В своя бестселър „Париж – том 1“ (изд. „Еднорог“, преводач: Мариана Димитрова) признатият майстор на историческия роман Едуард Ръдърфърд ни представя ослепителен портрет на Града на светлината през вековете чрез разказ за многото поколения на няколко рода, чиито съдби по удивителен начин се преплитат с историята на Париж.
Пренасяйки ни напред и назад във времето, от Средновековието до студентските вълнения от 1968, епичната история смесва триумфи и трагедии, влюбвания, загуби и предателства, бурни страсти и дълбоко скрити тайни. Припомняме си известни събития и срещаме легендарни личности, но най-вече вдъхваме атмосферата на този величествен град, като го кръстосваме от Монмартър до Айфеловата кула и скитаме по безкрайните му булеварди.
Прочетете откъс от романа при нас.
В тъмните векове след падането на Римската империя германското племе франки присъединило територията към „Земята на франките“, както започнали да я наричат, или Франция. Богатите ѝ провинции били превземани от хуни и викинги, но островът в реката с дървените си укрепления, подобен на стар, кален в бурите кораб, оцелял. През Средновековието той се превърнал в голям град, чийто лабиринт от готически църкви, високи дървени къщи, опасни улички и вонящи изби, се простирал от двете страни на Сена, обграден от висока каменна стена. Величествената катедрала „Нотр Дам“ украсявала острова. Тукашният университет бил уважаван в цяла Европа. Но англичаните стигнали дори там и го завладели. И Париж можеше да бъде английски, ако Жана Д’Арк, явилата се по чудо дева, не беше дошла, за да ги прогони.
Старият Париж бил град на ярки светлини и тесни улици, на пиршества и чума.
После се появил новият Париж.
Промяната била бавна. По времето на Ренесанса сред масата от мрачни средновековни постройки започнали да се появяват по-леки пространства, носещи духа на античността. Кралски дворци и красиви площади придавали нов блясък на града. Широки булеварди започнали да се строят през западналите бедняшки квартали. Амбициозни владетели създали гледки, достойни за древния Рим.
Париж променял лицето си, за да съответства на великолепието на Луи ХІV и елегантността на Луи ХV. Ерата на Просвещението и новата република след Френската революция окуражавали класическата простота, а времето на Наполеон изисквало императорско величие.
След това процесът на промяна бил ускорен от нов градски архитект. Великолепната мрежа от булеварди и дълги прави улици, оградени от елегантни фирмени сгради и жилищни блокове, дело на барон Осман, била толкова съвършена, че в Париж вече имало квартали, където рядко можела да се види разностилната архитектурна бъркотия от Средновековието.
Но старият Париж бил още там, почти зад всеки ъгъл, със спомените за вековно минало и възкръснал живот. Спомени, обсебващи като стара полузабравена мелодия, която, изсвирена отново – в друга епоха, в друга тоналност, без значение дали на арфа или на латерна, си остава същата. Това била неговата вечна благословия.
Бил ли Париж вече в мир със себе си? Той бил страдал и оцелявал, бил виждал възникването и падането на империи. Хаос и диктатура, монархия и република – Париж бил опитал от всичко. Кое му харесвало най-много? Ах, това е въпрос, на който, въпреки възрастта и красотата си той сякаш не можел да отговори.
Напоследък той беше преживял още една ужасна катастрофа. Четири години по-рано гражданите му се хранеха с плъхове. Първо бяха унизени, а после подложени на глад. Накрая се нахвърлиха един върху друг. Труповете бяха погребани неотдавна, но вятърът беше разпръснал мириса на смърт, а ехото от изстрелите на взводовете на смъртта бе изчезнало зад хоризонта.
Сега, през 1875 г., градът се възстановяваше. Но още много важни въпроси трябваше да се решат.
Момченцето беше едва тригодишно. Русокосо и синеоко. То вече знаеше някои неща. Други още не споделяха с него. А съществуваха и тайни.
