Толкова много са определенията за Париж – не само столица на Франция, а нерядко и пулсиращото сърце на света. В своя бестселър „Париж“ признатият майстор на историческия роман Едуард Ръдърфърд ни представя негов ослепителен портрет през вековете, чрез разказ за многото поколения на няколко рода, чиито съдби по удивителен начин се преплитат с историята на Париж.
В „Париж – том 2“ (изд. „Еднорог“, преводач: Мариана Димитрова) ставаме свидетели на редица емблематични събития. Великолепният политик кардинал Ришельо насочва Франция по пътя към величието и определя свой наследник, който да бди над младия Луи XIV, бъдещия крал-слънце. Проследяваме възхода на един млад генерал, който ще стане известен на света под името император Наполеон I.
На двете световни войни е посветена голяма част от втори том. Ръдърфърд припомня две позабравени събития по време на Първата световна война – бунтът, разтърсил зле въоръжената френска армия, и опитът за създаване на един „фалшив“ Париж, за да оцелее града от бомбардировките.
Освен политици и войни, в книгата намират място и други важни епизоди от историята на Париж като Олимпийските игри през 1924 г., както и поредният възход на града като световно културно средище.
Прочетете откъс от романа при нас.
*********
Шарл харесваше двореца на кардинала. С големите си дворове и изящните си аркади той напомняше за Италия. В източната му част сега строяха красив частен театър.
Няколко души чакаха кардинала в приемната. Шарл отиде до вратата в отсрещния край, която веднага му отвориха. Усещайки завистливите погледи на чакащите зад себе си, той премина в друга зала. Тя беше празна, но през малка врата отсреща се появи една фигура.
Човекът, който се появи, беше невзрачен. Обикновен монах на средна възраст. Всъщност, помисли си Шарл, изглежда блед и болнав. Монахът видя Дьо Син и едно леко трепване на клепачите му показа, че го е познал. Но нищо повече.
Това беше отец Жозеф, „сивият кардинал“, който стоеше в сянката на кардинала. Ходеща съвест. Човек на мълчанието. Човек, от когото се бояха заради неговата загадъчност.
Отец Жозеф и кардиналът имаха един общ, гигантски проект. Целта на работата им беше да отслабят влиянието от династията Хабсбург. Франция беше притисната между Испания от юг и Свещената римска империя и Нидерландия от изток, а всички те бяха под контрола на Хабсбургите. Затова в неин интерес беше да отслаби тази заплаха.
Човек можеше да харесва или да не харесва Ришельо, но никой не се съмняваше в предаността му към Франция. Това бе една от причините Шарл да се гордее, че му служи. Но отец Жозеф беше друга работа. Застаряващият монах беше настроен срещу Хабсбургите по друга причина. Те не искаха да воюват с Турция. Това не беше изненадващо. Тя бе на границата на империята им. Защо да си създават проблеми толкова близо до дома? Но отец Жозеф искаше цялото християнство да обяви нов кръстоносен поход срещу мюсюлманите. Това беше негова мания. Първо да отслаби Хабсбургите, после да остави Франция да поведе Запада, като в старите времена, срещу мюсюлманските армии. За Шарл идеята за още един кръстоносен поход беше върхът на глупостта и със сигурност щеше да съсипе страната му.
Веднъж Ришельо го повика, когато отец Жозеф беше с него, и отбеляза с усмивка:
– Отец Жозеф иска Франция да поведе нов кръстоносен поход срещу турците, Дьо Син. Какво мислиш?
Слава богу, той вече беше научил правилата за оцеляване. С нисък поклон към монаха Шарл бе отвърнал:
– Моите прадеди са били рицари-кръстоносци, ваше високопреосвещенство. Дори се смята, че произлизаме от Роланд – спътникът на Карл Велики, загинал в бой с испанските мюсюлмани.
Хитър отговор, който сякаш казваше всичко, но всъщност не казваше нищо. Но той изглежда задоволи монаха, а Ришельо се усмихна.
Първо правило за оцеляване: никога и на никого не казвай какво мислиш всъщност.
Затова тази вечер той се поклони почтително на застаряващия монах, докато минаваше покрай него. Отец Жозеф наистина не изглеждаше добре. Може би щеше да умре. Това не би било зле, каза си Шарл.
