„Пречупена светлина“ (изд. „Прозорец“, преводач: Мая Ненчева) е нова завладяваща история от Джоан Харис – авторката на „Шоколад“.
Бърни Мун живее с усещането, че е невидима за света. Посветила е себе си на другите, но съпругът ѝ почти не я забелязва, а синът, когото обожава, не общува с нея, а с майка ѝ. Няма и приятели. Скоро ще навърши 50 и отгоре на всичко навлиза в тежка менопауза. Но когато в парка близо до дома ѝ е намерено тялото на млада жена, убийството разпалва спомени от детството ѝ за талант, който е бил погребан твърде отдавна. Бърни се е заклела, че никога повече няма да го използва заради инцидента с господин Д. И добре знае, че този талант може да унищожи всички около нея. Има обаче някои сметки за разчистване, неща от миналото, които я призовават да излезе от света на сенките.
Най-сетне настъпва моментът, в който вече не е невидима. Но дали всички останали са готови за това, което ще се превърне?
Прочетете откъс от романа при нас.
Никой мъж не вярва дълбоко в себе си, че е хищник. Някои насилници винят съпругите си за сексуалната си неудовлетвореност. Други – майките си за начина, по който са ги отгледали. Трети дори си казват, че действат, защото у тях вземал превес някакъв биологичен императив, с което на практика обвиняват майката природа за своята липса на самоконтрол. Зад всяко престъпление срещу жените винаги стои жена.
При Уди това са феминистките. Те са виновни за всичко. Преди, мисли си той, някои неща бяха сигурни. Мъжете и жените си знаеха мястото. Мъжете изкарваха прехраната в семейството, бяха защитници и герои. Жените носеха рокли и уважаваха себе си. Мъжът се прибираше в чистата си, подредена къща, където го чакаше приготвена вечеря. Всички бяха доволни. В днешно време не можеш дори да разбереш дали някои хора са момичета или момчета. Навсякъде се говори за кампанията #AзСъщо, за интерсексуалност, трансполовост и татуировки. „Бас държа, че и тя има татуировки. И все пак – хвърля й кос поглед той – трябва да се правиш, че играеш играта. Че говориш езика на социалната справедливост. А тази тук би била много красива, ако повече се грижи за себе си. Ако се научи да се отпуска…“
През неговите уши чух Айрис да казва: „Изморена съм. Да го оставим за друг път?“.
Явно я е поканил на среща, реших. Това беше нейният начин да му откаже, без да го накара да се почувства отхвърлен. Не беше нужно да съм в къщата й, за да разбера това. Тя не го познаваше. Уди се държеше приятелски с нея. И тя му отвръщаше със същото – поне докато беше на работа. Общуването с клиентите бе част от задълженията й. Но вече не беше на работа. Никой не й плащаше за времето й.
„Само по едно питие – обади се Уди. – Дойдох чак дотук, за да те видя.“
„Цял ден съм на крак. Наистина не ми е до това.“
„Едно малко. Обещавам. Моля те!“
Ах, тези мъже! Хленчат като малки деца. Едно време Данте беше същият. Майка ми ме учеше на друго. „С хленчене нищо няма да постигнеш.“ Всички ли жени ги учат на това? Да поставят нуждите на мъжете пред своите собствени?
„Добре. Но само по едно.“
Звукът от задоволството му е като на човек, който сяда на масата пред особено апетитно блюдо. Вътрешният му глас прозвучава като по-тиха версия на неговия собствен глас: „Точно така, душичко. Едно е напълно достатъчно.“
„Добре е, че дойдох – мисля си. – Този мъж категорично не е добър човек.“
Огледах светлата му гостна с всичките й дребни украшения и останал реквизит. Неговите портрети по стените. Спортните трофеи и плакатите с момичета. Това обаче бяха просто декори – мебели, които никой никога не ползва. А зад сцената бяха ръчките и макарите, които вдигаха и спускаха завесата. Още по-назад – стаите с костюмите и реквизита, които тънеха в мрак. Само дето това не беше реквизит, а спомени и тайни, порно, списания за културизъм, фитнес оборудване, здравословна храна и купчини с негови лични снимки точно до конспиративните теории, прикрития расизъм, сексистките вицове и мечтите за приключения, наситени с носталгия към едно въображаемo минало, в което мъжете са се радвали на уважението, което заслужават, а жените и чужденците са си знаели мястото.
