѝ се струваше забавна, същевременно обаче беше неспокойна, защото мама я чакаше долу. Освен това долови гласовете на децата.
– Витрина. Цени в магазините. Хлебчета. Наденици…
– Мили боже! – засмя се той. – Този път тръгна в съвсем грешна посока. Ще ти подскажа с още нещо: ателие.
Ателие! Сега Мари схвана. О, небеса – дали беше възможно?
– Ателие? – прошепна тя. – Модно… ателие?
Той кимна и я придърпа към себе си.
– Да, съкровище мое. Истинско малко модно ателие само за теб. Над вратата ще пише „Мода за дами от Мари“. Нали знам от колко време си мечтаеш за това.
Той беше прав, това беше голямата ѝ мечта. Но почти бе забравила за нея покрай всички промени, настъпили след завръщането на Паул от войната. Беше щастлива и облекчена, че може да предаде отговорността за фабриката, за да се посвети изцяло на семейството и на Паул. Да – отначало бе продължила да участва в деловите разговори, беше наложително, за да запознае Паул с актуалната ситуация. После Паул с обич, но едновременно с това и настойчиво, ѝ бе обяснил, че съдбата на Мелцеровата тъкачна фабрика от сега нататък отново е в неговите ръце и в ръцете на съдружника му Ернст фон Клипщайн. Така беше добре и правилно, при все че времето напредваше и трябваше да се вземат важни решения. Паул бе постъпил мъдро и предпазливо – баща му би се гордял с него. Бяха подновили машините, бяха заменили всички селфактори с рингови предачни машини, конструирани по чертежите на баща ѝ. С останалата част от капитала, вложен от фон Клипщайн във фабриката, Паул бе купил няколко парцела земя и две къщи на улица „Каролиненщрасе“.
– Но как е възможно така изневиделица?
– Магазинът за порцелан на Мюлер затвори – въздъхна Паул, беше му жал за възрастната двойка.
Мари, от друга страна, знаеше, че закриването не е неочаквано. Магазинът от години нямаше почти никакви приходи, а растящата инфлация го бе довършила.
– И какво ще правят двамата сега?
Паул вдигна ръце и ги отпусна отчаяно. Щял да остави двойката да живее на горния етаж в къщата. Въпреки това щели да изпаднат в нужда, защото сумата, която получили за имота, бързо щяла да бъде изядена от инфлацията.
– Ще им помагаме от време на време, Мари. Търговските помещения и стаите на първия етаж обаче ще са твои. Там ще сбъднеш всичките си мечти.
Тя беше толкова трогната, че не можеше да продума. Ах, това беше истинско доказателство за любовта му към нея. И същевременно я гризеше съвестта, че ще гради професионалното си бъдеще за сметка на нещастието на възрастната двойка. После обаче се замисли, че ще се грижи за тях, че това всъщност ще е от полза за възрастните хора, преимущество, с което много други, изпаднали в подобно положение, не разполагаха.
– Не се ли радваш? – Паул постави ръце върху раменете ѝ, взирайки се в лицето ѝ с леко разочарование.
Ах, той нали уж я познаваше. Тя не си позволяваше да дава израз на чувствата си толкова бързо.
– Радвам се – усмихна се Мари и се сгуши в него. – Просто ми е нужно малко време… Все още не мога да повярвам. Истина ли е всичко това?
– Безспорно.
Понечи да я целуне, но в този момент вратата се отвори рязко и те отскочиха един от друг, сякаш бяха заловени в грях.
– Мамо! – извика Додо укорително. – Какво правите тук? Баба е много ядосана, а Юлиус каза, че не може повече да държи супата топла!
Лео хвърли кратък поглед към родителите си и изчезна в банята. Хени подръпваше една от плитките на Додо.
– Глупачка – прошепна тя. – Те се канеха да се целунат.
– Това изобщо не е твоя работа – скара ѝ се Додо. – Защото това са моите родители!
Мари хвана дъщеря си и племенничката си за раменете и ги побутна направо по коридора към банята. Юлиус удари продължително камбаната, известяваща за обяда.
