Обичате ли да пътувате? Искате ли да посетите най-отдалечени кътчета на планетата? Да се откъснете от цивилизацията и да попаднете на места, където тропическото слънце отмерва часовете и дните, а морският бриз определя сезоните?
„Следвайки слънцето. 1311 дни през трите океана“ (изд. „Ерове“) разказва за околосветското пътешествие на варненския мореплавател Васил Попов със саморъчно направената от него яхта „Магнолия“.
Това е една история, която ще ви потопи в синята вода на Южните морета, ще ви понесе през бури и безветрия, и ще ви срещне с пирати и аварии насред океана. Тя ще ви отведе до най-красивите острови, бели плажове, екзотични страни, морски хора и истински приятелства.
Прочетете откъс от книгата при нас.
*****
15. Южното море
ВСИЧКИ ЛОДКИ ОТПЛАВАХА по реда на пристигането си. И ето че настъпи и нашето време. Чакаха ни три хиляди и петдесет мили до Маркизките острови, разстояние, което се надявахме да преплаваме за около месец.
В началото плаването тръгна, както го описват в книгите – първия ден на двигател, после почна малко по-малко да идва вятър и на третия ден духаше, както трябва. Автопилотът беше безупречен, вече имахме гик за предното платно и правехме по седем възела по курса. Морето беше наситеносиньо на цвят, с бели зайчета. Зад лодката оставаше дълга следа от пяна. Облачетата, разпръснати над нас, показваха, че сме в пасатите, и предвещаваха стабилно време с хубав вятър.
Дори и сега, когато видя такова небе над морето, за момент забравям за всичко друго и се връщам в тези дни на плаването. Постепенно се отдалечавахме от континента, от островите, от хората и цивилизацията. Плавахме към сърцето на най-големия океан. На моменти човек може да го обхване страх, но чувството за свобода и това, че си се отправил към най-красивите места на света и към сбъдването на мечтите си, надделява над всичко останало. „Затворени цял месец в лодката ли?“ Не, ние имахме простора на целия океан. Риболовът пак не вървеше, въпреки че бях накупил какви ли не такъми от Щатите, за да не се мъча като Дидо в Атлантика с разни станиолчета на куките. Рали ми беше подарила въдица с голяма макара, която бях завързал на кърмата. Когато излязохме от студеното течение, тук-там започнаха да прехвърчат летящи риби, което подсказваше, че наоколо има и доради, но засега не ги забелязвахме. Но ето че нещо закачи, макарата започна да се размотава с бясна скорост. Скочих и затегнах спирачката. Кордата стигна до края, опъна се и чудовището се откъсна. Разбрахме, че е било акула, по перката, която се мярна над водата, преди да изчезне. На другата сутрин, още по-тъмно, пуснах въдицата и след час извадих десеткилограмова туна. Рали и Божо се хванаха да я чистят и дерат, а аз се прибрах на сянка в каютата да си чета книга.
Следващите дни хванахме няколко доради. От едната отрязахме тлъсто филе и направихме чироз. В Пасифика за пръв път хванах уаху – любимата ми риба. Отначало я помислихме за баракуда, но когато я извадих, видяхме, че не е. Изглеждаше особено, чудехме се дали не е отровна. Все пак я изядохме. Много ни хареса. После, на Маркизите, разказахме на чехите за нея, те се смяха и ни казаха, че се казва уаху. Когато наближихме островите, незнайно защо риболовът спря и продължихме със старото меню – спагети, боб на салата с лук, леща, грах и гъби с ориз.
По време на този дълъг преход се случи и нещо необяснимо. Бяхме вече на две хиляди мили от Галапагос, когато една сутрин, преди изгрев, си стоях в кокпита и гледах към морето зад нас. Над него небето беше невероятно красиво, в преливащо червено и жълто, с разпръснати купести облаци. На хоризонта ясно се виждаха седемте по-големи острова от Галапагоския архипелаг, по същия начин, както бяха на втория ден от отплаването ни. Не можех да повярвам, че това е истина. Събудих Рали и Божо, те също нямаха думи за това, което се случва. Естествено, предположихме, че може да са облаци, разположени абсолютно по същия начин както островите, но съвпадението ми се струваше твърде голямо. С изгрева на слънцето гледката се загуби и постепенно синият цвят на морето и небето заличиха тази уникална картина.