Почти бях забравила колко банален може да бъде интериорът в къщата на един хищник. Този мъж не беше насилник или злодей. Той беше приятел, брат, син. Разказваше глупави вицове по време на събирания. Ходеше на караоке. Всички негови близки приятели бяха мъже и гледаха на секса за една нощ (с много пияни момичета) като израз на здравословния копнеж на мъжете за женска компания. По тяхно мнение до този момент Уди не бе имал късмет с жените – последните му три приятелки бяха откачени – но той беше един от добрите. Имаше си трески за дялане, но като цяло беше добър човек.
Чудя се дали убиецът на Джо Пери също има приятели, които смятат, че той е добър човек. Хората са много по-сложни, отколкото ги представят социалните медии. Злото не е униформа, не носи знака на Каин. Злото не е изключително. Злото е някой, когото познаваш. Някой, за когото никога не си предполагал, че е способен на нещо нередно, защото е твой приятел, а ти самият си добър човек.
Не е нужно да си го представям. Знам го. Видях мазето му. И там няма нищо зло, само голямо количество старомодно порно, показни тийнейджърски увлечения, мъгляви пиянски срещи, дълбоко заровена сексуална фантазия за майката на най-добрия му приятел, няколко противни фалшиви профила в Туитър и безвкусната шега за Джо Пери от тази сутрин:
@радфем_Бони95: Просто е тичала.
@джимотфитнеса69: явно не достатъчно бързо
За един ужасен миг се зачудих дали зад това не се крие още нещо. Но Уди не й беше обърнал почти никакво внимание, беше прочел новината за смъртта й някак между другото. „Глупавата кучка се е вкарала в ръцете на убиеца – беше си помислил той, докато гледаше набързо снимката под заглавието. – Жалко. Имала е деца. Не е трябвало да излиза да тича сама.“ Допълнителният оглед разкри единствено неприязън към горнището, което е носела, и като фон на всичко това подсъзнателната мисъл, че жената си го е търсела.
Изпитах известно облекчение. Уди не беше мъжът от съня ми. И все пак бях видяла достатъчно от къщата му, за да знам, че нещо не е както трябва. Пиянските срещи, в които момичетата не бяха съвсем на себе си. Подканите просто да се отпуснат. Снимките, които беше правил след това, трофеите от завоеванията му. И натрапчивата, изпълнена с надежда мисъл „не като последния път“ точно до „за всеки случай“ – донякъде оптимистичен, но и примирен, готов да направи каквото е нужно.
Купува хапчетата от Ибей. Не е трудно да пуснеш хапче в нечия чаша, без да те видят. Пък и той има голям опит. Мускулен релаксант, нищо повече, мисли си Уди: не може да им навреди. Просто ги прави щастливи. Помага им да забравят напрежението и грижите на модерния живот. Отново ги прави доверчиви и зависими, каквото е естественото им състояние. Прави ги нежни и любвеобилни. Това въобще не е изнасилване. Той не е изнасилвач. Но за феминистките всеки секс е изнасилване. Феминистките развалят всичко.
„Колко ли още такива мъже има?“ – запитах се.
Продължих да вървя отзад. Държах се на разстояние, докато следях мислите му. Айрис ходеше до него досущ като учтиво малко момиченце на вечерно събиране, от което не знае как да си тръгне. От време на време я чувах да се обажда. Но иначе говореше само той, самодоволно и наставнически, на всякакви теми – от политика до фитнес режими, от хумор до здравословно хранене. Не очакваше нищо от нея, само понякога да се съгласява с него.
След десетина минути стигнахме до мястото, на което отиваха. Кръчма с неизмазани греди в неотюдорски стил, където се предлага и храна – място, което Айрис никога не би избрала, но на което Уди щеше да остане незабелязан. Много добре знаех какво възнамерява да направи. Оставаше само да намеря подходящ начин да го спра. Помислих си, че мога да вляза вътре. Да се опитам да го хвана на местопрестъплението. Дали обаче някой щеше да ми повярва? Щеше ли Айрис да ми повярва? Или щеше да реши, че съм луда да отправям празни обвинения към човек, когото едва познавам?
Изчаках отвън. Вече беше тъмно. Ръсеше лек дъждец и косата ми бе залепнала за черепа. Отвътре видях как той поръча питиета и пусна хапчето в чашата й. Беше бърз. Бе упражнявал движението, преди да го пробва. Не му беше за първи път. Знаеше какво прави. Въпросът беше дали аз зная какво правя.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки,
