„Злато“ от Крис Клийв (изд. „ICU“, преводачи: Велин Кръстев, Невена Дишлиева) проследява историята на две приятелки в живота и съпернички на пистата – професионалните колоездачки Кейт Медоус и Зоуи Касъл, от времето на запознанството им в програмата Елитни надежди, когато са на деветнайсет, до навечерието на Олимпийските игри в Лондон през 2012 г. Героите може да са елитни спортисти, но романът, както всеки роман за спортисти, е много повече от това. Една история за приятелство, преодоляване и цената на златото.
Това е четвъртата книга на известния британски писател, издадена у нас, след „Възпламеняване“, „Другата ръка“ и „На смелите се прощава”.
Предлагаме ви откъс от романа.
Шосейките им бяха закопчани за парапета пред апартамента на Том. Беше тъмно, а ситният дъждец вече беше станал по-студен. Отключиха велосипедите си, избръскаха водните капки от седалките и включиха фаровете и габаритите. Кейт си сложи каската и дръпна ципа на светлоотразителната жълта жилетка. Зоуи не си направи труда.
Когато Кейт я погледна, ѝ се ухили.
– Какво се подхилкваш? – попита Кейт.
– Да се състезаваме до новия ми апартамент.
– Моля? Небесният ти дворец? Луксозният ти Ксанаду на последния етаж?
– Давай, съскай още. Ако имаше скули като моите, ти самата щеше да живееш там горе.
Кейт сви рамене.
– Аз не съм като теб. Не ми е нужно да се доказвам.
– Боже! – възкликна Зоуи. – Ако не беше състезателка по колоездене, щеше да си някоя от онези пухкави журналистки, дето водят заядливи рубрики по вестниците.
– Ако ти не беше състезателка по колоездене, щеше да се бориш с проблемите си със самооценката, като се снимаш в порно с мъже с татуировки на прасеца.
Зоуи отметна глава назад и избухна в онзи ведър, безгрижен смях, който използваше единствено в моменти на силен гняв. Оранжевото сияние под гуглите на облаците подчерта горчивината в погледа ѝ и когато завъртя глава към Кейт, лицето ѝ вече беше овладяно.
– Аха, обаче сме състезателки, така че давай да се състезаваме – каза.
Кейт не виждаше как би могла да откаже. Беше прекалила и сега трябваше да компенсира.
– Е, хубаво, след като ти е толкова важно.
– О! – възкликна Зоуи, като намести въодушевено стъпала върху педалите и удари длани отстрани в бедрата си като пиле, което се опитва да полети.
Кейт усети как напрежението я напуска и успя само да се изсмее – това момиче наистина обичаше да се състезава. Добре че го имаше този физически отдушник. Нещата, за които не можеха да говорят, ставаха все по-непоносими с всеки изминал ден. Поне можеха да си го изкарат на велосипедите. Беше по-рисково, отколкото да се карат, но по-безопасно, отколкото да разговарят.
– Давай – каза Кейт.
– Знаеш пътя, нали?
– Да, да. Само ми дай ключа от апартамента, може ли?
– Защо?
– Ами нали ще стигна първа? Може да се кача и да сложа чайника, да се насладя на чаша вкусен чай, докато те чакам. Зоуи забели очи.
– Пести се за колелото.
Двете жени щракнаха шпайковете на педалите си и отпрашиха в студения черен дъжд, оставяйки след себе си ивици червено от габаритите. По негласно споразумение първите няколко минути караха лежерно, близо една до друга, докато се провираха през редиците коли, пъплещи към центъра. После, щом излязоха на булеварда покрай стадиона, се спогледаха, кимнаха си и ускориха.
Караха с небрежния, плавен стил на колоездачи, които не знаят къде свършва собственото им тяло и къде започва тялото на велосипеда им. Приведоха се напред и ускориха до състезателна скорост.