Слънце, попътен вятър, около нас летящи риби, делфини, един кит… времето минаваше. Вечер гледахме на небето южните съзвездия. На няколко пъти се протриваха фаловете и топенантите, изгубихме две лати на грота, запуши се каналът на мивката. Не ни стигаше токът, защото ветрогенераторът на попътен вятър зареждаше слабо, но го пестяхме. Други проблеми нямаше. По бордовете на лодката на трийсет сантиметра над водолинията се бяха завъдили дебел слой зелени водорасли, а в кокпита под пайола живееше малко раче, което си гледахме като домашен любимец.
14 юли, наближаваше утрото, когато се събудих и вълнението не ми даде да заспя повече. Лодката послушно се носеше с попътния вятър, около нас нямаше нищо, само вода, сред която фосфоресцираха гребените на вълните и светлата диря зад кърмата. След двайсет и четири денонощия в морето пристигахме на Маркизите. Завършвахме най-дългия преход за цялото плаване, GPS-ът отброяваше три хиляди мили, откакто напуснахме Пуерто Айора.
Когато се съмна, вече се виждаха Хива Оа, Нуку Хива и Уа Поу. Очертанията им ни се сториха красиви, не знам дали защото наистина бяха такива, или защото не бяхме виждали земя от толкова време. Наместихме се на котва пред столицата Тайохае, на южната страна на Нуку Хива. Заливът беше голям, спокоен, навлизаше дълбоко в сушата. Планините около него бяха зелени, с остри като зъби върхове. В ниското се виждаха кокосови палми, а зад тях – къщите на градчето.
Оставихме дингито на плажа и продължихме по пътя, оглеждайки се за магазин, откъдето да си купим нещо за хапване. Не бяхме останали без храна, но менюто на лодката ни беше омръзнало, особено в последно време. В градчето имаше само един малък супермаркет, но беше затворен. Не бяхме съобразили, че 14 юли е национален празник на Франция и е почивен ден. Но дори и нещо да беше отворено, нямаше къде да обменим доларите си. Беше събота.
Върнахме се на лодката, отворихме голяма консерва туна и я изпържихме. Имаше странен вкус, решихме, че наподобява на диво прасе. На брега бяхме събрали няколко кокосови ореха, от които източихме сока, и в крайна сметка се получи нелоша вечеря.
…
16. Опасните острови
НЕ ОСТАНАХМЕ ДЪЛГО на Маркизите. Нуку Хива беше единственият остров, от който видяхме поне малко. До началото на сезона на циклоните оставаха три месеца, за които трябваше да преплаваме оставащата половина от океана и да пристигнем навреме в Австралия. Не знам с какво ме очароваха така тези острови. Дали защото бяха толкова красиви, или това, че ги разделяха 4000 мили от континентите, мили, преплавани от нас с лодката, която сами си бяхме построили, или имах някакво тайнствено усещане за някогашния живот, кипял тук по времето на разцвета на цивилизацията на маорите… Трудно ми е да определя. Вероятно е от всичко. Отплавахме за атолите на Туамоту.
Едва ли има по-красиви плажове от тези на атолите, а лагуната, обградена с пръстен от коралов риф и островчета, изглеждаше перфектната котвена стоянка. Какви ли красоти се крият под тази кристално чиста вода? Така си мислех аз, така си мислят вероятно всички, когато гледат картата на Туамоту. Но защо ли хората бяха измислили и друго име на този рай – „Опасни острови“.
Наближавайки на зазоряване най-северния бряг на Такароа, първото нещо, което изплува от тъмнината, беше металното туловище на разбит на рифа кораб. Движехме се подветрено, на безопасно разстояние от брега, но достатъчно близко, за да се наслаждаваме на красотата наоколо. Бял плаж от корали разделяше морето от сушата, плътно покрит с кокосови палми. Пасатът, преминавайки през тях, отслабваше до приятен бриз, а рифът допускаше до нас вълни, които само леко ни поклащаха. Започнаха да се забелязват къщи. Подминахме още един изоставен, разрушен кораб.
