„Нощен ферибот за Танжер„ от Кевин Бари (изд. „ICU“, преводач: Елка Виденова) е малка нощна пиеса, сякаш написана от Бекет, изтъкана от меланхолична красота и дълбок лиризъм, поръсена с парливо остроумие. С неспокойните си кратки абзаци, с немаркирана пряка реч и трескав ирландски ритъм, Бари ни води от Мароко до Барселона, от Кадис до Корк, но най-вече дълбоко в човешката душа, където се събират всички пътища, осеяни с любов, насилие, предателства и изгнаничество.
Прочетете откъс от романа при нас.
***
Какво ще кажеш, Чарли, вижда ли му се краят?
Ще кажа, че си знаеш отговора, Морис.
Във влажната светлина на терминала двама мрачни ирландци разменят скръбни, многострадални жестове – закърмени са с тях, затова са им втора природа.
Вечер е в старото испанско пристанище в Алхесирас.
А местенцето е ужасно, не ще и дума – не е зле да имаш очи и на тила.
Чакалнята е пропита от призрачна атмосфера, от особено, зловещо усещане. Вони на уморени тела и на страх.
По стените висят разпокъсани плакати – на изчезналите.
Чуват се съобщения от митницата – за наркотрафикантите.
Слепец се вари в собствената си пот, продава лотарийни билети и цъка с език на минувачите като тлъста гърмяща змия – присъствието му хич не придава уют на обстановката.
Ирландците се взират с празен поглед в лицата на минувачите, които се точат покрай тях като парад на седемте вида разтуха: любов, скръб, болка, сантименталност, алчност, похот и желание за смърт.
Над главите им, нагоре по ескалатора, кафенето съска в очакване, звънти от живот.
До тях се вижда гише с надпис INFORMACIÓN – желаете ли да попитате нещо? – а пред него въпросително стърчи тесен перваз.
Морис Хърн и Чарли Редмънд седят на пейка на няколко крачки западно от гишето. Попрехвърлили са петдесетте. От известно време годините ги връхлитат като вълни. Сезоните са се отпечатали върху лицата им, върху коравата линия на челюстта, върху изопнатите устни. Но все пак са запазили – макар и едва-едва – някаква младежка напетост.
Обръщат се в съвършен синхрон към гишето с надпис INFORMACIÓN.
Що не вземеш да скокнеш, Чарли, да питаш пак? Да се осведомиш кога е следващият ферибот?
Да скокна, ама вътре си е същото момче. Оня с киселата физиономия. Хич не е от разговорливите, Мос.
Дай му шанс, Чарли.
Чарли Редмънд се надига от пейката в облак от въздишки. Разгъва дългите си кости. Затътря се към гишето.
Накуцва и влачи десния кокал с тихо пристъргване, с отрепетирана лекота. Бухва лакти върху плота. Излъчва безочлива заплаха. Изражението му е като на уличен гамен. Испанският му намирисва на Северен Корк.
Hola y buenos noches – подхваща.
Изчаква известно време, сетне поглежда през рамо и подвиква на Морис.
Дума не обелва, Мос. Седи си и пак гледа кисело.
Морис тъжно клати глава.
Мразя простотиите – измърморва.
Чарли пробва отново.
Hola? Извинете? Опитвам се да разбера кога е следващият ферибот, фериботът от Танжер? Или… следващият за нататък?
Мрачно мълчание, жест.
Чарли поглежда приятеля си и имитира свиването на раменете на младежа зад гишето.
На тоя тука са му се схванали раменете, Морис.
Питай го дали habla inglés, Чарли.
Но Чарли само вдига ръце и се довлачва обратно до пейката.
Да ми habla оная работа – казва. – Само ми свива рамене и ме гледа втренчено.
А мутрата му като на булка със сприхав мъж – отбелязва Морис.
После се извръща рязко и крясва към гишето:
Я да смениш тая мутра!
…сетне се усмихва дружелюбно.
Наперената, крива усмивка на Морис Хърн се повява сравнително често. Лявото му око е мътно, невиждащо, а дясното е като омагьосано, изпълнено с живот, като за компенсация. Облечен е във вехт костюм и черна риза с разкопчана яка, на краката – бели кецове, а на куфалника – бомбе, тикнато чак на тила. Конте, видно е, или поне е бил, ама бая отдавна.
Сега вече му даде да разбере, Морис. Научи го на обноски.
Чарли Редмънд? Старомодна физиономия, като на придворен музикант, такава една средновековна, като на човек, дето ей сегинка ще засвири на лютня. В някоя потънала в рози беседка. Горещи очи на прелюбодеец, овехтял костюм, но шикарни обувки в ръждивочервен цвят – велурени чепици, които нашепват за публични домове – и елегантна вратовръзка от зелено рипсено кадифе. Също и разстроен стомах, торбички като погребални могили под очите и изтерзана душа.
На пода, между краката им, лежи сак – стар, протрит Адидас.
От толкова години идваме тука, Чарли.
Знам, знам.
Редно беше да сме овладели езика.
Не ни се удават езиците, Морис.
На мен ли го казваш. Бедният недорасъл Морис Хърн от Токър, вечно в дъното на класната стая, варди палтата.
Изведнъж костеливият връх на Чарлиевата зурла потрепва, надушил промяна във въздуха на терминала.
Policía – казва.
Къде?
Нямаш ли очи? Ей там.
Изкара ми акъла. Дръж се естествено, Чарли.
Знаеш ли какво, Мос? Не ти завиждам, ако се озовеш в затвора в Алхесирас. Чаткаш ли какво ти казвам? В някоя обща килия?
Прекалено съм красив за обща килия, Чарли. Само след половин час ще бъда нечия съпруга. Педро, прибирай се, вечерята е готова.
Полицаят изчезва в тълпата.
А тя се разраства с всяка изминала минута.
Никой не знае какво се задава и какво се е запътило през пролива тая нощ – оттатък има размирици, в Танжер се надигат вълнения, и то не за първи път.
Може да се наложи да чакаме с часове, Морис.
Няма да пристигнат преди двайсет и трети. Пък още няма полунощ.
Хубаво, ама от коя страна на двайсет и трети? В дванайсет и пет нощес? Или в дванайсет без пет утре вечер? Пак ще е двайсет и трети. Току-виж се наложи да чакаме цял ден.
Гледката през високите прозорци е поетично есе върху многопластовата светлина на пристанището в Алхесирас. Въздухът е гъст и опушен от суровите отблясъци на прожекторите, висналия смог и остатъчната горещина от късното октомврийско слънце, нощта свети като жива, непроницаема. Достатъчно плътна за призраците, тегнещи над главите ни.
Високоговорителят изпращява и блъвва тирада от бързи испански съгласни на острото андалуско наречие – прекъсването подразва ирландците.
Съобщението продължава, задъхано, хаотично, вече е на ръба на истерията, и понеже не разбират езика, ирландците се въртят озадачени, изнервени.
Накрая монологът забавя скорост и замира, двамата се споглеждат.
Май не ни стана съвсем ясно, а, Морис?
Не, Чарли. Хич не ни стана ясно.
Можете да закупите тази книга от сайта на издателството и от Ozone.bg.