Кити излезе от стаята си и се оплака на висок глас, че човек не можел да се отдаде на творческите си идеи дори за пет минути в тази къща, без да бъде обезпокояван от това глупаво „бим, бам, бум“.
– Хени, я ми покажи ръцете си! Та те са лепкави. С какво си се омазала? Желирани мечета? Бързо тичай в банята да си измиеш пръстите… Къде се губи Елзе? Защо не се грижи за децата? Ах, Паулче, та ти си ухилен до уши. Дай да те прегърна, братче.
Мари остави Паул и Кити да тръгнат напред и закрачи енергично с Хени и Додо към банята, където Лео стоеше пред огледалото, взирайки се с критично изражение в него, и бършеше лицето си с кърпа. Опитното ѝ майчино око веднага забеляза, че е подвил яката на ризата си навътре.
– Дай да видя, Лео. Аха. Тичай да си облечеш друга риза. Бързо. Хени, не е нужно да намокриш цялата баня. Додо, това е моята кърпа, твоята виси ето там.
Ако досега бе мислила за изискания шлейф на черна копринена вечерна рокля, то в момента изцяло бе влязла в ролята си на майка. Лео пак се беше бил! Не искаше да го обсъждат пред Додо и Хени, на масата също не биваше да става дума за това. Но щеше да си поговори с него на четири очи. От детството си в сиропиталището знаеше колко жестоко и с каква злоба можеха да общуват децата помежду си. Тогава тя беше съвсем сама. Това никога не биваше да се случва на децата ѝ.
Паул и Кити вече бяха седнали по местата си, когато Мари и децата влязоха в трапезарията. Паул бе успял да разсее гнева на майка си. Не беше трудно за постигане – дребна шега, ласкава дума и Алисия се разтапяше, щом синът ѝ ѝ обърнеше внимание. Преди време Кити бе имала същото въздействие върху баща си, тя бе любимото му дете, неговата звездичка, неговата малка принцеска, но Йохан Мелцер вече четири години не беше сред тях. Понякога Мари имаше чувството, че тази огромна бащина любов и снизхождение не са подготвили Кити добре за живота. Тя много обичаше Кити, но зълва ѝ винаги щеше да си остане все същата разглезена и капризна принцеса.
– Нека се помолим – каза Алисия тържествено и всички покорно сплетоха ръце в скута си.
Само Кити подбели очи към тавана, което Мари не сметна за особено мъдро, предвид присъствието на децата.
– Господи, благодаря за даровете, които получихме днес, нека обядваме с наслада и нека не забравяме бедните. Амин.
– Амин! – повтори семейният хор, в който гласът на Паул ясно се открои.
– Добър апетит, мили мои…
– На теб също, мамо…
Този ежедневен ритуал на масата не бе съществувал преди, когато Йохан Мелцер беше жив, но сега Алисия настояваше да има молитва. Твърдеше, че е хубаво за децата, които се нуждаели от установен ред. Мари, Кити и Паул обаче знаеха, че това е обичай, с който самата Алисия е свикнала още от дете и в който в момента като вдовица намираше утеха. След смъртта на съпруга си тя се обличаше в черно, красивите дрехи, украшенията и пъстрите цветове не ѝ носеха радост. За щастие, тя, изглежда, беше в добро здраве – с изключение на обичайните ѝ мигрени, но Мари бе намислила да наблюдава свекърва си.
Юлиус се появи със супника, сложи хубавия съд на масата и започна да сипва супа в чиниите. Работеше като домашен прислужник в Тъкачната вила от три години, но не бе успял да достигне популярността, която Хумберт бе имал сред господарите и персонала. Преди това бе служил в благородническо домакинство в Мюнхен и гледаше на служителите в Тъкачната вила с известна надменност, което не му печелеше особени симпатии.
– Пак ли грис? И то с ряпа… – мрънкаше Хени.
Тя посрещна с невинна усмивка строгите погледи на баба и чичо Паул, но потопи лъжицата в супата и започна да се храни, когато Кити сбърчи чело.
– Просто казвам – промърмори. – Защото репичките са все… все… толкова меки на вкус.