Входът към лагуната представляваше близо миля дълъг и много тесен канал. За радост – достатъчно дълбок, за да можем да преминем през него. Ехолотът се беше повредил още в Галапагос и за дълбочината под нас съдехме само по електронната карта, но това беше несигурен метод, за което по-късно получихме и доказателство. За радост фарватерът беше маркиран с два кола, по които да се ориентираме, когато влезем. Свалихме платната и с лек ход се прицелихме към канала. Небето притъмня, вятърът се засили и донесе дъжд. Коловете, на които разчитах за сверяване на навигацията, изчезнаха, брегът – също. Наложи се да включа радара и да изчакаме да загрее, преди да продължим.
Облакът отмина и влязохме в пролуката, водеща към лагуната. Лодката се въртеше наляво-надясно, трудно я удържах в курса, а под нас застрашително стърчаха остри корали. Всичко мина както трябва, само че тихото и спокойно място, което си представях, заради по-топлата вода в сравнение с тази на океана, беше постоянен източник на облаци, носещи дъжд и вятър на силни пориви. Лагуната не беше изследвана и на картата имах дадена само малка част от нея, в близост до градчето. Застанахме там на котва, но вятърът и вълните застрашително ни притискаха към рифа. За по-сигурно пуснах и втората котва. Разбрахме се така да излизаме на брега, че на лодката винаги да остава някой от нас. Ден след нас пристигнаха и чехите. Мартин беше на руля, а Романа, качена на мачтата, даваше знаци с ръце накъде да карат, което ме учуди. Но те бяха много по-учудени, когато разбраха, че не знаем за кораловите глави в лагуната и на късмет сме минали, без да се блъснем в нито една от тях. Тези неща ги няма на картите, намират се достатъчно дълбоко, за да не се забелязват лесно, и достатъчно плитко, за да представляват сериозна опасност.
Така мина денят, на смени успяхме да видим малко от острова. През нощта ставах през час да преглеждам котвите и при едно такова оглеждане установих, че едната я няма. Изтеглих въжето, беше се протрило в коралите или в нещо друго и се скъсало. Разпределих вахти до сутринта. На зазоряване видях чехите да се суетят по палубата. Оказа се, че и те са останали с една котва. При това положение беше твърде рисковано да останем тук, пред скалистия бряг, до който имахме само стотина метра. Ако котвата се скъсаше, след минута щяхме да се разбием, а излизане през канала нощем беше немислимо.
Мартин отиде до града да търси водолаз, който да извади котвите, но понеже беше неделя, не намери. Прецених, че е най-безопасно при първа възможност да се измъкнем от този капан. Но и това не беше лесно, защото при прилив течението беше толкова силно, че нямаше да можем да избутаме срещу него. На двигател „Магнолия“ правеше около шест и половина възела и вероятно щяхме да преодолеем течението.
Но „Сънчейсър“, с неговите пет, нямаше шансове. Използвах по обяд, когато слънцето е най-високо, да направим опит. Още с влизането в канала скоростта ни падна на нула, дадох максимална газ на машината и след няколко секунди GPS-ът показа, че напредваме с половин възел. С тази скорост щяхме да го минем за близо два часа. Продължихме, налагаше се постоянно да въртя руля, защото течението въртеше лодката наляво-надясно. За щастие, скоро преминахме в по-дълбока част, където течението отслабна, и се движехме задоволително бързо. От брега ни гледаше Мартин, дошъл да види как ще се измъкнем. Махнахме си за довиждане и продължихме към следващия атол – Ахе.
Котвената стоянка в лагуната на Ахе беше от другата страна, подветрената, което предполагаше повече спокойствие. Силното течение в канала вече не беше изненада, освен това този беше широк и лесен в сравнение с Такароа. Но още когато го преминахме, погледите ни бяха привлечени от стърчаща във водата мачта на яхта, разбита в рифа. Такава гледка винаги стимулира бдителността, поне на капитана. Изпратих Рали и Божо на носа да гледат водата и да ми викнат, ако има опасност. Пресякохме успешно и се настанихме на тихо и безопасно място пред града. Сега вече наистина щяхме да можем да се гмуркаме и да плуваме спокойно в лагуната, да се разхождаме по плажовете и улиците. Така неусетно минаха следващите дни в това прекрасно място.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