Караха безпрепятствено около километър и половина на запад по Аштън Ню Роуд към центъра и макар да имаше само по едно платно за движение във всяка посока, между платната имаше широка защрихована ивица. Караха редом в тази междинна лента, в един момент едната изостана и се вклини във въздушната струя на другата, преди отново да увеличи скоростта и да поеме водачеството. На два пъти бяха принудени да се прилепят встрани, за да се разминат с летящи насреща им мотори, промъкнали се в междинното платно. Зоуи перна нечие странично огледало, чу се клаксон, а тя кресна разгорещено.
Чувстваше се най-щастлива, когато се състезаваше по улиците. Беше нечестно и скоростно, и всичко пред очите ти можеше да те убие. Шофьорите на автомобили или дремеха разсеяно, или пък бяха превъзбудени и нащрек – и двата порока можеха във всеки един момент да доведат до рязко завъртане на волана, което да причини сблъсък. Бялата маркировка, по която караш, лъсваше като стъкло от дъжда, ставаше хлъзгава от разливаното гориво и беше осеяна с парченца счупено стъкло, които можеха да се врежат в гумата ти и да те метнат на платното за движение. Паднеш ли, единственият ти шанс е да се превъртиш като гимнастик и да уцелиш бордюра, преди да се нацепиш в някоя кола. Дъждът влизаше в очите ти и превръщаше наближаващите фарове в размазани петна от скорост и блясък, а насред целия този хаос се състезаваш с друго човешко същество на максимума на възможностите си, така че пулсът ти е на червено, а сетивата ти са залети от адреналин.
Ускориха. Зоуи посрещаше вятъра с широка усмивка. Беше чисто състезание, понеже нямаше награда, нямаше триумф и никой не знаеше кой си. Нямаше признание, нито слава. Човек можеше да надскочи себе си. Точно това обожаваше тя. Когато караше по този начин, не мислеше за живота си. Съсредоточен си върху това да не допуснеш дори минимална грешчица. Въртиш педалите с такава бързина, че скоростта се самозахранва и колелата започват да свистят в мрака, а сърцето ти блъска толкова силно, че ти се струва, че дори още един допълнителен удар в минута би те убил, а в следващия момент чуваш мотор, извръщаш глава и виждаш белите фарове зад гърба си, и някак си съумяваш да ускориш още повече. Фаровете профучават покрай теб като лазерни лъчи. Привеждаш се напред, криволичиш и ускоряваш. Уличните гонки бяха единствената част от живота ѝ, върху която Зоуи усещаше, че има контрол. Единственото време, когато можеше да прелети покрай шестметров осветен билборд със собственото ѝ лице и да забележи само как светлината ѝ помага да вижда по-добре пътя.
Кейт и Зоуи се бореха за надмощие по стесняващата се междинна алея, ту едната изпреварваше, ту другата. Съвършен синхрон. След точно километър и половина дробовете им вече горяха, но никоя не успяваше да се откъсне от другата. Междинната ивица ставаше твърде тясна за двама колоездачи, които да карат редом в безопасност, на два пъти си блъснаха раменете и се наложи да стиснат здраво кормилото, за да не се отклонят към колите.
– Искаш ли да спрем? – изкрещя Кейт.
– За нищо на света! – отвърна с вик Зоуи.
Двеста метра по-нататък светофарът бележеше Т-образно кръстовище, на което трябваше да завият наляво по Грейт Анкоутс Стрийт. Светеше зелено.
Кейт измери отсечката с поглед и прецени момента, в който щеше да светне оранжево – времето щеше да ѝ стигне да даде газ, вместо да набие спирачки. Без да промени нищо в езика на тялото си, изведнъж налегна педалите и се откъсна с пет дължини пред Зоуи. Беше игра на надмощие в уличната надпревара: в продължение на няколко секунди караш отвъд възможностите си, много над аеробната си граница, със съзнанието, че ако успееш да се откъснеш от противника, има шанс светофарът да се смени и да светне червено, след като вече си прелетял. Рискът беше светофарът да не се смени и при това положение другият има шанс да те задмине, докато се давиш в собствения си кислороден дефицит.