Той влезе през малката врата, през която беше излязъл монахът, и откри кардинала да пише писмо в кабинета си.
– Седнете, драги Дьо Син – каза тихо Ришельо. – Няма да се бавя.
Шарл мълчаливо седна. Стаята беше с висок таван и красива, без да е пищна. По стените имаше рафтове с книги в кожени подвързии, защото кардиналът беше запален колекционер на книги. Кабинетът му можеше да се намира във Ватикана. Покровител на новата Френска академия, ценител на изкуствата и умел дипломат, Ришельо беше французин, но приличаше повече на висш италиански духовник.
Шарл оглеждаше великия мъж от мястото си. Висок, елегантен, с красиво лице с изящни черти; къса, добре оформена заострена брада и вечно замислени очи. И както много често в миналото, помисли Дьо Син, Бог беше дал на Франция точната личност в момент на нужда.
Когато симпатичният стар гуляйджия крал Анри ІV беше убит от някакъв луд през 1610 година, наследникът му беше още момче и вдовицата Мария де Медичи беше ръководила съвета от регенти вместо младия Луи ХІІІ. Странно е, мислеше Шарл, че някой от италианската фамилия Медичи може да е глупав, но кралицата-майка определено беше управлявала зле. Според Шарл тя беше направила само три добри неща за Франция: беше покровителствала великия художник Рубенс, беше си построила чудесен малък дворец, наречен „Люксембургски“ – на около миля и половина южно от реката и западно от университета. И тъкмо тя заедно със съветниците си бе включила за първи път Ришельо в управлението на кралството.
На младия Луи ХІІІ му беше отнело доста време да вземе властта от майка си, но макар че се бе справил много успешно с някои въстания, ежедневното управление на кралството му сякаш го отегчаваше и той даваше все повече власт на Ришельо. Това беше най-хубавото, което би могъл да направи. Почти две десетилетия те бяха отличен екип.
Кардиналът довърши писмото. Преди да го запечата, той внимателно го препрочете. Изглеждаше уморен.
Докато го гледаше с възхищение, Шарл се зачуди какво ли ще стане, когато кардиналът слезе от сцената. Не че беше стар – беше малко над петдесетгодишен, но здравето му не беше добро. Нещо, което бе споменал предния ден, подсказваше, че самият той мисли за ранния свършек на земните си дни.
– Знаете ли, Дьо Син, вече завещах този дворец на краля. Изглежда ми разумно – после въздъхна. – Постигнахме много, но не ни остана време да се оправим с финансите на кралството. Това е голямата задача за в бъдеще.
Но кой би могъл да заеме мястото му? Засега нямаше очевиден кандидат, но човекът, впечатлил най-много кардинала през последните години, беше млад италианец с дипломатически дарби. Казваше се Мазарини, макар че сега бе сменил името си на Мазарен, за да звучи по-френски. Той не беше благородник. Дори се шушукаше, че имал еврейска кръв. Но интелигентността му беше впечатлила Ришельо, който му беше предсказал бъдеще на държавник.
На свой ред Шарл беше забелязал, че Мазарини сякаш подражава на кардинала – подстригваше косата и брадата си по съвсем същия начин. Но той беше различна личност. Обичаше да рискува. Крал Луи и кралицата вече го харесваха.
Щеше ли Мазарини да бъде следващият му господар? Шарл дьо Син нямаше представа, но от цялото си сърце желаеше дълъг живот на Ришельо.
Кардиналът сгъна писмото, изля малко восък върху хартията и леко притисна пръстена си с печат към него.
– Приятелю – каза той тихо, – искам да отидете в Лувъра. Помолете да ви заведат от мое име при кралицата. Моля ви, предайте това писмо единствено в нейните ръце. Когато го вземе, няма нужда да чакате за отговор, а бъдете така добър да се върнете и да ми кажете, че сте изпълнили тази малка мисия – той се усмихна. – Поверявам ви я лично, защото темата на писмото е изключително деликатна.
Когато излезе от двореца, Шарл се уви плътно в наметалото си. Валеше студен дъжд, вятърът се въртеше в кръг. Ужасно зимно време. Той прекоси площада пред кардиналския дворец. Пред него мрачно и тържествено се издигаше дългата северна част на Лувъра. През дъжда виждаше замъглено лампите до страничната врата.