Отец Ксавие го погледна. Колко много приличаше на майка си! Макар и свещеник, той беше влюбен в майката на това дете. Признаваше страстта си пред себе си, но самодисциплината му беше непоколебима. Никой не би заподозрял за любовта му. Колкото до момченцето, Бог сигурно имаше план за него.
Може би то трябваше да бъде пожертвано.
Беше слънчев ден в модерните градини на Тюйлери пред Лувъра, където бавачки гледаха как питомците им играят, а отец Ксавие беше завел детето на разходка. Отец Ксавие – семеен изповедник, приятел в нужда, свещеник.
– Как се казваш? – попита той закачливо момчето.
– Ролан Д’Артанян Дийодоне дьо Син.
– Браво, младежо.
Отец Ксавие Парл-Ду беше дребен жилест мъж на четиридесетина години, някогашен войник. Едно падане от коня го беше оставило с пронизваща болка в гърба, макар че само шепа хора знаеха за това.
Но дните му като войник го бяха белязали по друг начин. Беше изпълнил дълга си. Беше виждал убийства и неща, по-лоши от убийства. Накрая му се беше сторило, че трябва да има нещо по-добро от това, нещо по-свято – неугасващ пламък от светлина и любов в ужасяващия мрак на света. И го беше намерил в сърцето на Светата църква.
Освен това беше монархист.
Цял живот беше познавал семейството на детето и сега го гледаше с обич, но и със съжаление. Ролан нямаше нито брат, нито сестра. Майка му – тази красива душа, жената, за която самият той би искал да се ожени, ако не беше избрал друго призвание, имаше крехко здраве. Бъдещето на семейството може би лежеше единствено върху плещите на малкия Ролан – тежък товар за едно момче.
Но той знаеше, че като свещеник трябва да има по-широк мироглед. Как казваха йезуитите: „Дайте ни момче, преди да навърши седем години, и то ще бъде наше цял живот.“ Какъвто и да беше Божият план за това дете, независимо дали тази служба щеше да му донесе щастие или не, отец Ксавие щеше да го насочи към нея.
– А кой е бил Роланд?
– Бил е герой – момченцето вдигна поглед към него за одобре- ние. – Мама ми прочете историята. Той е мой праотец – тържествено добави то.
Свещеникът се усмихна. Прочутата „Песен за Роланд“ беше вълшебна, романтична история отпреди стотици години, в която се разказваше как приятелят на император Карл Велики се изгубил, докато армията прекосявала планината. Той надувал рога си за помощ, но напразно. Сарацините го посекли и императорът плакал за загубата на приятеля си. Твърдението на семейство Дьо Син, че са негови наследници, беше измислено, но очарователно.
– Други от прадедите ти са били рицари от кръстоносните походи – отец Ксавие кимна окуражително. – Но това е естествено. Ти си благородник по рождение – той замълча. – А кой е бил Д’Артанян?
– Прочут мускетар. И той е мой праотец.
Героят от „Тримата мускетари“ беше създаден въз основа на реално съществувала личност. По времето на Луи ХІV човек отрода на Ролан се беше оженил за благородна дама със същото име, макар че свещеникът се съмняваше някой от тях да се е интересувал от тази връзка, преди романът да направи името известно.
– Във вените ти тече кръвта на Д’Артанян. Род на войници, служили на своя крал.
– А Дийодоне? – запита детето.
Преди да отговори, отец Ксавие се съсредоточи. Трябваше да бъде внимателен. Дали детето имаше представа за ужаса на гилотината, който се криеше зад последното от имената му?
– Името на дядо ти е красиво – отвърна той. – Означава „Божи дар“ – той се замисли за миг. – Раждането на дядо ти било – няма да кажа чудо, но поличба. И запомни едно, Ролан – продължи свещеникът. – Знаеш ли девиза на семейството си? Той е много важен. „Selon la volonté de Dieu“ – „По Божията воля“.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