Кейт рискува, присви лице, щом болката в тялото ѝ започна да ескалира. Адски много искаше да победи. Ако успееше да изпревари Зоуи сега, дори на приятелско състезание, щеше да ѝ създаде комплекс за следващия път, когато щяха да стъпят на официална стартова линия. Натисна още по-здраво. При това натоварване дори една допълнителна секунда изглеждаше непоносима, а двайсет – абсолютно невъобразими. С усилие на волята извика образа на Софи в съзнанието си. Ето така се справяше със страданието. Помисли си: ако спечеля това състезание, Софи ще се подобри. Нямаше логика в това, но при пулс над сто и шейсет мозъкът ѝ нямаше нужда от логично обяснение. Докато летеше в мрака, си представяше Софи и този образ я тласкаше напред.
Зоуи знаеше наизуст капана със светофара и бе очаквала, че Кейт ще драсне напред. Стегна се, усили натиска върху педалите и скъси разстоянието до опонентката си. Погледна шосето, за да прецени в кой момент оранжевото няма да може да я спре. Мускулите ѝ агонизираха, но тя не обърна внимание на болката. Гумите ѝ се подхлъзнаха и занесоха от страничния натиск, докато пришпорваше колелото толкова здраво, че рамката започна да скърца.
Кейт се движеше на ръба на възможностите си. Точно когато болката в мускулите и дробовете ѝ я жегна с непоносима острота, светофарът светна оранжево. Оставаха ѝ още петнайсет метра до точката, от която беше преценила, че няма връщане назад. Изпита мигновено облекчение: вече можеше да забави. Рискува с бърз поглед назад, за да провери дали Зоуи също ще забави. Но Зоуи летеше. Оцъклила очи, олюлявайки се в нещо като транс от усилието, Кейт си помисли, че вероятно дори не е забелязала обръщането ѝ.
Поколеба се. Нима бе твърде предпазлива? Намираше се едва на пет метра от набелязаното място, а още светеше оранжево, имаше доста прилична вероятност да се шмугне през левия завой едновременно със светването на червеното. Стрелна поглед вдясно, към предните коли в редицата, които изчакваха последната секунда от тяхното червено. Имаше две платна. Най-отпред се бяха подредили черно волво и синьо беемве. От външната им страна се прокрадна куриерски мотопед. Кейт видя как колите се обагрят в оранжево от светлината над кръстовището. Изглеждаха окей. По нищо не личеше зад волана им да седят откаченяци. Най-вероятно нямаше да форсират като състезатели в мига, в който светнеше зелено.
Кейт натисна здраво педалите, направи два оборота, а после пак се разколеба. Помисли си за Софи. Изведнъж пространството, в което се движеше, ѝ се видя толкова стриктно очертано, колкото ограничителната линия пред колите. Тя беше майка на малко дете. Наистина ли преценяваше риска да навлезе с такава скорост в Т-образно кръстовище, в което всеки момент щяха да полетят коли? Представи си лицето на Софи и очите на дъщеря ѝ се врязаха с такава сила в жилите и мускулите на трицепсите ѝ, че без изобщо да се замисли, вече беше стиснала спирачките така здраво, че гумите почти се заковаха.
Щом светна оранжево, Зоуи забеляза колебанието на Кейт и инстинктивно ускори. Беше на трийсет метра от собствената си крайна точка, но не мислеше за това. Мислеше за Адам. Тук, на ръба на физическите си възможности, усети как мъртвият ѝ брат я наблюдава със същия любопитен и невъзмутим поглед, с който Софи я бе дарила по-рано през деня. Ето я пак тази деформация в кривината на времето, която започваше от точката на общия им произход и се разпространяваше като вълна, следвайки я неотлъчно, колкото и здраво да се опитваше да ѝ избяга.
Щом Кейт забави, Зоуи я заобиколи и профуча покрай нея. Стрелна се през ясно видимата бяла ограничителна линия и премина на червено с четиресет километра в час, като полегна почти до земята, влизайки в деветдесетградусовия, ляв завой със свистящи по мокрия асфалт гуми, на самия ръб на издръжливостта.
Можете да поръчате книгата от сайта на издателството, както и от Ozone.bg.