Той съобщи защо е дошъл. Стражите го познаваха. Млад офицер го преведе през слабо осветени каменни зали и галерии до апартаментите на кралицата.
Докато вървеше мълчаливо, той имаше време да размисли.
Ана, дъщерята на испанския крал от династията Хабсбург, се беше омъжила за френския крал Луи ХІІІ, когато и двамата бяха на четиринайсет години. Типичен династичен брак, който в този случай целеше да намали напрежението между Хабсбургите и френското кралство.
Как ли се е чувствала, чудеше се Шарл. Не ѝ е било лесно.
По времето, когато се запознали, Луи ХІІІ страдал от рядко заболяване – имал два реда зъби. Може би заради това или по други причини ужасно заеквал. Ако за едно момиче това би било отблъскващо, колко ли е страдало четиринайсетгодишното момче, чудеше се Шарл.
Когато и двамата били на осемнайсет, тя заченала, но детето се родило мъртво. Същото се повторило три години по-късно, след още четири години, а после пак след пет – през 1631. След това – нищо. Говореше се, че когато спели в едно легло, кралицата слагала възглавница помежду им.
Шарл почувства съжаление към краля. Хората се оплакваха, че постоянно бил на лов. Горкият, помисли си той, вероятно за да се отърве от всички тях. Като че ли нямаше любовници. Беше ли от набожност, липса на влечение или страх, че жените ще се отвратят от него? Кой знае?
– Лягал е с един-двама младежи – беше му казал един от придружителите на краля при лов.
Може би това предпочиташе Луи. Или беше минал на мъже, защото се беше отказал от жените.
Каквото и да ставаше в ума на краля и в сърцето на жена му, Франция нямаше наследник.
Е, не точно. Съществуваше Гастон, по-малкият брат на краля. Но той щеше да бъде нещастие за страната. Непрестанно заговорничещ срещу Луи и Ришельо, ненадежден, нечестен, неверен и също все още без наследник от мъжки пол, Гастон беше последният човек, когото съвестните придворни биха искали да видят на френския трон.
Нищо чудно, че след като беше установил, че здравето му се влошава, Ришельо тайно правеше всичко възможно, за да осигури наследник на кралството. Преди време той беше убедил кралската двойка да поднови брачните си отношения и те го бяха направили. Имаше как да се разберат тези неща и Ришельо беше наясно. Но засега нямаше резултат.
Можеха само да се молят.
Стигнаха покоите на кралицата и му бе казано да изчака. После му отвориха вратата.
Тя го прие в преддверието на спалнята си. Беше по нощница, сякаш вече се канеше да си легне. Но му се усмихна мило, докато той ѝ се покланяше.
– Добър вечер, господин Дьо Син. Съжалявам, ако сте се измокрили, за да дойдете при мен. Носите лично писмо от кардинала?
Въпреки строгото си испанско възпитание, тя се държеше кокетно и това беше много очарователно. Несъмнено е хубава жена, помисли Шарл. Косата ѝ имаше естествен червеникав нюанс, очите ѝ бяха големи и кафяви. Имаше хубави гърди, кожата ѝ беше съвършена, а ръцете ѝ – особено красиви. За секунда лицето му бе издало мисълта, че сигурно е много приятно да споделяш леглото ѝ, но той бързо сведе поглед. Ако беше забелязала, тя явно нямаше нищо против.
– Трябваше да ви го предам лично, Ваше Величество – единствено във вашите ръце.
– Тогава ви благодаря, господине – тя отново се усмихна. – Лека нощ.
– Ваше Величество.
Той отново се поклони и понечи да се оттегли.
В този момент вратата към спалнята на кралицата бавно се открехна и той зърна голяма стая с висок таван, осветена от свещи.
И тогава видя мъжа. Мярна го само за миг, защото веднага погледна надолу, преструвайки се, че не е видял нищо, докато излизаше заднешком от преддверието. На светлината на свещите бе зърнал мъж.
Можеше да е крал Луи. Шарл мислеше, че той е на лов, но все пак можеше да е кралят. Само че след онзи кратък поглед той би се заклел, че е видял друго лице.
На Мазарини, италианеца. Мъжът му бе заприличал на Мазарини.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