Мари забеляза, че всъщност искаше да каже „блудкави“, но се спря. Макар и Кити често да беше великодушна и непредубедена майка, малката Хени знаеше, че е по-добре да слуша, когато мама се ядоса. Лео лапаше гриса и изглеждаше замислен, Додо непрекъснато поглеждаше към него, сякаш искаше да му каже нещо, но мълчеше и бавно дъвчеше парче пушена сланина, което бе плувало в супата ѝ.
– Клипи защо вече не идва да обядва с нас, Паулче? – попита Кити, когато Юлиус отсервира чиниите. – Не му ли е вкусно при нас?
Ернст фон Клипщайн беше делови партньор на Паул от няколко години насам. Двамата мъже, които се познаваха отдавна, се разбираха добре. Паул се грижеше за производството, а Ернст фон Клипщайн отговаряше за администрацията и въпросите, свързани с персонала. Мари никога не бе разказала на Паул, че навремето, когато бе лежал тежко ранен в лазарета на Тъкачната вила, фон Клипщайн ѝ се бе обяснил в любов. Това така или иначе вече нямаше значение и единствено би нарушило разбирателството между двамата мъже.
– Двамата с Ернст се споразумяхме той да остане във фабриката, докато аз обядвам. Той отива да хапне набързо по-късно следобед. Този вариант е най-подходящ за работния процес.
Мари си замълча, Кити поклати глава и отбеляза, че бедният Клипи ставал все по-слаб, Паул трябвало да внимава съдружникът му някой ден да не бъде отнесен от вятъра. Алисия, от своя страна, приемаше като лична обида факта, че господин фон Клипщайн не идвал поне за следобедна закуска в Тъкачната вила.
– Е, той е голям мъж и върви по своя собствен път, мамо – усмихна се Паул. – Не обсъждаме темата, но мисля, че Ернст възнамерява отново да създаде семейство.
– Виж ти! – извика Кити развълнувано.
Очевидно ѝ беше трудно да си държи езика зад зъбите, докато Юлиус сервираше основното блюдо. Макарони с кисело зеле – любимото ястие на всички деца. Паул също се взираше доволно в чинията си и заяви, че Бруненмайер била майстор в приготвянето на кисело зеле.
– Ако ми позволите да направя една забележка, господин Мелцер – каза Юлиус и по навик си пое дълбоко въздух през носа. – Настъргах зелето напълно сам. Госпожа Бруненмайер го сложи впоследствие в съдовете…
– Оценяваме това, Юлиус – усмихна се Мари.
– Много благодаря, госпожо Мелцер!
Юлиус бе развил особена привързаност към Мари, може би защото тя винаги се стараеше да потушава разправиите между служителите и успяваше. Алисия с удоволствие ѝ отстъпваше тази задача, за нея беше уморително да се занимава с подобни неща. По-рано нейната скъпа Елеоноре Шмалцлер, бившата икономка, се бе грижила съвместната работа на прислугата да протича безпроблемно, но госпожа Шмалцлер бе излязла в заслужена пенсия и живееше в родния си край Померания. Алисия редовно си разменяше писма с дългогодишната си служителка, със семейството си обаче не споделяше много за това.
– След малко ще се пръсна – отбеляза Додо и напъха последния макарон в устата си.
– А аз вече се пръснах – заяви Хени, опитвайки се да е на крачка пред Додо. – Но нищо. Мамо, може ли още макарони?
Кити се възпротиви. Хени първо трябвало да изяде купчинката кисело зеле, останала в чинията ѝ.
– Но то не ми харесва. Харесвам само макароните.
Кити поклати глава и въздъхна: откъде детето било наследило качеството си да мрънка. Та нали тя била изключително строга с Хени.
– Със сигурност – потвърди Мари внимателно. – Поне… в голяма част от случаите.
– Мили боже, Мари! Аз не съм лоша майка. Тя все пак има своята свобода. Особено вечер, когато не може да спи, я оставям просто да се разхожда, докато се умори. За сладките лакомства също съм великодушна. Но за храненето съм изключително строга с нея.
– Така е – съгласи се Алисия. – Това обаче е единствената сфера, в която се държиш като разумна майка, Кити.
– Мамо – намеси се Паул умиротворително и бързо улови ръката на Кити, която се канеше да възрази. – Нека не се караме отново по тази тема. Не и днес. Моля те!
– Не и днес? – учуди се Кити. – Защо не днес, Паулче? Днес да не би да е специален ден? Пропуснала ли съм нещо? Да не би двамата с Мари да имате годишнина от сватбата? Ах, не, тя е през май.
– Днес е началото на нова ера в семейния ни бизнес, мили мои… – рече Паул тържествено и се усмихна на Мари.
Тя не се зарадва, че съпругът ѝ е решил да обяви общото им начинание именно по този начин пред цялото семейство, но разбираше, че го прави заради нея, и затова отвърна на усмивката му.
– Предстои ни откриването на модно ателие, мили мои – Паул огледа развеселено учудените лица насреща си.
– Не! – възкликна Кити. – Мари ще получи ателие. Ще полудея от радост. Ах, Мари, моя любима Мари, отдавна заслужаваш това. Ще създаваш великолепни творения от плат и всички хора в Аугсбург ще носят моделите ти…
Кити бе скочила от стола си и се бе хвърлила на врата на Мари. Ах, това беше Кити! Толкова спонтанна, толкова необуздана в радостта си, никога не внимаваше какво говори, даваше израз на всичко, което мислеше и чувстваше. Мари се остави да бъде прегърната, усмихна се на вълнението ѝ и беше трогната, когато Кити се разплака от щастие.
– О, аз ще изрисувам всички стени в ателието ти, Мари. Ще изглеждат като в Древен Рим. Или предпочиташ гръцки младежи? Знаеш ли, на Олимпийските игри се изправяли без никакви одежди един срещу друг…
– Струва ми се, че това няма да бъде подходящо, Кити – Паул сбърчи чело. – Иначе смятам идеята ти за много добра, сестричке. Трябва да украсим поне някои от стените с картини, нали, Мари?
Мари кимна. Мили боже, та тя дори не беше виждала повечето помещения до този момент, с изключение на наблъскания с рафтове магазин на семейство Мюлер на партера, но стаите на първия етаж ѝ бяха непознати. Всичко се случваше прекалено бързо. Започваше да се страхува от тази голяма задача, която Паул ѝ възлагаше толкова непринудено. Ами ако се окажеше, че моделите ѝ не са по вкуса на хората? Ако седеше ден подир ден сама в ателието си, без нито един клиент да влезе?
Междувременно се намесиха и децата.
– Какво е ателие, мамо? – попита Лео.
– Тогава ще печелиш ли много пари, мамо? – искаше да узнае Додо.
– Искаш ли да вземеш киселото ми зеле, чичо Паул? – възползва се Хени от ситуацията.
– От мен да мине, малък дразнител. Дай ми го!
Докато Паул обясняваше, че вече е наел хора да разчистят помещенията и че скоро щял да намине с Мари през Финкбайнер, за да разгледат бои и тапети за стените, Хени доволно излапа останалите макарони от купата. Цели пет на брой. Значително се затрудни с десерта, състоящ се от малка порция ванилов пудинг с малко черешов мармалад.
– Лошо ми е – изпъшка тя, когато баба ѝ даде знак, че може да се става от масата.
– Какво нещо – изръмжа Лео. – Натъпкваш се така, че да ти стане лошо, а други деца даже нямат обяд.
– Е, и? – Хени сви рамене.
– Нали се помолихме, че не бива да забравяме бедните? – Додо се застъпи за брат си.
Хени ги погледна ококорено. Изглеждаше наивно и малко безпомощно, но всъщност просто преценяваше ситуацията, за да извлече полза за себе си от нея. Рано се бе научила, че близнаците винаги се подкрепят, дори срещу нея.
– Аз също мислих за бедните деца през цялото време и изядох няколко макарона за тях.
Паул намери казаното от Хени за забавно, Кити също се усмихна, само Алисия сбърчи чело.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA23Q1 при завършване на поръчката си.
